гр. София, 10.09.2018 г.

Върховният касационен съд на Република България, Второ отделение на Гражданска колегия, в открито съдебно заседание на пети февруари две хиляди и осемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА

ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ГЕРГАНА НИКОВА

при участието на секретаря Теодора Иванова, изслуша докладваното от съдия Гергана Никова гражданско дело № 1389 по описа за 2017 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 – чл. 293 ГПК във връзка с § 74 от ПЗР на ЗИД ГПК (ДВ, бр. 86/2017 г.).

Касаторите К. Б. В. чрез адвокат В. М. от АК – П. и И. Б. Г. чрез особения представител адвокат В. Ш. от АК – П. обжалват въззивно решение № 1588 от 02.12.2016 г., постановено по в.гр.д.№ 2691/2016 г. на ОС – Пловдив, ІХ гр.състав, с което е потвърдено изцяло решение № 2491 от 17.07.2016 г., постановено по гр.д.№ 10272/2015 г. по описа на Районен съд - Пловдив, Х гр.състав (поправено с Решение № 2910 от 30.09.2016 г.), с което е признато за установено на основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР по отношение на ответниците К. Б. В. и И. Б. Г., че ищците Б. В. Т. и М. П. Т. са собственици по силата на покупко-продажба на частта от 175 кв.м., заключена между точки 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 10 и 2 по скица № 3 към заключението на вещото лице (неразделна част от решението), съставляващи имотна граница за ПИ пл.№ 299 /стар номер 249/, по план одобрен със заповед № 863/1956 г., която неправилно е заснета с кадастралния план, одобрен със заповед № РД-02.14.2294 от 29.12.2000 г. на [населено място], обл. П., като част от притежавания от ответниците имот пл.№ 302 в кв. 40 по действащия план на селото, вместо като част от собствения на ищците имот пл.№ 299 в кв. 40 по плана на [населено място].

Касаторът К. В. твърди, че въззивният съд се е произнесъл по иск, с какъвто не е бил сезиран - по чл. 54, ал. 2 ЗКИР вместо по чл. 53, ал. 2 ЗКИР. От събраните по делото доказателства се установявало, че ищците Б. и М. Т. са станали собственици на имот № 299, закупен с НА от 23.04.2004 г., в който е посочено, че същият имот е с площ от 800 кв.м., а по скица – 838 кв.м., като регулацията не е приложена. Ищците не можело да станат собственици на имот, по-голям от имота, притежаван от техните продавачи, като не са представени доказателства за покупка или ползване на процесния имот от 175 кв.м. Спор за границите между имоти №№ 299 и 302 не е имало между съответните собственици до първото адм.д.№ 3021/2014 г. на П.. Плащането на данъци от 1986 г. до сега за процесния имот не означавало, че ищците са негови собственици. От събраните по делото доказателства се установявало, че между двата процесни имота няма изградена ограда, каквато нямало и понастоящем. Касаело се за празно дворно място, необработвано и незастроено в спорната част, което ищците не са ползвали, за да придобият по давност. Ответниците ползвали имота съгласно приложените документи от 1986 г. до 2000 г., както и до настоящия момент. Касаторката И. Г. чрез адв. В. Ш. поддържа оплакване (заявено и като основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК), че въззивното решение е произнесено в противоречие с разясненията относно характера на иска по чл. 54, ал. 2 ЗКИР, дадени с ТР № 8 от 23.02.2016 г. по тълк.д.№ 8/2014 г. на ВКС, ОСГК. Присъединява се към оплакванията на касатора К. В.. Твърди, че въззивният съд неправилно е определил границата между спорните имоти и е направил необоснования и недоказан извод, че ищците са собственици на процесните 175 кв.м. В действащия КП от 2000 г. спорните имоти били заснети правилно. Касаторите молят обжалваното решение да бъде отменено като неправилно и делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.

Ответниците по касация Б. В. Т. и М. П. Т., чрез адвокат М. Г. от АК – П., поддържат, че решението е правилно и молят да бъде потвърдено. Претендират разноски.

Съставът на ВКС, Второ отделение на Гражданската колегия, след преценка на изложените с касационната жалба основания за отмяна и в правомощията си по чл. 290, чл. 291 и чл. 293 ГПК (ред. до ДВ, бр. 86/2017 г.), намира следното:

Неоснователен е доводът на касатора К. В., че въззивният съд се е произнесъл по иск, с какъвто не е бил сезиран. Изложените в исковата молба обстоятелства недвусмислено сочат на претенция да се установи принадлежността на правото на собственост върху реална част от поземлен имот, която погрешно е заснета в границите на записания на името на ответниците поземлен имот, вместо в границите на записания на името на ищците поземлен имот, т.е. спор за грешка в кадастралната карта по смисъла на чл. 54, ал. 2 ЗКИР. Записаното в петитума на исковата молба, че се предявява иск по чл. 53, ал. 2 ЗКИР, няма обвързващо значение за определянето на правната квалификация на спора. Последното е в изключителната компетентност на съда и е действие по определяне на приложимия закон, който както към момента на предявяване на иска, така и по време на разглеждане на спора от съда е именно в редакцията на чл. 54, ал. 2 ЗКИР.

С обжалваното решение въззивният съд е споделил решаващите мотиви на районния съд, че съгласно договора за продажба от 23.04.2004 г. ищците са придобили дворно място, съставляващо имот пл.№ 249 от кв. 40 по плана от 1956 г., за който е отреден парцел ІХ-249, а по кадастралния план от 2000 г. представляващо ПИ № 299 от кв. 40, като в нотариалния акт е посочено, че имотът е с площ от 800 кв.м., а по скица - 838 кв.м. при неприложена регулация. Правилно е прието, че удостовереното с нотариалния акт придобивно основание легитимира ищците като собственици както на частта от бившия имот пл.№ 249, попадаща в територията на парцел ІХ-249 по КРП от 1956 г., така и на придаващите се по регулация части от същия имот към съседния парцел Х-250, отреден за бившия имот пл.№ 250, собственост на ответниците (при условие, че отчуждителното действие на регулацията е отпаднало). Съображенията на въззивния съд, че отсъства основание частите, придаващи се по регулация от бившия имот пл.№ 249 към парцел Х-250, да бъдат признати за собствени на ответниците не съставлява произнасяне по отрицателен установителен иск за собственост, а са изложени в отговор на заявените от ответниците възражения в защита срещу предявения и разгледан от съда положителен установителен иск за собственост. Ето защо касационната инстанция намира за неоснователно и оплакването, че въззивното решение е произнесено в противоречие с разясненията относно характера на иска по чл. 54, ал. 2 ЗКИР, дадени с ТР № 8 от 23.02.2016 г. по тълк.д.№ 8/2014 г. на ВКС, ОСГК.

Самото процесуално поведение на ответниците характеризира като неоснователен и доводът, че между страните липсва спор за материално право. Обстоятелството дали е проведена административната процедура по констатиране на непълноти или грешки в кадастралната карта и каква позиция са заели в рамките на тази процедура настоящите ответници, е ирелевантно пре преценката за допустимостта на претенцията.

В обобщение - атакуваното решение е процесуално допустимо като постановено в изпълнение на задължението по чл. 2 ГПК и в рамките на сезирането.

Неоснователно е оплакването срещу решаващия извод, че ищците са собственици на територията с площ от 175 кв.м., заключена между цифрите 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 10 и 2 по скица № 3 към заключението на СТЕ. Изводът е обоснован, тъй като е формиран в съответствие с извършения анализ на събраните по делото доказателства и приложимия материален закон. Записването в НА относно площта на продавания терен няма определящо значение за преценката относно териториалния обхват на прехвърленото право на собственост. Последното е функция от характеристиките на недвижимия имот, относими към неговата индивидуализация, която в случая съдържа описание на имота по първия кадастрален план от 1956 г., съгласно който посочената територия е била част от бившия имот пл.№ 249. При отсъствието на спор, че праводателите на ищците са били собственици на бившия имот пл.№ 249, правилно е прието, че в тежест на ответниците е да докажат, че регулацията от 1956 г. е приложена - било при условията на чл. 46 ЗПИНМ отм. и § 107 и 108 ППЗПИНМ отм. , респ. – чл. 114, ал. 1 З отм. и ППЗТСУ отм. , било че придаваемата част, макар и завзета не по установения за това ред, е била владяна от тях (респ. – от наследодателя им, като собственик на имота, към който се придава) в период по-дълъг от десет години. Обосновано е прието, че не са ангажирани доказателства за плащането на оценените съгласно протокол от 23.04.1986 г. на ОбНС – [населено място] 175 кв.м., тъй като протоколът не удостоверява плащане на дължимата за обезщетяване сума. По делото не са ангажирани други доказателства процесната част да е завзета по законоустановения ред, нито ответниците или техния праводател са снабдени с нотариален акт за собственост по регулация. Изобщо не са ангажирани и доказателства за упражнявана от касаторите и родителите им повече от 10 години фактическа власт върху придаваното съгласно плана от 1956 г. място.

Основателно е оплакването на касаторите, че ищците не са провели доказване в подкрепа на претенцията си за собственост по отношение на територията, намираща се на север от линията 1-2 и попадаща под отразената в плановете постройка с означението „2ПЖ”. Съгласно заключението на СТЕ (в частност скица № 1 – извадка от КРП от 1956 г., съпоставена със скица № 3) тази част - както към 1956 г., така и понастоящем е заета от сградата, за която нито се е твърдяло, нито са ангажирани доказателства да е претърпяла изменения досежно заетата от нея повърхност. Легитимиращото действие на удостовереното с нотариалния акт от 23.04.2004 г. придобивно основание не се разпростира и върху тази част, която не е попадала в границите на заснетия през 1956 г. бивш имот пл.№ 249, а е била част от собствения на праводателите на ответниците бивш имот пл.№ 250. Ищците не твърдят и не доказват част от бившия имот пл.№ 250 да е станала собственост на техните праводатели и да е била обект на сделката от 23.04.2004 г., поради което в тази й част претенцията им е неоснователна и подлежи на отхвърляне. Като е приел противното, въззивният съд е постановил частично неправилно решение, което следва да бъде съответно отменено и вместо него (при отсъствие на предпоставките по чл. 293, ал. 3 ГПК) се постанови частично отхвърляне на иска.

По разноските: Касаторите не са поискали присъждане на разноски. Ответниците по касация претендират такива, но представения от тях ДПЗС № 129571 (л. 16) удостоверява само договарянето на сумата 600 лв., без да е отразен начина на плащане. Ето защо този документ не съставлява доказателство за направени разноски по смисъла на т. 1 от ТР № 6 от 06.11.2013 г. по тълк.д.№ 6/2012 г. на ВКС, ОСГТК.

С оглед обстоятелството, че защитата на касатора И. Б. Г. се осъществява при условията на чл. 47, ал. 6 ГПК, ищците по делото следва да внесат сумата в размер на 300 лева, определена съобразно чл. 47, ал. 6, ГПК във връзка с чл. 7, ал. 2, т. 1 ГПК.

По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 2 ГПК, съставът на ВКС, Второ отделение на Гражданската колегия

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ въззивно решение № 1588 от 02.12.2016 г., постановено по в.гр.д.№ 2691/2016 г. на ОС – Пловдив, ІХ гр.състав в частта, с която е потвърдено решение № 2491 от 17.07.2016 г., постановено по гр.д.№ 10272/2015 г. по описа на Районен съд - Пловдив, Х гр.състав (поправено с Решение № 2910 от 30.09.2016 г.) в частта, с която е признато за установено на основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР по отношение на ответниците К. Б. В. и И. Б. Г., че ищците Б. В. Т. и М. П. Т. са собственици по силата на покупко-продажба на частта от имот пл.№ 302 в кв. 40 по кадастралния план, одобрен със заповед № РД-02.14.2294 от 29.12.2000 г. на [населено място], обл. П., намираща се на север от линията 1-2 по скица № 3 към заключението на вещото лице (неразделна част от решението) и попадаща под отразената в плановете постройка с означението „2ПЖ”, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявения от Б. В. Т. и М. П. Т. срещу К. Б. В. и И. Б. Г. иск да бъде признато за установено на основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР по отношение на ответниците, че ищците са собственици по силата на покупко-продажба на частта от имот пл.№ 302 в кв. 40 по кадастралния план, одобрен със заповед № РД-02.14.2294 от 29.12.2000 г. на [населено място], обл. П., намираща се на север от линията 1-2 по скица № 3 към заключението на вещото лице (неразделна част от решението) и попадаща под отразената в плановете постройка с означението „2ПЖ”.

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 1588 от 02.12.2016 г., постановено по в.гр.д.№ 2691/2016 г. на ОС – Пловдив, ІХ гр.състав в останалата част, с която е потвърдено решение № 2491 от 17.07.2016 г., постановено по гр.д.№ 10272/2015 г. по описа на Районен съд - Пловдив, Х гр.състав (поправено с Решение № 2910 от 30.09.2016 г.) в частта, с която е признато за установено на основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР по отношение на ответниците К. Б. В. и И. Б. Г., че ищците Б. В. Т. и М. П. Т. са собственици по силата на покупко-продажба на частта от 175 кв.м., заключена между точки 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 10 и 2 по скица № 3 към заключението на вещото лице (неразделна част от решението), съставляващи имотна граница за ПИ пл.№ 299 /стар номер 249/ по план одобрен със заповед № 863/1956 г., която неправилно е заснета с кадастралния план, одобрен със заповед № РД-02.14.2294 от 29.12.2000 г. на [населено място], обл. П., като част от притежавания от ответниците имот пл.№ 302 в кв. 40 по действащия план на селото, вместо като част от собствения на ищците имот пл.№ 299 в кв. 40 по плана на [населено място].

ОСЪЖДА Б. В. Т. и М. П. Т. ДА ВНЕСАТ в едноседмичен срок от съобщението по сметка на ВКС сумата 300 (триста) лева за възнаграждение на адвокат В. Ш. от АК – П., както и да представят по делото доказателства за плащането, като в противен случай ще бъде издаден изпълнителен лист за сумата.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: