Р Е Ш Е Н И Е

№ 142

гр. София, 10.09.2018 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на тридесети май през две хиляди и осемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛИНА ЗАХАРОВА

ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕНА АВДЕВА

ЖАНИНА НАЧЕВА

при секретар КРИСТИНА ПАВЛОВА и с участието на прокурор СТЕЛИЯНА АТАНАСОВА разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 429/2018 г. по описа на ВКС, ІІ отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното:

Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 2 от НПК по жалба на гражданския ищец В. П. Т. чрез повереника й адв. Г. срещу присъда № 16 от 08.02.2018 г. на Пловдивския окръжен съд (ПОС), НО, постановена по ВНОХД № 1943/2017 г. по описа на същия съд.

С касационната жалба са релевирани възражения за неправилност и незаконосъобразност на въззивната присъда в частта й, с която е отхвърлен предявеният граждански иск. Към ВКС са отправени искания да отмени или измени атакуваната присъда на ПОС и да постанови друга, с която да уважи предявения граждански иск като доказан и основателен, както и да присъди заплащане на направените от граждански ищец разноски по водене на делото.

В представено допълнение към касационната жалба повереникът на гражданския ищец твърди, че въззивният съд е допуснал нарушение на закона, игнорирайки събрания доказателствен материал по делото, повдигнатото обвинение и постановената осъдителна присъда на РС – гр. Пловдив (ПРС). За да оправдае подсъдимите, ПОС пренебрегнал фактите относно: сключения между страните предварителен договор, уговарящ бъдеща нотариална продажба на два недвижими имота; изрично уговореното между страните условие същите имоти да не бъдат обременявани от продавачите по договора с ипотека или вещни тежести; изплатената от купувача продажна цена и задължението същите да бъдат прехвърлени по нотариален ред съгласно договора. По делото било безспорно установено, че още на 22.02.2007 г. (следващ ден след подписването на предварителния договор) ипотеката била рефинансирана от подсъдимите. Ипотеката в банка Д. била погасена и била учредена нова такава в банка О. за сумата от 80 000 лв., като двата имота се явявали обезпечение на тази сума. Гражданската претенция на пострадалата В. Т. била безспорно доказана както по основание, така и по размер, поради което подсъдимите следвало да бъдат осъдени солидарно да й заплатят сумата от 97 791,50 лв., представляваща обезщетение за причинените й имуществени вреди от деянието, за което двамата подсъдими били предадени на съд, ведно със законната лихва върху посочената сума, считано от датата на имотното увреждане – 21.02.2007 г., до окончателното й изплащане.

В допълнително писмено изложение повереникът на жалбоподателката е развил доводи, аргументиращи несъгласието му с приетото от въззивния съд фактическо положение, че предварителният договор прикривал реална уговорка – да бъде предоставено обезпечение по повод отпуснат банков кредит в полза на трето лице, свидетел по делото (Н. К.).

В съдебно заседание на ВКС гражданският ищец В. Т. и повереникът й адв. Г. не се явяват, редовно призовани.

Подсъдимите Г. Б. Д. и С. С. Д. и защитниците им адв. К. и адв. В. не се явяват, редовно призовани. По делото е постъпило изготвено от защитниците писмено изложение, в което са залегнали съображения за недопустимост и неоснователност на подадената касационна жалба, като се предлага същата да бъде оставена без разглеждане или алтернативно – без уважение.

Представителят на ВКП излага становище, че жалбата на гражданския ищец е неоснователна, а атакуваният съдебен акт следва да бъде потвърден.

Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347 от НПК, намери за установено следното:

С присъда № 125 от 12.04.2017 г., постановена по НОХД № 1991/2016 г., ПРС, 8 наказателен състав, е признал подсъдимите Г. Б. Д. и С. С. Д. за виновни в извършването на престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 5 вр. чл. 209, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 вр. ал. 1 от НК, като при условията на чл. 54 от НК е осъдил всеки от тях на по една година лишаване от свобода, изпълнението на които наказания е отложил на основание чл. 66, ал. 1 от НК за изпитателни срокове от по три години. Съдът е осъдил подсъдимите да заплатят солидарно на гражданската ищца В. П. Т. сумата от 97 791,50 лв., представляваща обезщетение за причинените й имуществени вреди от престъплението, ведно със законната лихва, считано от 21.02.2007 г., до окончателното й изплащане, както и сумата в размер на 3468 лв., представляваща направени разноски за упълномощаване на повереник, а на основание чл. 189, ал. 3 от НПК е възложил солидарно в тежест на подсъдимите разноските по делото и държавна такса върху уважения граждански иск.

По въззивни жалби на подсъдимите Г. Б. Д. и С. С. Д. чрез защитниците им адв. К. и адв. В. срещу първоинстанционната присъда е било образувано ВНОХД № 1943/2017 г. по описа на ПОС. С атакуваната нова присъда № 16 от 08.02.2018 г. ПОС е признал подсъдимите за невиновни в това, че за времето 20 – 21.02.2007 г. в [населено място], като съизвършители, с цел да набавят за себе си имотна облага, са възбудили и поддържали у П. З. Т. заблуждение, че недвижимите имоти, предмет на предварителен договор за покупко-продажба от дата 21.02.2007 г., няма да бъдат обременявани от продавачите по договора Г. Б. Д. и С. С. Д. с ипотека и че същите ще бъдат прехвърлени по нотариален ред на купувача по договора В. П. Т. в срок до 18 дни от подписването на предварителния договор, като с това са причинили на В. Т. имотна вреда в големи размери – 50 000 евро с левова равностойност 97 791,50 лв., поради което и на основание чл. 304 от НПК подсъдимите са били оправдани по повдигнатото им обвинение за престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 5 вр. чл. 209, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 вр. ал. 1 от НК, а предявеният от В. П. Т. граждански иск за обезщетяване на претърпени от престъплението имуществени вреди в размер на 97 791,50 лв. ведно със законната лихва, както и претенцията й за разноски в размер на 3468 лв., са били отхвърлени като неоснователни.

Касационната жалба е допустима, но неоснователна.

При дефинирането на допустимите граници на произнасянето на касационната инстанция се констатира, че възраженията на касатора Т. преобладаващо са насочени срещу правилността на фактическите констатации на ПОС, въз основа на които са формулирани оправдателните изводи на въззивната инстанция в наказателната част на постановената присъда. По своето съдържание значителна част от релевираните в допълнението и в писмените съображения към касационната жалба оплаквания недвусмислено обективират недоволството на жалбоподателката от оправдаването на подсъдимите по възведеното им обвинение, несъгласието й с дадената от въззивния съд оценка на събраните по делото доказателствени материали и съответно – одобрението на осъществения от първоинстанционния съд доказателствен анализ. Доводите на гражданската ищца, касаещи процесуалната и материална незаконосъобразност на въззивната присъда в наказателната й част, не могат да бъдат предмет на касационен инстанционен контрол при липса на съответен протест от страна на държавното обвинение срещу оправдането на подсъдимите Г. Д. и С. Д. по обвинението за престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 5 вр. чл. 209, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 вр. ал. 1 от НК.

ВКС е имал възможност да се произнесе, че „по делата от общ характер функцията по поддържане на гражданския иск и поддържане на обвинението могат да се сливат и упражняват едновременно само когато гражданският ищец е встъпил в процеса и в качеството на частен обвинител“ (решение № 257 от 10.05.2003 г. по н. д. № 15/2003 г., ВКС, II н. о.). Видно от разпореждане на съдията-докладчик от 31.03.2016 г., надлежно съобщено на пострадалите (л. 20 и л. 21 от НОХД № 1991/2016 г. на ПРС), В. Т. е била уведомена за правата й да се конституира в съдебното производство като граждански ищец и частен обвинител. Чрез повереника й адв. Г. тя е предявила граждански иск срещу подсъдимите за претърпените в резултат на извършеното престъпление имуществени вреди в размер на 97 791,50 лв. ведно с произтичащите законни последици, като е поискала да бъде установена единствено като граждански ищец в съдебното производство (л. 62-63 от първоинстанционното дело). Съгласно изявената й воля ПРС с определение от 03.10.2016 г. е приел за съвместно разглеждане предявения от пострадалата В. Т. граждански иск срещу подсъдимите Г. Д. и С. Д. и е я конституирал в качеството на граждански ищец. Тъй като не е участвала в съдебното производство в процесуалното качество на частен обвинител, В. Т. не може да атакува постановената оправдателна присъда в наказателната й част. Касационната инстанция не е сезирана със съответен протест от страна на държавното обвинение срещу оправдането на подсъдимите Г. Д. и С. Д. по повдигнатото им обвинение. Липсата на протест на прокурора срещу въззивната присъда е довела до влизането й в сила в наказателната част, както с основание е отбелязано на стр. 1 от писменото изложение на защитниците на подсъдимите.

Подадената от касатора Т. жалба обаче не е изцяло недопустима, макар с оглед изложените по-горе съображения гражданската ищца да няма възможност да претендира касационни основания, свързани с наказателната част на присъдата. На основание чл. 349, ал. 3 вр. ал. 1 и чл. 350, ал. 1 вр. чл. 319, ал. 1 от НПК правото на жалба на гражданската ищца е валидно и в срок упражнено срещу съдебния акт в частта относно гражданския иск. Настоящият съдебен състав може и е длъжен да обсъди възраженията й за допуснати нарушения на материалния и процесуалния закони при постановяването на въззивния съдебен акт в гражданскоотхвърлителната му част.

В разглеждания случай, като последица от оправдаването на подсъдимите по обвинението за престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 5 вр. чл. 209, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 вр. ал. 1 от НК, въззивният съд законосъобразно е отменил първоинстанционната присъда и в гражданскоосъдителната й част и е отхвърлил предявения граждански иск като неоснователен поради липсата на елементите на деликта по чл. 45 от ЗЗД. Щом атакуваната присъда е влязла в сила в наказателната й част, касационната инстанция е обвързана с установените от въззивния съд факти, включително и относимите към гражданската отговорност на дейците.

Гражданският иск в наказателния процес има акцесорен характер, придава адхезионен характер на цялото производство и поначало споделя съдбата на обвинението. Гражданският иск се основава на обвинението за извършено престъпление, изразяващо се в деяние, което съставлява и деликт. За да бъде ангажирана гражданска отговорност за причинени на гражданската ищца вреди, е необходимо да бъде доказано, че те са пряка и непосредствена последица от незаконосъобразното виновно поведение на подсъдимите.

Вярно е, че е възможно да се ангажира гражданската отговорност и на оправдан подсъдим. Това е допустимо, само когато деянието, макар и без да е престъпно, е довело до виновно причиняване на вреди по смисъла на чл. 45 от ЗЗД. Задължението на съда да се произнесе по предявения граждански иск и в случаите на оправдаване на подсъдимия (чл. 307 от НПК) по необходимост изисква анализ на инкриминираното му деяние от гледна точка на чл. 45 от ЗЗД – налице ли е извършено деяние, подсъдимият ли е негов автор, носи ли белезите на противоправност, виновно ли е осъществено.

При оправдателна присъда, когато се установи, че деянието не е извършено или не съставлява престъпление, или подсъдимият не е негов автор, или липсва вина, не е налице и основание да се ангажира гражданската отговорност на дееца. Този извод е в съгласие с изразеното в ТР № 1 от 04.02.2013 г. по тълк. д. № 2/2012 г. на ОСНК на ВКС разбиране, че когато подсъдимият бъде оправдан, понеже не се установява описаното в обвинителния акт деяние да е извършено противоправно или виновно, или не е доказано авторството на същото, предявената гражданскоправна претенция подлежи на отхвърляне. В цитирания тълкувателен акт на ВКС са застъпени доводи, че гражданската отговорност може да съществува без налична наказателна отговорност само в случаите на престъпна обективна или субективна несъставомерност на инкриминираното деяние, при които не е изключен гражданският деликт; при погасена наказателна отговорност поради изтичане на предвидената в Наказателния кодекс давност; при освобождаване от наказателна отговорностсъответно при последвал закон за амнистия, каквато не е конкретиката по настоящото дело.

Основанието за оправдаване на подсъдимите Г. Д. и С. Д. е ясно формулирано в атакувания съдебен акт – че те не са извършили вмененото им престъпно деяние. Съдът е достигнал до несъмнен извод, че в инкриминирания период подсъдимите не са възбудили и поддържали заблуждение у св. П. Т., че недвижимите имоти, предмет на сключения предварителен договор, няма да бъдат обременявани от тях с ипотека и ще бъдат прехвърлени по нотариален ред на купувача В. Т. в 18-дневен срок от подписване на предварителния договор. В мотивите на въззивната присъда е прието, че на 21.02.2007 г. в [населено място] между подсъдимите С. и Г. Д., от една страна, и св. В. Т., от друга страна, действително е бил сключен предварителен договор за покупко-продажба на недвижими имоти: апартамент в [населено място], [улица] магазин № **, намиращ се в [населено място], в сградата на бившия ресторант „В.”, като е била подписана и разписка за предадени от гражданската ищца Т. на подсъдимите 50 000 евро. Изготвянето и подписването на документите обаче е било извършено единствено и само с оглед гарантиране на Т., чиято недвижима собственост е била ипотекирана за обезпечаване на банков кредит, изтеглен от св. К., в случай, че кредитополучателят не заплаща месечните вноски към банката, което неминуемо би поставило в опасност ипотекираният й имот да бъде изнесен на публична продан. Парична сума в посочения размер въобще не е била реално получена от подсъдимите, нито им е била предоставена от гражданската ищца Т. или от нейния баща св. Т..

Тъй като въззивният съд е установил, че вмененото на подсъдимите Г. и С. Д. престъпно поведение не е било осъществено въобще, то законосъобразно е преценил, че липсват характеристиките на деликт по чл. 45 от ЗЗД, като след оправдаването им по обвинението чл. 210, ал. 1, т. 5 вр. чл. 209, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 вр. ал. 1 от НК, е отхвърлил като неоснователен и предявения граждански иск за непозволено увреждане.

С оглед тези съображения настоящият състав на ВКС счита, че в рамките на възложената компетентност и предоставените от закона правомощия следва да остави в сила съдебния акт на ПОС в атакуваната гражданска част.

Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА присъда № 16 от 08.02.2018 г., постановена по ВНОХД № 1943/2017 г. по описа на Пловдивския окръжен съд, НО, в гражданскоправната й част.

Настоящото решение е окончателно и не подлежи на протестиране и обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.