Р Е Ш Е Н И Е

№ 98

София, 03 септември 2018 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на седемнадесети май две хиляди и осемнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ

ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА

КРАСИМИРА МЕДАРОВА

при секретаря Илияна Петкова

и в присъствието на прокурора Мария Михайлова

като изслуша докладваното от съдия Даниела Атанасова наказателно дело № 251/2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Касационното производство е образувано по жалба на адв. В. Г., повереник на частния обвинител С. Л. С., срещу нова въззивна присъда № 13 от 19.10.2017г., постановена по в.н.о.х.д. № 301/17 г. по описа на Апелативен съд – Варна.

В жалбата се релевират доводи в подкрепа на касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК, а именно – нарушения на материалния закон и допуснати съществени процесуални нарушения, като се иска отмяна на обжалваната присъда и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд

В съдебното заседание пред настоящата инстанция, представителят на ВКП пледира за оставяне в сила на въззивната присъда, тъй като същата е правилна и законосъобразна. Твърди, че апелативният съд правилно и всеобхватно е оценил доказателствената съвкупност, като не е допуснал съществени нарушения на процесуалните правила. Намира, че контролираната инстанция е приложила правилно материалния закон, доколкото подсъдимият не е нарушил вменените му правила от ЗДвП, поради което и процесното деяние се явява несъставомерно.

Частният обвинител С. Л. С. се явява лично в съдебното заседание пред касационната инстанция, заедно с редовно упълномощения си повереник за процесуално представителство пред последната – адв. Ф. Р.. Не се явява другият повереник на частното обвинение, адв. В. Г., редовно призован. Адв. Р. поддържа касационната жалба по изложените в нея съображения. Акцентира върху твърдяното нарушение на материалния закон, като намира за неправилна преценката на апелативния съд да приложи разпоредбата на чл. 15 от НК. Твърди, че обясненията на подсъдимия, дадени в хода на първоинстанционното съдебно следствие в частта им, в която последният свидетелства за момента, в който е възприел пострадалата, са били кредитирани неоснователно, доколкото съществено са се различавали от заявеното от него на досъдебното производство и по този начин са довели до неправилното преизчисляване на параметрите на „опасната зона за спиране“. В подкрепа на заявената позиция, че в процесния случай Ж. Ж. е могъл и е бил длъжен да предвиди настъпването на пътното произшествие, защитата мотивира теза за оформилата се през годните „практика“ на пешеходците да пресичат, макар и неправомерно, на мястото на инцидента. Представя и писмено становище с изложени в него доводи в идентичен смисъл. В последното са доразвити и съображения за липсата на безспорна установеност на обстоятелствата дали пострадалата действително е имала проблеми със слуха и дали е тичала по платното за движение.

Подсъдимият Ж. Д. Ж., редовно призован, не се явява. Упълномощеният му защитник адв. М. Р. намира касационната жалба за неоснователна, а атакувания съдебен акт за правилен и законосъобразен. Навежда доводи за липсата на допуснати от въззивния съд процесуални нарушения при проверката и анализа на доказателствата, включително при оценката на назначените в хода на делото експертизи. Споделя правните изводи на апелативната инстанция, че с поведението си подсъдимият не е допуснал инкриминираните му нарушения на правилата за движение по пътищата, а е налице случайно деяние по смисъла на чл. 15 от НК. Представя и писмено възражение с изложени в него аргументи в сходен смисъл.

Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си, намери следното:

С присъда № 35 от 30.05.2017 г., постановена по н.о.х.д. № 256/17 г., Окръжен съд – Варна е признал подсъдимия Ж. Д. Ж. за виновен по повдигнатото му обвинение за извършено престъпление по чл. 343а, ал. 1, б. „б“, вр. чл. 343, ал. 1, б. „в“, пр. 1, вр. чл. 342, ал. 1 от НК, поради което и на основание чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „б“, вр. чл. 42а, ал. 2, т. 1 и т. 2 от НК му наложил наказание пробация, състоящо се в съвкупността от следните пробационни мерки: „задължителна регистрация по настоящ адрес“ с периодичност два пъти седмично за срок от осем месеца и „задължителни периодични срещи с пробационен служител“ за срок от осем месеца. На основание чл. 343г от НК, вр. чл. 37, ал. 1, т. 7 от НК му наложил и наказание лишаване от право да управлява МПС за срок от една година.

С въззивна присъда № 13 от 19.10.2017г., постановена по в.н.о.х.д. № 301/17 г., Апелативен съд – Варна на основание чл. 334, т. 2, вр. чл. 336, ал. 1, т. 3 от НПК е отменил изцяло първоинстанционната присъда, като вместо това е признал подсъдимия Ж. Д. Ж. за невиновен в това, че на 28.04.2015г. в [населено място], на кръстовище между [улица]и [улица], при управление на МПС със специален режим на движение /линейка/, специален автомобил /марка/ с рег. [рег.номер на МПС] , да е нарушил правилата за движение по чл. 20, ал. 2 от ЗДвП и чл. 92, ал. 2, вр. ал. 1 от ЗДвП и по непредпазливост да е причинил смъртта на В. И. Х. на 75 години, като след деянието направил всичко зависещо от него за оказване помощ на пострадалата, като на основание чл. 304 от НПК го е оправдал по повдигнатото му обвинение за извършено престъпление по 343а, ал. 1, б. „б“, вр. чл. 343, ал. 1, б. „в“, пр. 1, вр. чл. 342, ал. 1 от НК.

Касационната жалба е неоснователна.

Първо следва да бъдат обсъдени релевираните в жалбата възражения за допуснати от въззивния съд нарушения на процесуалните правила, доколкото тяхната основателност обуславя проверката за наличието и на наведеното касационно основание по 348, ал. 1, т. 1 от НПК. Тук е мястото да се отбележи, че касаторът сравнително общо и без необходимата конкретика е изложил доводите си във връзка с твърденията за допуснати процесуални нарушения, което до известна степен ограничава касационната проверка и обсъждането им по същество. Нещо повече, развитите от касатора аргументи в подкрепа на коментираното касационно основание по своята същност представляват по-скоро негов собствен прочит на доказателствата, отколкото съдържателно оспорване на дейността на съда по събирането, проверката и оценката на доказателствата. А както многократно ВКС е отбелязвал в своите решения, оценката на доказателствата е суверенна дейност на съда, като касационната инстанция се произнася в рамките на установените от инстанциите по същество фактически положения, не може да установява нови такива, както и не може да се намесва или да замества вътрешното им убеждение. Поради това, на проверка подлежи само правилността на процеса при формирането на последното и спазване на задължението за обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото, както и дали са предприети всички мерки за разкриването на обективната истина.

Доколкото в случая все пак не е налице едно изцяло декларативно несъгласие на страната с начина, по който въззивният съд е формирал вътрешното си убеждение, а има и изложени известни съображения в тази насока, за ВКС съществува задължението да им даде отговор, като намери следното:

Въззивният съдебен акт, който е нова присъда, следва да отговаря на изискванията на чл. 339, ал. 3, вр. чл. 305 от НПК. В мотивната част на всяка присъда, съгласно разпоредбата на чл. 305, ал. 3 от НПК, е необходимо да бъдат посочени установените от съда обстоятелства, въз основа на кои доказателствени материали и какви са правните съображения за взетото решение. При противоречия в доказателствените материали се излагат съображения защо едни от тях се приемат, а други отхвърлят. Въззивният съд е изпълнил тези си задължения и постановената присъда отговаря на законоустановените изисквания за съдържание.

В случая Апелативен съд – Варна, който е бил сезиран с жалба от подсъдимия, е възприел изцяло фактическата обстановка, приета за установена от първоинстанционния съд, достигайки обаче до различни правни изводи. Законосъобразно контролираната инстанция е намерила за напълно правилен извършения от Окръжен съд – Варна доказателствен анализ, поради което и не е било необходимо отново да преповтаря последния по отношение на всички налични по делото доказателства, доказателствени средства и експертни мнения. Настоящият съдебен състав не констатира допуснати от апелативния съд нарушения на процесуалните изисквания на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК, като не са били недооценени, подценени или превратно тълкувани който и да е от доказателствените източници и експертни мнения, в това число и изготвените и приети по делото автотехнически експертизи. Напълно неоснователни се явяват възраженията на касатора за неправилната преценка на решаващите инстанции да кредитират изцяло заключението на изготвената в хода на първоинстанционното съдебно следствие КАТСМЕ, а не тези назначени на досъдебното производство. На първо място, суверенно право на решаващия съд е да изгради вътрешното си убеждение върху доказателства и експертни мнения, които възприема за обективни, пълни и достоверни, кореспондиращи с останалия доказателствен материал, преценен по правилата, визирани в процесуалния закон. На следващо място, като причина да не възприеме становището на автотехническите експертизи, депозирани в хода на досъдебното производство, окръжната инстанция законосъобразно е отбелязала, че те не са били базирани и съобразени с всички събрани по делото доказателства към момента на тяхното изготвяне. В обясненията си, дадените пред първоинстанционния съдебен състав, подс.Ж. Ж. е заявил, че за първи път е видял пострадалата, когато тя вече е била почти преминала пред спрелия в дясно от него автомобил, а не както е посочил в показанията си като свидетел на досъдебното производство – по средата на същия. Така заявеното от подсъдимия е било взето предвид от страна на вещите лица при изготвянето на КАТСМЕ, доколкото тези данни са събрани по надлежен ред – чрез депозирани обяснения в хода на първоинстанционното съдебно следствие/данните от свидетелските показания на Ж. на досъдебното производство са ирелевантни, предвид последвалото му процесуално качество на обвиняем, респективно подсъдим/.Това обаче не е било единственото обстоятелство, довело до различната им позиция относно наличието на техническа възможност за подс.Ж. да предотврати настъпването на произшествието. В заключенията на едноличната и тройна АТЕ експертите не са били отчели височина на спрелия в дясно от линейката л.а. /марка/, както и не са били извършили непосредствен оглед и измервания на съответен специализиран автомобил от същия тип, за да може да бъде изчислена действителната височина на погледа на подсъдимия. Всички така описани параметри са били подробно разгледани и анализирани в КАТСМЕ като вещите лица са достигнали до обоснован извод, че с оглед габаритите на л.а. /марка/, височината на пешеходката и тази на погледа на водача на линейката, последният не е имал пряка видимост към пострадалата, когато тя се е намирала пред спрелия в дясно от него лек автомобил. Вещите лица са изчислили, че реалното разстоянието на пряка видимост, от което Ж. Ж. е можел да забележи пресичащия пътното платно пешеходец, е в рамките на около 18,7 метра. Поради което са приели, че в конкретната пътна ситуация, при установения ход на движение на пострадалата към момента на настъпване на ПТП, подсъдимият не е имал техническата възможност да предотврати произшествието чрез спиране на управляваното от него превозно средство, доколкото разстоянието, което му е било необходимо, за да спре линейката от момента на възприемане на опасността, до момент на окончателното й спиране, т. нар, „опасна зона “ е била в рамките на 19,65 метра.

В заключение, ВКС не констатира да е налице соченото от жалбоподателя касационно основание по 348, ал. 1, т. 2 от НПК, доколкото апелативната инстанция не е допуснала нарушения на процесуалните правила при постановяване на съдебния й акт.

При правилно установената фактическа обстановка, въззивният съд е направил законосъобразния извод, че в процесния случай следва да бъде приложена разпоредбата на чл. 15 от НК, а именно – налице е случайно деяние, като всички наведени в обратния смисъл аргументи на частното обвинение са неоснователни.

Приложението на нормата на чл. 15 от НК изисква кумулативното наличие на две предпоставки: от една страна, деецът да се е съобразил с предписанията на правно регламентираната дейност по управление на МПС, а от друга страна, да са налице условия, при които той е бил поставен в невъзможност да изпълни задълженията си и да предотврати настъпването на вредните последици.

Подсъдимият е бил водач на автомобил със специален режим на движение – линейка. Редица са разпоредбите в ЗДвП, които уреждат правилата при управление на такъв тип превозни средства, като същевременно вменяват и допълнителни задължения на останалите участници в движението с оглед необходимостта от приоритетност и даване на предимство на тези автомобили, осъществяващи специфични само за тях функции. При внимателен анализ на установената по делото фактология, настоящият касационен състав не констатира Ж. Ж. да е нарушил вменените му правила от ЗДвП.

Подсъдимият е управлявал медицински автомобил – линейка, в условията на специален режим с включен светлинен и звуков сигнал. Движейки се по [улица]в единствената свободна най-лява пътна лента при заети със спрели автомобили средна и дясна ленти, които изчаквали на червен сигнал на светофара, приближавайки кръстовището с [улица]и възприемайки именно забраняващия червен сигнал, Ж. Ж. намалил скоростта си на движение, като на около 80 метра преди кръстовището тя била около 33,8 км/ч., или значително по-ниска от разрешената в населено място. В кредитираната по делото КАТСМЕ експертите са очертали два варианта, при развитието на които за подсъдимия би била налице техническата възможност да предотврати настъпването на ПТП, а именно - ако е управлявал линейката със скорост в рамките на около 31.3 км/ч, или ако преди да навлезе в района на кръстовището при забраняващия сигнал на светофара е спрял и след като се е уверил, че всички участници в движението са го възприели, отново да потегли от място. Няма как обаче при конкретната пътна ситуация да бъде очаквано и изисквано от подс. Ж. да има което и да е било от така посочените два типа поведение, доколкото за него не са били налице никакви обективни причини да стори това, още по-малко да предвиди появата на човек на пътното платно. Той се е намирал на булевард с три ленти в платното за движение и то в най-лявата от тях, която е била напълно освободена пред него от останалите МПС. При тази ситуация внимание му е било концентрирано върху червения сигнал на намиращия се пред него светофар и преди всичко върху превозните средства от ляво на него, които в този момент са преминавали през процесното кръстовище на разрешен светлинен сигнал и които при навлизане в кръстовището на линейката е следвало да преустановят своето движение и да й дадат полагащото й се предимство. От значение е и обстоятелството, че на мястото на инцидента не е било позволено пресичането, липсвала е пешеходна пътека, а на светофарната уредба не е имало секция за пешеходци. В непосредствена близост е бил изграден подлез, осигуряващ безпрепятственото преминава на гражданите. В тази връзка тезата на частното обвинение, че през годните сред пешеходците е имало оформена „практика“ да пресичат неправомерно на това място, е в разрез със законоустановените правила за движение на автомобилите и пешеходците, предвид начина на регулиране на процесното кръстовище. Наред с изложеното е необходимо да се посочи, че медицинският автомобил се е движел с включен светлинен и звуков сигнал, което е позволявало на всички участници в движението да възприемат неговото приближава и съответно ги е задължавало да му предоставят полагащото му се предимство. Що се касае до пешеходците, разпоредбата на чл. 115, ал. 2 от ЗДвП достатъчно ясно вменява в тяхно задължение при подаден сигнал от моторно превозно средство със специален режим на движение, да освободят платното за движение, като пресичането се разрешава след преминаване на сигнализиращото моторно превозно средство и на съпровожданите от него пътни превозни средства. По делото безспорно е установено, че пострадалата не се е съобразила с което и да било от гореописаните обстоятелства. Въпреки наличната пътна ситуация и създалата се обстановка, тя е предприела забранено пресичане, като в началото се е движела с нормален ход, но достигайки до намиращия се в средната пътна лента л.а. /марка/ започнала да подтичва. Предвид сравнително ниския й ръст, а и с оглед факта, че се е придвижвала леко приведена, експертите в КАТСМЕ са установили, че височината на л.а. /марка/ е припокривала напълно фигурата на Х. и съответно подсъдимият не е имал техническата възможност да я възприеме преди навлизането й в опасната зона за спиране на управлявания от него автомобил. Настъпилият удар е в резултат на обективната невъзможност за водача на линейката, възприемайки В. Х. да намали скоростта на автомобила до величина, която да му позволи да избегне удара.

Обобщено, подсъдимият Ж. Ж. не само не е могъл, но и не е бил длъжен да предвиди настъпването на общественоопасните последици, поради което въззивният съд правилно е приложил материалния закон, приемайки, че в случая е налице хипотезата на чл. 15 от НК - случайно деяние. Логична последица от това е оправдаването на подсъдимия по повдигнатото му обвинение, поради което не е налице касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК.

Предвид гореизложеното, касационната инстанция намира, че атакуваната присъда на Апелативен съд – Варна следва да бъде оставена в сила.

Водим от горното, ВКС, трето наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА присъда № 13 от 19.10.2017 г., постановена по в.н.о.х.д. № 301/17 г. по описа на Апелативен съд – Варна.

Решението не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: