гр. София, 10.09.2018 г.

Върховният касационен съд на Република България, Второ отделение на Гражданска колегия, в открито съдебно заседание на пети февруари две хиляди и осемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА

ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ГЕРГАНА НИКОВА

при участието на секретаря Теодора Иванова, изслуша докладваното от съдия Гергана Никова гражданско дело № 1903 по описа за 2017 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 – чл. 293 ГПК във връзка с § 74 от ПЗР на ЗИД ГПК (ДВ, бр. 86/2017 г.).

Касаторите В. Н. Ш., Н. К. Ш., Н. А. Ш., Н. Л. Х., С. Х. К. и Х. Р. К. чрез адвокат Н. Ш. от АК – П. обжалват въззивно решение № 82 от 27.01.2017 г., постановено по в.гр.д.№ 2352/2016 г. на ОС – Пловдив, 5-ти въззивен състав. С него е потвърдено решение № 104 от 25.03.2016 г., постановено по гр.д.№ 656/2015 г. на РС - Асеновград, 4-ти гр. състав, в частта му, с която е признато за установено по отношение на настоящите касатори, че П. Т. С. и Р. Д. С. са собственици на основание давностно владение на гараж № 1, построен в ПИ 00702.513.162, с административен адрес - [населено място], [улица] площ 24,63 кв.м.

Касаторите поддържат, че въззивният съд неправилно е приел, че относно процесния гараж в полза на ищците П. С. и Р. С. е изтекла десетгодишна придобивна давност, считано от датата на съставяне на констативен нотариален акт № 8 от 19.01.2000 г. на нотариус Б. Т.. В същия нотариален акт било признато право на собственост въз основа на документи за извършени сделки, тоест налице били две несъвместими придобивни основания за собственост. Съдът невярно заключил, че ищците са проявили намерение за своене чрез деклариране на гаража, наемане на охрана за него и снабдяване с нотариален акт за собственост от 19.01.2000г. на основание покупко-продажба, реализирана суперфиция и делба. В същия нотариален акт бил описан гараж, намиращ се в четириетажна масивна жилищна сграда, а процесният гараж се намирал в друга сграда, която помещавала само три гаража видно от представената по делото скица и схема. Така ищците декларирали пред данъчните служби друг гараж, построен през 2000 г., а не процесния гараж, построен през 1998 г. Г. бил охраняван от около една година, откогато се водел и настоящия спор относно него. В. Ш.-Х., Н. Ш. и Н. Ш. предоставили на ищците С. ползването на процесния гараж до северната ограда, включително и върху част от мястото, определено като дял втори в протокола от 30.06.1998 г., но не им отстъпили вещни права или владение върху гаража. Ищците не са доказали, че са отблъснали първоначално установеното владение от ответниците, превръщайки своето държане във владение. Във въззивната жалба било направено неразгледано от въззивния съд възражение, че първоинстанционният съд не обсъдил приетите по делото писмени доказателства – проект от 01.04.1999 г. за узаконяване на гаражи, сред които и процесният гараж, ведно с челен лист, обяснителна записка и част „Архитектура“, от които било видно, че ищците С. и горепосочените ответници са записани като съсобственици на гаража, което означава, че към момента на изготвяне на проекта ищците не проявили намерение за цялостно своене на вещта и отблъскване на владението на ответниците. Недоказани останали твърденията на ищците, че са заплатили на Ш. сума в размер на 500 марки относно допълнително застроената част от процесния гараж, проявявайки намерение за своене. Не било обсъдено обстоятелството, че със Заповед № КД 14-16-75 от 17.05.2005 г. била попълнена КК на [населено място], но Заповедта била отменена с влязло в сила Решение № 1217 от 13.05.2014 г. по адм.д.№ 3889/2013 г. на Административен съд – Пловдив на основание, че ответниците не са участвали в производството по нейното издаване. До подаването на исковата молба не е изтекъл 10-годишният давностен срок, тъй като придобивна давност може да е започнала да тече най-рано през 2013 г. При условията на евентуалност касаторите искат частична отмяна на въззивното решение. С Протокол от 30.06.1998 г. в качеството им на съсобственици на дворно място ищците С., В. В. Д. и Ш. разпределили ползването на незастроената част от дворното място. Процесният гараж бил част от сграда с идентификатор 00702.513.162.1, изградена впоследствие върху съсобственото място. Съгласно т. 2.2 от заключението на в.л. М. М. (в неоспорената му част) частта на Ш. (притежаващи дял втори съгласно протокола от 30.06.1998 г.), била 4,14 кв.м., колкото са и техните идеални части от общата площ на гаража. Предвид изложеното поддържат, че въззивното решение е неправилно и молят да бъде отменено и предявеният от П. и Р. С. иск да бъде отхвърлен изцяло, евентуално – частично (за част от гаража с площ 4,14 кв.м.).

Ответниците по касация П. Т. С. и Р. Д. С. са подали отговор на касационната жалба чрез адвокат В. Д. от АК - П., като възразяват, че въззивното решение е правилно. Претендират разноски.

Съставът на ВКС, Второ отделение на Гражданската колегия, след преценка на изложените с касационната жалба основания за отмяна и в правомощията си по чл. 290, чл. 291 и чл. 293 ГПК (ред. до ДВ, бр. 86/2017 г.), намира следното:

С обжалваното решение, в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 – 273 ГПК, окръжният съд е приел, че в резултат от различни сделки страните по делото (с изключение на Н. Л. Х.) са съсобственици на ПИ 00702.513.162 в [населено място]. С Протокол от 30.06.1998 г. (с нотариална заверка на подписите, по съдържанието си - споразумение за разпределяне на ползването на незастроените 72 кв.м. от дворното място) съсобствениците обособили три дяла, както следва: Дял І – на П. и Р. С., Дял ІІ – на В., Н. и Н. Ш. и Дял ІІІ – на В. Д.. С протокола е оформено съгласие съсобствениците да си построят гаражи с общ покрив и общи външни стени (които са оградата на дворното място) в определените им дялове (от страна на жилищната сграда е оставена пътека за вход към сградата). В документа е нанесена и схема на дяловете. Въззивният съд е посочил, че с констативен нотариален акт № 8 от 19.01.2000 г. П. и Р. С. са признати за собственици на 70/143 ид.ч. от дворното място, на трети и четвърти жилищни етажи ведно с прилежащите им помещения, както и на процесния гараж № 1 със застроена площ от 26 кв.м. Според въззивния съд от датата на снабдяване с К. (19.01.2000 г.) започва да тече и в полза на П. и Р. С. е изтекла общата придобивна десетгодишна давност за гараж № 1.

Касационното обжалване е допуснато в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпросите „Може ли сдобиването с констативен нотариален акт по документи, който не е известен на останалите съсобственици, да се приеме като отблъскване на владението на останалите съсобственици и манифестиране на намерението им за своене на имота изцяло ? Може ли сдобиването с констативен нотариален акт по документи, доказващи извършването на сделки, да се ползва като акт на манифестиране на намерение за своене на имот и да се счита за начало на давностен период за придобиване на същия имот?“.

Както е разяснено с ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1/2012 г. на ВКС, ОСГК, за да придобие по давност правото на собственост върху чуждите идеални части, съсобственикът, който не е техен владелец, следва да превърне с едностранни действия държането им във владение. Тези действия трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане владението на останалите съсобственици, при което съсобственикът съвладелец се превръща в съсобственик владелец (т.нар. interversio possessionis). Ако се позовава на придобивна давност, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е престанал да държи идеалните части от вещта за другите съсобственици и е започнал да ги държи за себе си с намерение да ги свои, като тези действия са доведени до знанието на останалите съсобственици. Завладяването частите на останалите и промяната по начало трябва да се манифестира пред тях и осъществи чрез действия, отблъскващи владението им и установяващи своене, освен ако това е обективно невъзможно.

В практиката си ВКС последователно приема, че вписването на нотариалния акт за сключена сделка или за признаване на собственост по реда на чл. 587 ГПК не манифестира намерението да се свои имота пред останалите съсобственици, тъй като вписването няма такова действие. Според чл. 113 ЗС поредността на вписването на нотариалните актове за учредяване или прехвърляне на права върху недвижими имоти е от значение при конкуренция между права на лица, които са придобили имот от един и същи собственик по различно време, която хипотеза е различна от придобиване по давност на право на собственост от съсобственик върху съсобствен имот. Вписването се състои в даване на гласност на подлежащите на вписване актове по начин, предвиден в Правилника за вписванията – чрез подреждане на подлежащите за вписване актове в достъпни за гражданите книги и възможност гражданите да правят справки по тези книги. В Правилника за вписванията не е предвидено задължение гражданите да следят за съдържанието на книгите за вписване, а в закона не е установена презумпция, че те са запознати със съдържанието на всички вписани по реда на ПВ актове. Ето защо вписването на нотариалния акт, издаден по реда на чл. 587 ГПК в полза на един от съсобствениците за целия съсобствен имот не е действие на довеждане до знанието на останалите съсобственици на имота на намерението на владелеца съсобственик да свои целия имот. Още по-малко подобна последица може да се свърже с факта на самото снабдяване с констативен нотариален акт.

По основателността на касационната жалба:

Въззивното решение не е съобразено с дадения отговор на значимия за спора правен въпрос, като заетото от окръжния съд становище противоречи на материалния закон. Независимо от това, като краен резултат актът е правилен.

В съответствие с доказателствата по делото е формиран извода, че към 30.06.1998 г. съсобственици на имота, идентичен с настоящия ПИ 00702.513.162 в [населено място], са били лицата, участвали в сключването на Протокола с нотариална заверка на подписите, който по съдържанието си представлява споразумение за разпределяне на ползването на незастроените 72 кв.м. от дворното място. Участието в съсобствеността за В. Н. Ш. произтича от сключения договор за продажба на недвижим имот, оформен с нотариален акт № 189 от 27.12.1995 г., т. VІІ, д.№ 2783/95 г. Не се спори (а и изрично изявление в този смисъл е направено в о.с.з.05.02.2018 г.), че към 27.12.1995 г. В. Н. Ш. се е намирала в граждански брак с Л. В. Х., предвид което и на основание чл. 21 СК титуляри на правата, придобити по силата на договора за продажба, оформен с нотариален акт № 189 от 27.12.1995 г., се явяват В. Н. Ш. и Л. В. Х.. Видно и от изявлението във въззивната жалба (л. 4, гр.д.№ 1617/2016 г. на ОС), страните не са спорили по факта, че въз основа на сключения Протокол от 30.06.1998 г. върху незастроената част от дворното място (с изключение на площта от страна на жилищната сграда, оставена като пътека за вход към сградата) съсобствениците построили гаражи с общ покрив и общи външни стени, които представляват част от оградата на дворното място (чието строителство е разрешено на 14.08.1997 г.). От самото си изграждане гаражите са отделени един от друг с вътрешни преградни стени, разположени по цялото протежение на разстоянието от южните до северните им външни стени. Така ползвания от П. и Р. С. гараж е заемал площта, обозначена като Дял І и част от Дял ІІ (с площ 4,14 кв.м. съгласно СТЕ); гаража на В., Надежда и Н. Ш. - Дял ІІ без приобщените към гаража на С. 4,14 кв.м., а гаража на В. Д. - Дял ІІІ по Протокола от 30.06.1998 г. Неоснователно е заявеното с въззивната жалба оплакване на настоящите касатори, че събраните по делото доказателства не подкрепят твърдението, че процесните 4,14 кв.м. били завладяни от П. и Р. С. с манифестирано към 1998 г. намерение за своене. От събраните по делото доказателства (показанията на незаинтересованата от изхода на спора свидетелка В. Д.) категорично е установено, че по време на строителството В., Н. и Н. Ш. и Л. Х. се съгласили терена от 4,14 кв.м. да стане част от гаража на С. и предали фактическата власт върху него на С.. Относно този начин на ползване не е имало никакви спорове в периода от 1998 г. до 2013 г., като всяка група участници при сключването на Протокола от 30.06.1998 г. е владеела съответния разпределен й гараж. Така установените факти обосновават извода, че от самото му възникване като вещ – самостоятелен обект на правото на собственост, гараж № 1 (включително терена с площ 4,14 кв.м.) е владян от ищците С., които са манифестирали намерение за своене, доведено до знанието на Ш.. Така, срокът по чл. 79, ал. 1 ЗС е изтекъл към 2008 г., считано от който момент ищците С. са придобили собствеността върху възникналия през 1998 г. като самостоятелен обект гараж № 1. Този извод не се разколебава от обстоятелството, че на изготвените през 1999 г. челен лист, обяснителна записка и проекти във връзка с узаконяването, наред с ищците С., като съсобственици на гаража са записани и Ш.. Това записване е извършено не от страните по делото, а от трето лице и нито има значението на признание от страна на С. по отношение права или фактически състояния в полза на Ш., нито съставлява друго основание за спиране или прекъсване течението на давността по смисъла на чл. 84 ЗС във връзка с чл. 115 и чл. 116 ЗЗД. Същото разрешение е приложимо и към обстоятелството, че с Решение № 1217 от 13.05.2014 г. по адм.д.№ 3889/2013 г. на Административен съд – Пловдив е отменена Заповед № КД 14-16-75 от 17.05.2005 г. за измемението на КККР на [населено място] (още повече, че посоченото решение е постановено след изтичане срока на давността през 2008 г.). Обстоятелствата дали действително ищците са заплатили на Ш. 500 марки през 1998 г. относно процесните 4,14 кв.м., дали са декларирали пред данъчните власти процесния или друг гараж, дали НА от 19.01.2000 г. се отнася за него и кога е сключен договор за охрана на обекта са ирелевантни към изводите за поставено начало на давностното владение през 1998 г. и отсъствието на пречки за придобиване на собствеността върху обекта към 2008 г. при условията на чл. 79, ал. 1 ЗС. Касаторите никога не са упражнявали фактическа власт върху целия или част от гараж № 1, поради което и не е било необходимо ищците да извършват последващи действия по отблъсване на владение, след като през 1998 г. то им е било предоставено доброволно от страна Ш.. Не се твърди и не се установява ищците да са извършвали действия на разпореждане след придобиване на собствеността върху гаража през 2008 г., поради което всички последващо осъществили се факти, включително възникналите през 2013 г. спорове между страните, са ирелевантни при преценката дали е завършен фактическия състав на придобивното основание по чл. 79, ал. 1 ЗС.

По изложените съображения предявения от П. Т. С. и Р. Д. С. срещу В. Н. Ш., Н. К. Ш., Н. А. Ш., Н. Л. Х., С. Х. К. и Х. Р. К. иск относно собствеността на основание давностно владение на гараж № 1, построен в ПИ 00702.513.162, с административен адрес - [населено място], [улица] площ 24,63 кв.м. се явява основателен и постановилото този резултат въззивно решение следва да бъде оставено в сила.

На основание чл. 78, ал. 1 ГПК касаторите следва да заплатят на ответниците по касация направените разноски за защита пред ВКС – договорено и заплатено в брой възнаграждение за един адвокат в размер на 700 лв., видно от ДПЗС № 161732 от 28.04.2017 г. (л. 25).

По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 1 ГПК, съставът на ВКС, Второ отделение на Гражданската колегия

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 82 от 27.01.2017 г., постановено по в.гр.д.№ 2352/2016 г. на ОС – Пловдив, 5-ти въззивен състав.

ОСЪЖДА В. Н. Ш., Н. К. Ш., Н. А. Ш., Н. Л. Х., С. Х. К. и Х. Р. К. ДА ЗАПЛАТЯТ на П. Т. С. и Р. Д. С. разноски в размер на 700 (седемстотин) лева.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: