№48

гр. София, 11.09.2018 г.

Върховният касационен съд на Република България, Второ отделение на Гражданска колегия, в открито съдебно заседание на деветнадесети март две хиляди и осемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА

ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ГЕРГАНА НИКОВА

при участието на секретаря Теодора Иванова, изслуша докладваното от съдия Гергана Никова гражданско дело № 1669 по описа за 2017 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 – чл. 293 ГПК във връзка с § 74 от ПЗР на ЗИД ГПК (ДВ, бр. 86/2017 г.).

Касаторът [фирма] чрез адвокат Т. Х. от САК обжалва въззивно решение № 209 от 25.11.2016 г. по в.гр.д.№ 334/2016 г. по описа на Апелативен съд – П.. Твърди, че възражението за изтекла десетгодишна придобивна давност от ответното дружество [фирма] относно 4508 кв.м. от процесния ПИ 55155.508.124 по КККР на [населено място] е неоснователно, а разпоредбата на чл. 82 ЗС е неприложима. Намира за неправилен извода на въззивния съд, че К. Г. В. е владял процесния имот, тъй като е формиран, без да са обсъдени събраните по делото доказателства, от които се установява, че ищецът е упражнявал владение върху имота, което не отстъпил - покани и нотариални покани до Е. В. в качеството й на управител на ответника; пълномощно с нотариална заверка на подписа от 30.10.2006 г. на К. Г. В. от ищцовото дружество (чието наличие изключва намерението за своене на имота); договор за инвестиционен кредит № 103 от 12.02.2008 г. между [фирма] и ищеца, сключената ипотека в полза на друго дружество на едноличния собственик на капитала на ищеца по това време; показанията на свидетели на ищеца. Счита за недоказано дали К. В. е жив или починал, кои са законните му наследници, както и неговата връзка с ответника относно процесния имот, за да се определи периодът на владение от това лице относно имота и дали е възможно неговото присъединяване към владението на ответника. Имотът бил обект на прехвърлителни сделки два пъти, вторият от които – на 27.04.2005 г., и от този момент до подаването на исковата молба на 22.04.2015 г. не е изтекла 10-годишната придобивна давност, тъй като едва през 2009 г. ответникът заграбил имота. Същото е важимо, дори да се приеме, че К. В. е владял имота от момента на упълномощаването на 30.10.2006 г. Съдът кредитирал само противоречивите показания на свидетели на ответника относно дейността по лицензиране на площадка за събиране на черни и цветни метали, различна от процесния имот, като такава дейност върху имота, както и нейното лицензиране не били доказани, и писмени доказателства относно К. В. като трето по спора физическо лице, като не било доказано в какво качество и на кои лица същият станал праводател, както и вида на правоприемството. Ответникът не владял необезпокоявано и несъмнено за 10-годишен давностен срок процесния имот, тъй като не доказал да е плащал данъци и консумативни разходи за него, партидите за които били на името на ищеца. Моли въззивното решение да бъде отменено като неправилно при наличие на всички основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Претендира разноски.

Ответникът по касация [фирма], в подадени отговор, писмени бележки и в откритото заседание чрез адвокат И. П. от АК – П. и адвокат П. Т. от САК поддържа, че жалбата е неоснователна. Счита, че приложимостта на чл. 82 ЗС произтича от общото правоприемство по наследяване, настъпило със смъртта на К. Г. В. през 2008 г., чийто правоприемник е дъщеря му Е. В. – съдружник и управител в дружеството. Освен това, владението е установено от [фирма] през 2004 г. с придобиването на собствен лиценз за търговия с отпадъци и отломки от черни и цветни метали, поради което е без значение дали има правоприемство между ответника и [фирма]. Поддържа отсъствие на прекъсване срока на давностно владение за период повече от 10 години. Претендира разноски.

Съставът на ВКС, Второ отделение на Гражданската колегия, след преценка на изложените с касационната жалба основания за отмяна и в правомощията си по чл. 290, чл. 291 и чл. 293 ГПК (ред. до ДВ, бр. 86/2017 г.), намира следното:

С обжалваното въззивно решение е отменено решение № 137 от 08.04.2016 г., постановено по гр.д.№ 415/2015 г. на ОС – Пазарджик в частта, с която е прието за установено по отношение на [фирма], че [фирма] е собственик на 4 508 кв.м. от УПИ с идентификатор 55155.508.124, ведно с построената в него промишлена сграда с идентификатор 55155.508.124.1 със застроена площ от 313 кв.м., която част е отразена със зелен щрих на схема на имот с идентификатор 55155.508.124 по КККР на [населено място] (Приложение 1 към заключението на вещото лице) и [фирма] е осъдено да предаде на [фирма] описания имот, като вместо това въззивният съд е отхвърлил предявения от [фирма] против [фирма] иск с правно основание чл. 108 ЗС за собствеността и предаване владението на въпросните 4 508 кв.м. от УПИ с идентификатор 55155.508.124 и промишлената сграда с идентификатор 55155.508.124.1 със застроена площ от 313 кв.м.

За да постанови този резултат, въззивният съд е приел, че с показанията на посочените от [фирма] е установено, че това дружество ползва процесния имот (частта от имот № 55155.508.124, отразена със зелен щрих в Схемата Приложение № 1 към заключението на вещото лице, в която част се намира и сградата) от създаването си през 2003 г. или най-малко от издаването на лиценза за дейността му на 01.07.2004 г. До датата на подаване на исковата молба (22.04.2015 г.) е изтекъл период повече от десет години и в полза на ответника се е осъществило придобивното основание по чл. 79, ал. 1 ЗС. Прието е, че по делото няма данни [фирма] да е извършил някое от действията по чл. 116 ЗЗД за целия период от закупуването на имота с НА № 8 от 28.11.2005 г. до предявяване на иска. Такива действия не е извършвал и праводателят на ищеца, придобил имота през 1998 г. Като основателно е определено оплакването на [фирма], че първоинстанционният съд не е зачел фактическата власт върху имота, упражнявана от праводателя на ответника - [фирма]. Последният от 1998 г. е извършвал лицензирана законоустановена дейност на площадката - събиране и съхраняване на отпадъци от метали. От тогава тя е владяна – оградена и обособена като самостоятелен имот с площ 4 508 кв.м. Прието е, че с оглед обстоятелството, че [фирма] изцяло е поело дейността на [фирма] и я упражнява върху същата площадка, то са налице предпоставките на чл. 82 ЗС да бъде присъединено владението на [фирма] към упражняваното от [фирма].

Касационното обжалване е допуснато в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (ред. до ДВ, бр. 86/2017 г.) по въпроса „Налице ли е основание за приложението на чл. 82 ЗС в хипотеза, когато не е установено общо правоприемство или частно правоприемство, при което владението да е предадено от предходния владелец на правно основание, принципно годно да прехвърли върху новия владелец собствеността върху имота ?”.

Съгласно практиката на ВКС, споделяна от настоящия състав на съда - Решение № 178 от 09.07.2014 г. по гр.д.№ 7749/2013 г. на ВКС, І г.о. и Решение № 699 от 02.11.2010 г. по гр.д.№ 1572/2009 г. на ВКС, І г.о., правоприемството предполага преминаване на субективни права от патримониума на едно лице към друго. Присъединяването на владение по смисъла на чл. 82 ЗС изисква да е налице действителен акт, годен да прехвърли права – било при условията на общо правоприемство (като наследяване) или при условията на частно правоприемство чрез сключване на съответна транслативна сделка. Обстоятелството, че едно и също физическо лице в различни периоди от време е било овластено с представителна власт по отношение на различни правни субекти, не съставлява правен акт от вида на изискваните от Закона, за да се приеме, че е налице правоприемство по смисъла на чл. 82 ЗС. Като е приел противното, въззивният съд е нарушил правилото на чл. 82 ЗС.

По основателността на касационната жалба:

Основателно е оплакването на касатора за допуснато от въззивния съд нарушение на материалния закон - чл. 82 ЗС. Самото обсъждане на този довод, наведен за първи път с въззивната жалба на [фирма], е извършено в нарушение на чл. 131 ГПК. Основателно е и оплакването, че съдът е допуснал съществено процесуално нарушение, което е довело и до необоснованост на постановения от него акт, като не e обсъдил в цялост събраните по делото доказателства. Във въззивното решение изобщо отсъства обсъждане на гласните доказателства, като съдът се е задоволил да констатира, че първата инстанция е кредитирала показанията на ангажираните от ответната страна свидетели, в противоречие с което е извода й за основателност на исковата претенция. Така въззивното решение се явява постановено в нарушение на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, тъй като практически въззивният съд не е формирал свое вътрешно убеждение по релевантните за спора обстоятелства - характера на упражняваната върху процесния имот фактическа власт, териториалния й обхват и годността на установени по делото конкретни обстоятелства да доведат до прекъсване на давността. Отсъства преценка относно годността на свидетелите да възпроизвеждат точно фактите, логичността на изложенията им и съответствието с останалите събрани доказателства. Изобщо не са взети предвид показанията на ангажираните от ищцовата страна свидетели, включително тези на Ц. И. относно срещата на баща й И. И. с К. В. и връзката с пълномощното с нотариална заверка на подписа от 30.10.2006 г., разгледани в светлината на чл. 116, б. „а” ЗЗД. Касационната инстанция не може да замести въззивната в процеса на формиране на вътрешно убеждение, поради което и допуснатите процесуални нарушения на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК не могат да бъдат отстранени в настоящото производство. Ето защо делото следва да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. При новото разглеждане на спора следва да бъде разрешен и въпросът за отговорността за разноските, направени в настоящото производство.

По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 3 ГПК, съставът на ВКС, Второ отделение на Гражданската колегия

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ въззивно решение № 209 от 25.11.2016 г. по в.гр.д. № 334/2016 г. по описа на Апелативен съд – П..

ВРЪЩА делото на Апелативен съд – П. за ново разглеждане от друг състав.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: