Р Е Ш Е Н И Е

№ 95

гр. София, 11.09.2018 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и трети април през две хиляди и осемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛИНА ЗАХАРОВА

ЧЛЕНОВЕ: ТАТЯНА КЪНЧЕВА

БИСЕР ТРОЯНОВ

при секретар ИЛИЯНА РАНГЕЛОВА и с участието на прокурор МАРИЯ МИХАЙЛОВА разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 288/2018 г. по описа на ВКС, като за да се произнесе, взе предвид следното:

Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по жалби на адв. И., повереник на частния обвинител Р. Г. О., и на адв. К., повереник на частния обвинител М. С. Р., действаща лично и в качеството на майка и законен представител на малолетния Г. А. М., срещу присъда № 8 от 28.11.2017 г., постановена по ВНОХД № 428/2017 г. по описа на Пловдивския апелативен съд (ПАС), НО.

В жалбата на адв. И. е релевирано касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, като към ВКС е отправено искане на основание чл. 354, ал. 1, т. 4, вр. ал. 3, т. 2 и т. 3 от НПК да отмени атакувания съдебен акт и да върне делото за ново разглеждане от друг съдебен състав. Повереникът счита, че дейността на въззивния съд по анализ на доказателствената съвкупност е довела до формиране на ненадлежни изводи по фактите, а в резултат на това – и до неправилно оправдаване на подсъдимия Х. по обвинението за престъпление по чл. 343а, ал. 1, б. „б” вр. чл. 343, ал. 1, б. „в” от НК. Твърди се, че са допуснати нарушения на чл. 13 и чл. 14 от НК, опорочили вътрешното убеждение на съда. В допълнение към касационната жалба процесуалният представител на частния обвинител О. е изложил съображения, че въззивният съд неправилно приел допуснатото от пострадалия велосипедист нарушение на правилата за движение по чл. 25, ал. 1 от ЗДвП като единствена причина за настъпване на произшествието, а по отношение на поведението на подсъдимия заключил, че не следва да отговаря за настъпилите общественоопасни последици, тъй като опасността за него възникнала внезапно и непредвидено в опасната зона за спиране на автомобила. Жалбоподателят оспорва извода на съда, че допуснатото от водача нарушение на правилата за движение не било в причинна връзка с настъпилия резултат, който не можел да бъде предотвратен. Поддържа, че при възникването на опасност за движението водачът на МПС бил длъжен незабавно да намали скоростта и да спре, като късното възприемане на опасността при обективна възможност тя да бъде възприета своевременно не представлявало оневиняващо обстоятелство. При правилна преценка на фактите се налагал извод, че подсъдимият сам виновно се поставил в невъзможност да предотврати произшествието, тъй като изобщо не забелязал пострадалия, с което допуснал нарушение на чл. 20, ал. 1 от ЗДвП. Смъртта на колоездача се явявала пряка и непосредствена последица от укоримата липса на възприятие от страна на водача Х. към достатъчно дълго намиралото се на пътното платно в неговата лента за движение препятствие, което било видимо на около 150 м. и повече при движение на дълги светлини. Той не се съобразил не само с намалената видимост при движение нощно време на къси светлини, но и с наличието на животновъдна ферма в района на [населено място]. Местонахождението на колоездач по това време на денонощието, без светлини или светлоотразителни дрехи на участъка от пътя, където е можело да се очаква поява на подобни обекти, представлявало препятствие с повишена опасност, като водачът следвало да съобрази движението си с него.

Новата присъда на ПАС е обжалвана с бланкетна жалба и от адв. К. с искане за отмяната й и връщане на делото за ново разглеждане от въззивната инстанция. В допълнение към жалбата повереникът на частния обвинител Р. е изложил съображения за необоснованост на атакувания съдебен акт, противоречия с разпоредбите на чл. 303, чл. 107, ал. 5 от НПК и нарушение на материалния закон. Развити са доводи, че в конкретния случай разпоредбата на чл. 15 от НК не намирала приложение, тъй като се прилагала само при изцяло правомерно движение от страна на водача. Неправилен бил изводът, че допуснатото от подсъдимия нарушение на чл. 20, ал. 2, изр. 1 от ЗДвП не се намирало в причинна връзка с настъпилите общественоопасни последици. Заключавайки, че подсъдимият не бил длъжен да предположи появата на други участници в движението, съдът не отчел, че в конкретната пътна ситуация водачът следвало да съобрази данните за наличие на два черни пътя от двете страни на главния път, по които се стигало до стопански постройки. Адв. К. оспорва преценката на въззивния съд относно разположението на черния път, по който се достигало до фермата на св. З., с твърдения за превратно тълкуване на доказателствените материали – съобщените от св. З. данни относно възможността да се достигне до неговата ферма. Тези обстоятелства неправилно били изключени от обхвата на факторите, с които подсъдимият Х. следвало да съобразява движението си, а това довело и до погрешен извод за внезапност на възникналата опасност за движението при отклонението на велосипедиста вляво. Според повереника, знаейки за наличието на черни пътища от двете страни на асфалтовия път и отчитайки обективната видимост към велосипедиста на отстояние от 150 м. и повече, подсъдимият е бил длъжен да намали значително скоростта си, с което е щял да избегне произшествието.

В съдебно заседание на ВКС жалбоподателите частни обвинители Р. О. и М. Р. и техните повереници, редовно призовани, не се явяват. По делото е постъпило писмено становище от процесуалния представител на частния обвинител О. адв. И., с което се поддържа искането и съображенията, залегнали в подадената жалба.

Подсъдимият Х. Х. и защитникът му адв. Т. считат, че жалбите на частните обвинители са неоснователни.

Представителят на ВКП предлага въззивната присъда да бъде оставена в сила като законосъобразна и постановена след подробен анализ на събраните по делото доказателства, в т. ч. и назначената нова АТЕ в хода на въззивното съдебно следствие.

Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347, ал. 1 от НПК, намери за установено следното:

С присъда № 25 от 22.06.2017 г., постановена по НОХД № 85/2017 г., Хасковският окръжен съд е признал подсъдимия Х. Г. Х. за виновен в това, че на 03.02.2015 г., в землището на [населено място], при управление на лек автомобил „Ф. Г.” с рег. [рег.номер на МПС] нарушил правилата за движение по чл. 20, ал. 2 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на А. Г. М., като след деянието направил всичко зависещо от него за оказване помощ на пострадалия, поради което и на основание чл. 343а, ал. 1, б. „б” вр. чл. 343, ал. 1, б. „в” вр. чл. 342, ал. 1 и чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „б” вр. чл. 42а, ал. 3 вр. ал. 2, т. 1 и 2 от НК му е наложил наказание пробация с пробационни мерки задължителна регистрация по настоящ адрес за срок от девет месеца с периодичност два пъти седмично и задължителни периодични срещи с пробационен служител за срок от девет месеца, като го е оправдал по първоначално предявеното му обвинение за престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „в” от НК. На основание чл. 343г от НК съдът е наложил на подсъдимия Х. Г. Х. наказание лишаване от право да управлява МПС за срок от девет месеца, а на основание чл. 189, ал. 3 от НПК е възложил в негова тежест направените по делото разноски.

По жалба на подсъдимия чрез защитника му адв. Т. срещу първоинстанционната присъда е било образувано ВНОХД № 428/2017 г. по описа на ПАС, като с присъда № 8 от 28.11.2017 г. въззивният съд на основание чл. 336, ал. 1, т. 3 вр. чл. 334, т. 2 от НПК е отменил присъдата на окръжния съд в осъдителната й част и е оправдал подсъдимия Х. и по обвинението за престъпление по чл. 343а, ал. 1, б. „б” вр. чл. 343, ал. 1, б. „в” от НК.

Касационните жалби на частните обвинители Р. О. и М. Р., действаща лично за себе си и като законен представител на Г. А. М., са допустими – подадени от процесуално легитимирани страни по чл. 349, ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 253, т. 3 от НПК, в законоустановения от чл. 350, ал. 1 вр. чл. 319, ал. 1 от НПК срок, срещу акт, подлежащ на касационна проверка съгласно чл. 346, т. 1 от НПК.

Разгледани по същество, жалбите са неоснователни.

Залегналите в тях възражения могат да бъдат подведени под касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 2 и т. 1 от НПК. Изложената в сезиращите документи аргументация на жалбоподателите е във висока степен сходна по съдържание, което позволява едновременното обсъждане на релевираните доводи.

Оплакванията за допуснати при постановяване на атакувания съдебен акт съществени нарушения на процесуалните правила са диференцирани като: неизпълнение на изискванията на чл. 13 и чл. 14 от НПК за формиране на вътрешното убеждение, както и процесуални пропуски при оценката на доказателствата – нарушение на чл. 107, ал. 5 от НПК.

Доводите на жалбоподателите в тази насока са твърде схематично и формално формулирани. Съображенията им за нарушения на чл. 13, чл. 14, чл. 107, ал. 5 от НПК при оценката на доказателствените източници не са конкретизирани – не става ясно кои именно доказателства от значение за разкриване на обективната истина са били игнорирани или превратно интерпретирани от въззивния съд при решаване на делото, какви точно пропуски са били допуснати при оценката на доказателствените материали и на кои от тях. Тъй като възраженията на касаторите за наличие на касационния повод по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК не са уточнени, настоящата инстанция обективно е възпрепятствана да ги обсъди по-обстойно, а може само да провери процесуалната дейност на ПАС за наличието на нарушения, които съдът проследява служебно и без да е изрично сезиран от страните. В допълнителното изложение към касационната жалба на адв. К. наистина е маркирано уточнение, насочващо към оспорване на определено доказателствено средство – показанията на св. З., които според повереника били неправилно преценени. В контекста на последващата аргументация в допълнението обаче става ясно, че всъщност жалбоподателят не претендира някакви конкретни процесуални нарушения при допускането, събирането и оценката на посочените свидетелски показания, а е изразил несъгласие с придаденото от съда значение на това доказателствено средство за крайния изход на делото.

При проверката на атакувания съдебен акт се констатира, че е постановен стриктно съгласно изискванията за правилно формиране на вътрешното убеждение на съда по фактите, без да са допуснати процесуални нарушения. Съдържанието му изцяло отговаря на стандарта на чл. 339, ал. 3 вр. чл. 305, ал. 3 от НПК: възпроизведена е приетата фактическа обстановка, внимателно са анализирани доказателствените материали съобразно изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК, особено обстоятелствено е третирано заключението на допуснатата от ПАС комплексна автотехническа и съдебномедицинска експертиза. ВКС не установи при оценката на доказателствените източници да са допуснати логически грешки, изопачаване на действителното им съдържание, едностранчива интерпретация или пък игнориране на определени доказателства. В мотивите на новата присъда са обособени и са коментирани детайлно дори оценените като несъществени разминавания в изводите на назначената в хода на въззивното съдебно следствие КМАТЕ с изслушаните в хода на първоинстанционното съдебно производство експертни заключения. В съдържанието на постановения съдебен акт надлежно е включен и задълбочен юридически коментар на установените факти, отличаващ се с професионализъм и отлично познаване на съдебната практика. Отсъствието на непълноти, вътрешни противоречия, обективни несъответствия в мотивировката на въззивния съдебен акт обезпечава възможността на касационния съд безпрепятствено да установи действителната воля на въззивния съд и да проконтролира правилността на вътрешното му убеждение. Изготвеният акт гарантира и правото на страните да разберат ясно и недвусмислено съображенията на въззивната инстанция, въз основа на които е потвърдена първоинстанционната присъда. С оглед на изложеното ВКС приема, че вътрешното убеждение на решаващия съдебен състав е изградено по ясен и проследим начин, без допуснати процесуални нарушения, а затова е и суверенно.

При въззивната проверка апелативният съд на практика се е солидаризирал с установените от първата инстанция фактически положения, изводими от наличната доказателствена съвкупност. На стр. 2 – стр. 7 в мотивите на новата присъда ПАС е изложил подробно възприетата фактология на инкриминираното деяние, която кореспондира с приетите и от първоинстанционния съд факти. Приетото експертно заключение на КМАТЕ при проведеното въззивно съдебно следствие не е довело до промяна на значимите технически изводи. (Несъществените отклонения в стойностите на техническите параметри, с които са боравили различните експерти, са без решаващо значение за причината и механизма на произшествието, скоростите на движение на участниците в него, възможността за предотвратяване на пътния инцидент). И двете съдебни инстанции са достигнали до аналогични основни фактически положения, а именно че:

На 03.02.2015 г. около 20:30 ч. подсъдимият Х. Х. управлявал лек автомобил м. „Ф. Г.” с рег. [рег.номер на МПС] по дясната (западна) лента на двупосочното платно за движение на пътя от [населено място] за [населено място] (ПП 1-8). Водачът се движел със скорост около 86 км/ч., на дълги светлини по прав участък на пътя, при суха пътна настилка от дребнозърнест асфалт. Достигайки мостово съоръжение, ограничено от двете страни с предпазна мантинела, подсъдимият превключил на къси светлини, тъй като в лентата за срещуположно движение се задал друг автомобил, а след разминаването – отново преминал на дълги светлини. В това време на известно разстояние пред лекия автомобил в същата посока се движел пострадалият велосипедист А. Г. М.. Той се намирал вдясно, успоредно и в близост до ивицата, обозначаваща десния край на дясната пътна лента, управлявайки велосипеда си със скорост от около 11 км/ч. Когато лекият автомобил наближил на около 19 м. от велосипедиста, последният предприел маневра завой наляво, отклонил се вляво под ъгъл около 58 градуса (спрямо надлъжната ос на лекия автовмобил „Ф. Г.”) и пресякъл траекторията на колата. Между превозните средства настъпил удар, като следствие получените от катастрофата тежки увреждания пострадалият М. починал.

В тази пътна ситуация от момента, в който колоездачът се отклонил наляво по лентата за движение, водачът на лекия автомобил при движение със скорост 86 км/ч. при своевременна реакция за спиране не е имал техническа възможност да установи автомобила преди мястото на удара и да избегне произшествието чрез безопасно екстрено спиране. Такава възможност водачът би имал, ако се е движел със скорост, по-малка от 26 км/ч. Велосипедистът не бил навлязъл в платното за движение, излизайки от черния път вдясно, тъй като този път се намирал на разстояние около 3 м. и повече след мястото на удара. Той се движел по платното за движение в посока от север на юг, като предвид факта, че в момента на удара велосипедът е бил под ъгъл около 58 градуса спрямо надлъжната ос на автомобила, пострадалият със сигурност в определен момент е предприел маневра завой наляво пред автомобила.

Различията между двата съдебни акта изцяло се концентрират върху правната интерпретация на така установените факти, поради което ВКС счита, че възраженията на касаторите частни обвинители следва да се разгледат изключително на плоскостта на касационния повод, визиран в чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК.

При възприетата фактология въззивната инстанция законосъобразно е оправдала подсъдимия Х., приемайки че причина за пътното произшествие и произтичащия от него резултат е неправомерното поведение на пострадалия М., нарушил чл. 25, ал. 1 от ЗДвП.

ВКС не възприема залегналите и в двете касационни жалби твърдения, че при движението си подсъдимият не се е съобразил с изискванията на ЗДвП, като смъртта на пострадалия велосипедист била пряка и непосредствена последица от това негово поведение.

Не могат да бъдат споделени възраженията за липса на възприятия от страна на водача Х. за намиращия се на платното за движение велосипедист, видим от около 150 м.., обуславящи според повереника на частния обвинител Р. О. нарушение на чл. 20, ал. 1 от ЗДвП, нито поддържаните от представителите и на двамата частни обвинители доводи за необходимост от съобразяване на скоростта на движение на управлявания от подсъдимия автомобил с наличието на черни пътища от двете страни на главния път, по един от които се стигало до животновъдната ферма на св. З..

Тези възражения, на първо място, не държат сметка за процесуалната недопустимост съдилищата да вменяват по отношение на подсъдимия факти и обстоятелства от значение за правната квалификация на инкриминираното му деяние извън обхвата на обвинителния акт. В такъв аспект въззивният съд е развил подробни разяснения на стр. 14 – стр. 15 от мотивите към присъдата, които представителите на частното обвинение неоснователно игнорират. Вярна е констатацията на съда, че в обвинителния акт, въз основа на който е било образувано съдебното производство, фигурират твърдения за един единствен негативен фактор, влиянието на който подсъдимият бил игнорирал, а именно намалената видимост поради осъществяваното движение нощно време на къси светлини, несъобразяването с който обвинението е квалифицирало като нарушение по чл. 20, ал. 2, изр. 1 от ЗДвП. (Макар в обвинителния акт при цифровото изписване на нарушената норма да не са разграничени двете хипотези на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП, очевидно е с оглед недвусмислената словесна мотивировка, че е инкриминирано обвинение за нарушение на изр. 1). В обвинителния акт липсват твърдения във връзка с неосъществяване на непрекъснат контрол върху управляваното МПС или за други негативни фактори (в частност, наличието на черни пътища от двете страни на пътя), които подсъдимият е бил длъжен да съобрази при избора на скоростта си. При това положение съдилищата не разполагат с процесуална възможност по собствено усмотрение да приемат каквито и да е други фактически положения, извън рамките на обвинителния акт, обуславящи осъждането на подсъдимия. Съдът не може за първи път да установява обстоятелства от съществено значение за съставомерността на инкриминираното деяние и да надхвърля обхвата на обвинението с факти, неизвестни за подсъдимия. Обратното би означавало съдебните състави недопустимо сами да дефинират рамките на обвинението, запълвайки обема му с непредявени по съответния ред действия и/или бездействия на подсъдимия, за които той не се е защитавал.

Освен това, въпреки констатацията за процесуална недопустимост да се приемат фактически положения извън обхвата на обвинителния акт и при липса на съответно изменение на обвинението от страна на прокурора, за прецизност и пълнота на съдебния си акт съставът на ПАС е обсъдил и по същество особеностите на транспортната обстановка (стр. 15 от мотивите). Установил е, че реално, извън конкретните условия на видимост при движение нощно време, не са били налице каквито и да е други негативни фактори и предвидими препятствия, налагащи движение със скорост, по-ниска от разрешената за пътния участък (90 км/ч.). С този верен извод и съображенията в негова подкрепа е даден мотивиран отговор на поддържаните и пред настоящата инстанция твърдения на частните обвинители относно необходимостта от движение на подсъдимия с по-ниска скорост. Изтъкнати са обстоятелствата, че атмосферните условия и състояние на пътната настилка са били благоприятни за движение; произшествието е настъпило в район извън населено място; без наличие на жилищни, обществени, производствени и др. сгради; без никакви пътни знаци и маркировки (напр. А 20, А 21, А 22 и пр.), указващи на потенциална поява на предвидими опасности, вкл. велосипедисти, пешеходци или други препятствия; фермата на св. З. се намирала на около 300 м от пътя, като достъпът до нея се осъществявал по черен път в близост до платното за движение, но в обратна посока. Тези факти недвусмислено обуславят тъкмо направеното от ПАС заключение – че в случая водачът Х. е следвало да се съобразява единствено с разстоянието си на видимост (каквото обвинението му е и повдигнато), като не са налице фактически и правни основания за различни изводи.

В мотивите на новата присъда (стр. 15 – стр. 16) обстоятелствено е аргументирано заключението на съда, че в разглеждания случай водачът Х. действително е осъществявал движението си в нарушение на чл. 20, ал. 2, пр. 1 от ЗДвП. Безспорно е, че избраната от него скорост на движение (86 км/ч. съгласно изводите на назначената от въззивния съд КМАТЕ), макар и нормативно допустима, не е била съобразена с разстоянието на видимост в осветената от късите светлини на автомобила зона.

В кръга на визираните в чл. 20, ал. 1, изр. 1 от ЗДвП фактори, които следва да се отчитат при избор на безопасна скорост, се включват и „конкретните условия на видимост”. Разстоянието на видимост е едно от решаващите условия при избора на скоростта. За да може да преустанови своевременно движението на автомобила, водачът трябва да разполага с обективна възможност да наблюдава пътя на разстояние, по-голямо от опасната зона на спиране. При неблагоприятни за видимостта условия (каквито са налице в настоящия казус с оглед движението в тъмната част на денонощието) основно изискване за безопасност на движението е скоростта да бъде съобразена с разстоянието, в рамките на което препятствието на пътя може да бъде своевременно възприето и моторното превозно средство може да бъде безопасно спряно.

С оглед установената намалена видимост и техническите характеристики на фаровете на управляваното от подсъдимия Х. превозно средство ПАС е заключил съобразно констатациите на КМАТЕ, че в случая правомерното поведение на водача е изисквало избиране на скорост от 66 км/ч. При такава стойност на скоростта опасната зона за спиране е изчислена на 60 м., при която величина би била осигурена възможността на подсъдимия своевременно да възприеме евентуална опасност за движението си и да спре в обсега на осветеното от късите светлини пространство.

Наред с тези констатации обаче съдът приоритетно е акцентирал върху обстоятелството, че в разглеждания случай и при движение със съобразената с конкретните пътни условия скорост от 66 км/ч. сблъсък между управлявания от подсъдимия автомобил и кормувания от пострадалия велосипед отново би настъпил. Това е така, защото по делото е безспорно установено в кореспонденция с кредитираните експертни изводи в автотехническите заключения, че на отстояние 19.06 м. от мястото на удара велосипедистът М. се е отклонил наляво (на около 58 градуса) от праволинейното си движение и е пресякъл траекторията на движение на управлявания от подсъдимия Х. автомобил. При това положение от техническа гледна точка ударът с велосипедиста е бил непредотвратим както при движение с реално избраната от него скорост от 86 км/ч., така и с безопасната скорост от 66 км/ч.

По делото по експертен път е установено, че за да спре в рамките на разстоянието от 19 м., водачът е следвало да се движи със скорост под 26 км/ч. С оглед това обстоятелство ПАС резонно е проверил дали при конкретната пътна обстановка за подсъдимия е съществувала необходимост от движение със скорост под 26 км/ч., само при каквото условие произшествието е могло да бъде избегнато. Отрицателният отговор на този въпрос е убедително обоснован на стр. 15 – стр. 20 от мотивите, като настоящата инстанция в пълна степен се солидаризира със застъпеното законосъобразно становище.

При правния анализ на транспортната обстановка въззивният съд компетентно е обвързал задълженията на водача да предприеме регламентираните в ЗДвП мерки за безопасност с началния момент на възникване на опасността за движението му. В тази насока задълбочено е изследвано обстоятелството дали е съществувала такава опасност в предхождащи периоди от време, когато колоездачът е осъществявал праволинейно движение плътно в дясната част на платното, извън коридора на движение на лекия автомобил. Настоящият съдебен състав се солидаризира със застъпеното от ПАС становище, че правомерно движещият се велосипедист не е представлявал опасност, докато е осъществявал движение попътно на посоката на движение на подсъдимия в десния край на платното. При успоредното им движение – велосипедистът в дясната част на лентата за движение, а водачът в лявата й част – риск от удар между тях не е имало, тъй като техните направления на движение не са се пресичали. Водачът е задължен да намалява скоростта на движението или да спира (в зависимост от интензивността на опасността) не самоцелно, за да избегне абстрактни рискове, а когато външните белези на пътната обстановка крият някаква реална опасност за движението, включително когато от логическото развитие на дадена пътна ситуация може да се очаква, че ще настъпи рязка промяна в условията на движението.

Ако велосипедист осъществява движение в нарушение на правилата за движение и е обективно видим за водача, той несъмнено би съставлявал опасност за движението. (Например, ако има неадекватно поведение на пътното платно – лъкатуши, криволичи, рязко ускорява, намалява, движи се не на определеното за това място, ситуиран е в лентата за движение на водача или пък от поведението му личи, че ще навлезе в лентата за движение на автомобила и пр.). В такива случаи неправомерното поведение на велосипедиста би представлявало сигнал за опасност с оглед невъзможността да се разчита, че ще спази правилата за движение. Тогава за водача съществува необходимост да прояви повишено внимание при движението и приближаването към велосипедиста, като предприеме мерки за безопасност.

Движещият се съобразно правилата на ЗДвП велосипедист обаче сам по себе си не застрашава движението. Той е участник в движението, от който не следва да се очаква потенциално неправомерно поведение. Макар и от категорията на уязвимите участници в движението, правомерно движещите се велосипедисти поначало не съставляват опасност за движението, като липсват изрични законови предписания, задължаващи водачите на МПС да вземат специални предохранителни мерки към велосипедистите, извън задълженията им, гарантиращи безопасно движение (в частност безпроблемно изпреварване), както и тези, произтичащи от наличието на знак А 20 в определени пътни участъци.

Затова с оглед конкретиката на настоящия казус въззивният съд правилно е преценил, че преди да осъществи внезапната маневра завой наляво пострадалият М. не е представлявал опасност за движението, тъй като предходното му поведение е било правомерно, адекватно и с нищо не е подсказвало, че е възможно да предприеме изменение в посоката на движението си. Той е станал препятствие за движението едва след отклонението му наляво от осъществяваното праволинейно движение. Тъй като тази маневра е била предприета на отстояние от 19 м. от лекия автомобил, сблъсъкът между велосипедиста и управляваното от подсъдимия МПС вече е бил непредотвратим.

От изложеното следва, че избраната от водача Х. скорост на движение не е причина, нито една от причините за настъпване на злополуката. Скоростта на движение на подсъдимия – 86 км/ч., макар в нарушение на чл. 20, ал. 2, изр. 1 от ЗДвП заради несъобразяването с разстоянието му на видимост, не е поставила начало на причинно-следствения процес, довел до смъртта на пострадалия. Крайният резултат не е настъпил закономерно при наличието на непрекъсната причинно-следствена връзка с поведението на водача Х., а общественоопасните последици се дължат на деятелността на лицето, което е кормувало велосипеда.

За отговорността на подсъдимия са без значение обстоятелствата, поначало обусловени от избраната от него скорост на движение, кога точно, от какво разстояние е възприел велосипедиста и дали изобщо го е възприел. Тези факти биха били относими, ако пострадалият се е намирал в коридора на движение на лекия автомобил на подсъдимия и е бил застигнат и блъснат от него или пък ако следствие несъобразената скорост водачът на МПС се е поставил в невъзможност да възприеме своевременно началото на правомерно осъществена от велосипедиста маневра завой наляво. И двете предходни инстанции не са съзряли доказателства в тази насока, като такива твърдения липсват и в обвинителния акт. Приетата фактология сочи на осъществено в нарушение на чл. 25, ал. 1 от ЗДвП19 м. отклонение наляво от страна на велосипедиста в момент, когато лекият автомобил е отстоял на около 19 м. от мястото на удара и когато сблъсъкът вече е бил технически непредотвратим. Поради това внезапното пресичане на траекторията на колата от велосипедиста под ъгъл около 58 градуса спрямо надлъжната ос на лекия автовмобил е изведено като основна и единствена причина за произшествието. При първоначалното правомерно движение на пострадалия в близост до десния край на платното наближаващият го водач на МПС нито е могъл, нито е бил длъжен да предвиди, че велосипедистът внезапно и рязко ще се отклони в неговата посока и ще навлезе в коридора му на движение. В момента, в който това се е случило, ударът е бил технически непредотвратим при каквото и да е скорост на автомобила над 26 км/ч., включително и при съобразената такава от 66 км/ч. Тези факти категорично обуславят извода за невиновно поведение на подсъдимия Х., направен от състава на ПАС.

Известно е, че при резултатните престъпления причинната връзка е обективен елемент от състава на престъплението, поради което липсата й води до несъставомерност на деянието. Когато в опасната зона за спиране на МПС бъде увредено лицето, което внезапно е създало опасността с неправомерното си поведение, е налице случайно деяние по смисъла на чл. 15 от НК. Наистина, трайна и изобилна е практиката на ВКС, че чл. 15 от НК не се прилага, ако водачът на МПС не е изпълнил предварително всички свои задължения по ЗДвП, като поради това сам се е поставил в ситуация на невъзможност да предвиди и предотврати пътнотранспортната злополука. Касае се обаче до такива нарушения на правилата за движение, които се намират в причинна връзка със съставомерните последици. Хипотезата на чл. 15 от НК не се изключва в случаите, когато е допуснато нарушение на правилата за движение, но то не е в причинна връзка с общественоопасните последици.

С оглед изложените съображения ВКС счита, че в рамките на възложената компетентност и предоставените от закона правомощия следва да остави в сила проверения съдебен акт на АС – гр. Пловдив по ВНОХД № 428/2017 г.

Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение,

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА присъда № 8 от 28.11.2017 г., постановено по ВНОХД № 428/2017 г. по описа на Пловдивския апелативен съд.

Настоящото решение не подлежи на протестиране и обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:1.

2.