- 7 -

РЕШЕНИЕ

№ 171

гр. София 17.09.2018 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в публичното заседание на 13.06.2018 (тринадесети юни две хиляди и осемнадесета) година в състав:

Председател: Борислав Белазелков

Членове: Борис Илиев

Димитър Димитров

при участието на секретаря РАЙНА ПЕНКОВА, като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 2813 по описа за 2017 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 290 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 24 928/24.02.2017 година, подадена от В. а. [населено място], срещу решение № 322/17.01.017 година на Софийски градски съд, въззивно отделение, ІІ Г състав, постановено по гр. д. № 10 442/2016 година.

С обжалваното решение съставът на Софийски градски съд е потвърдил първоинстанционното решение № 8537/13.06.2016 година на Софийския районен съд, ІІ-ро гражданско отделение, 123-ти състав, постановено по гр. д. № 58 984/2015 година, с което по искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ е признато за незаконно и като такова е отменено уволнение на А. Е. В. от длъжността „Началник сектор в „Учебно-научен отдел“, Сектор „Планиране и организиране на учебния процес“ при В. а. [населено място] извършено със заповед № 1218/14.08.2015 година на Началника на В. [населено място], на основание чл. 328, ал. 1, т. 2,пр. 2 и В. е възстановена на заеманата преди уволнението длъжност.

В подадената от В. а. [населено място] касационната жалба се излагат доводи за това, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените от А. Е. В. искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ да бъдат отхвърлени.

Ответницата по касационната жалба А. Е. В. е подала отговор на същата с вх. № 49 778/12.04.2017 година, с който е изразила становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 322/17.01.017 година на Софийски градски съд, въззивно отделение, ІІ Г състав, постановено по гр. д. № 10 442/2016 година и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение.

В. а. [населено място] е била уведомена за обжалваното решение на 26.01.2017 година, като подадената от нея касационна жалба е с вх. № 24 928/24.02.2017 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

С постановеното по делото определение № 204/13.03.2018 година обжалваното решение е допуснато до касационно обжалване по отношението на правния въпрос за това дали при непълен доклад на първата инстанция и очевиден пропуск да се представи задължителен за производството по признаване на уволнението за незаконно документ, а именно-щатното разписание, действало при работодателя преди и след уволнението е допустимо съдебното решение да се основава само на този извод и за това дали при констатиран непълен доклад въззивният съд длъжен ли е да даде указания на страните относно възможността да предприемат онези процесуални действия за посочване на относимите доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция.

Съгласно разпоредбата на чл. 146 от ГПК изготвянето на доклад по делото е задължение на първоинстанционния съд разглеждащ спора. Докладът трябва да има посоченото в разпоредбата на чл. 146, ал. 1 от ГПК съдържание, като на първо място в него трябва да бъде посочено, какви са фактите и обстоятелства, изложени в исковата молба и в отговора на същата, с които страните обосновават претендираните от тях права и направените от тях възражения. Касае се до посочване на изложените в исковата молба и в отговора на същата твърдения за наличието на конкретни факти и обстоятелства, както и свързаните с тях правни твърдения, с които всяка една от страните обосновава съществуването на правото, чиято защита иска от съда или на направеното от нея възражение. След като посочи тези факти и обстоятелства първоинстанционният съд трябва подведе същите под приложимите за тях правни норми, като по този начин определи правната квалификация на претендираното от ищеца право, както и на насрещните права и възражения на ответника. Чрез определянето на правната квалификация съдът очертава рамките на правния спор, като с оглед на приложимата правна разпоредба се определят подлежащите на доказване факти и разпределението на доказателствената тежест за тях. След като, чрез определяне на правната квалификация на претендираното право и на насрещните права и възражения, бъде определен кръга на подлежащите на доказване факти и обстоятелства първоинстанционният съд следва да отдели спорното от безспорното, като укаже на страните, кои права и кои обстоятелства се признават и не се нуждаят от доказване в производството. При положение, че вследствие на изпълнение на горното бъде определен кръга на спорните факти и обстоятелства, съдът е длъжен да укаже на страните кои конкретно факти и обстоятелства подлежат на доказване и как се разпределя доказателствената тежест за тях, като наред с това указна на страните за кои от твърдените от тях факти и обстоятелства не сочат доказателства.

В случай, че първоинстанционният съд е извършил горните действия и е отразил същите в доклада си по чл. 146, ал. 1 от ГПК са налице условията за настъпването на предвидената в чл. 146, ал. 3 от ГПК преклузия. Настъпването на последиците от същата е възможно само ако съдът е извършил доклада си по чл. 146, ал. 1 от ГПК в съответствие с установените от закона изисквания. Отклонението от тях води до допускане на процесуално нарушение от страна на съща и е пречка за настъпване на преклузията. Същата е санкция за това че страната бездейства въпреки дадените ог съда указания, поради което е неприложима ако такива липсват, непълни са или са неточни. Дадените с доклада на съда указания трябва да бъдат ясни, точни и конкретни, като се посочат точно и изчерпателно фактите и обстоятелствата, които подлежат на доказване от съответната страна. Непълните указания на съда, при които е пропуснато да бъдат дадени указания относно някой или част от подлежащите на доказване факти и обстоятелства, както и общите такива, при които не са посочени конкретно фактите и обстоятелствата, които подлежат на доказване от съответната страна не представляват изпълнение на установеното с чл. 146, ал. 1, т. 5 от ГПК задължение на първоинстанционния съд и поради това не могат да доведат до настъпване на предвидената в чл.146, ал. 3 от ГПК преклузия за тях. Страната може да представи доказателства за тези факти и обстоятелства и след предвидения в чл. 146, ал. 3 от ГПК момент, включително и пред въззивния съд по реда на чл. 266, ал. 3 от ГПК. По силата на т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 година, постановено по тълк. д. № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС въззивният съд не следи служебно за допуснати от първоинстанционния съд нарушения във връзка с доклада по делото. В случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. От това следва, че страната може да представи пред въззивната инстанция онези доказателства, които е пропуснала да представи пред първата такава поради отсъствие, непълнота или неточност на дадените с доклада указания.

С оглед на така дадения отговор на правния въпрос, по повод на който е допуснато касационно обжалване Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение приема, че решението на Софийски градски съд е неправилно по следните съображения:

Съставът на Софийски градски съд е приел, че по делото не било спорно, а и от приетите доказателства се установявало, че А. Е. В. е заемала длъжността „Началник сектор в „Учебно-научен отдел“, Сектор „Планиране и организиране на учебния процес“ при В. а. [населено място] (В. [населено място]), като трудовият й договор е бил прекратен със заповед № 1218/14.08.2015 година на Началника на В. [населено място], на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 от КТ, а именно съкращение в щата, като заповедна е била връчена на В. на 17.08.2015 година. Въззивният съд е посочил, че понятието „съкращаване в щата“ като основание за едностранно прекратяване на трудовия договор по инициатива на работодателя с предизвестие на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ се свързвало с намаляване на отделни бройки определени за щатни длъжности или с общо намаляване на работните места по щата, поради преустановяване на съответстващите им трудови функции. За да е законно, съкращаването на щата трябвало да е реално и да е извършено от органа, който има право да прави промени в щата. Съгласно трайната практика на съдилищата по този въпрос, в тежест на работодателя било да докаже, че е упражнил законосъобразно субективното си право да прекрати трудовото правоотношение с работника на това основание, както и че имало реално съкращаване на щата и съответната длъжност като трудова функция действително е била съкратена или е била съществено променена, както и че промяната в щата е била извършена по законоустановения ред, включително и извършването на подбор, когато същият е задължителен. При упражняване на правото си на прекратяване, работодателят бил длъжен да спази всички императивни норми на КТ в това число и чл. 329 от КТ. От друга страна, съдът бил длъжен да следи служебно за спазването на императивните правни норми в трудовото законодателство, дори да не е направен изрично довод за това. Също така съставът на Софийски е посочил, че при бързото производство в деня на постъпване на отговора на ответника или на изтичане на срока за това съдът в закрито заседание по чл. 312, ал. 1 от ГПК давал указания на страните. По направените своевременно искания във връзка с дадените указания, съдът се произнасял в деня на постъпването им, а уредената в чл. 313 от ГПК преклузия настъпвала, когато страните не са изпълнили дадените указания.

Според състава на Софийски градски съд, в конкретния случай, в доклада по делото по реда на чл. 146 от ГПК първоинстанционният съд бил разпределил доказателствената тежест, като бил указал изрично на В. [населено място], че в негова доказателствена тежест е да установи законосъобразността на извършеното уволнение на посоченото в заповедта основание-т. е. „съкращаване на щата“. В тази връзка следвало да се посочи, че съдът нямал процесуално задължение да указва на ответника с какви точно доказателствени средства да докаже основанието на уволнение, което е приложил, нито да го задължава да представи доказателства в посочения смисъл, каквито били възраженията на В. [населено място] във въззивната жалба. При условие, че А. Е. В. оспорвала приложеното от работодателя основание за прекратяване на договора, изцяло в тежест на последния, по общите правила на доказване по чл. 154, ал. 1 от ГПК, било да установи-пълно и главно, положителния факт, че основанието е действително приложено и е реализирано реално съкращаване на трудовата функция на А. Е. В. преди издаване на заповедта за прекратяване на договора. Неоснователно във въззивната жалба се поддържало, че непредставянето на документи от съществено значение за спора, каквито безспорно били щатните разписания-нови и старо (преди 01.07.2015 година), не било по вина на В. [населено място]. Ответникът в това производство, което се развивало по реда на чл. 310 и следващите от ГПК, бил длъжен в отговора на исковата молба и в срока по чл. 312, ал. 2 от ГПК да изчерпи всичките си доказателствени искания във връзка с оспорване законността на уволнението, което е въведено от ищеца в исковата молба. В противен случай, съгласно преклузиите уредени в чл. 313 от ГПК, страните (в частност ответникът) губели възможността да направят тези искания по-късно. В исковата молба основното оспорване на А. Е. В. било, че не е налице реално премахване на трудовата й функция, а от там и реално съкращаване на щата за длъжността й. Това оспорване било съобразено от първоинстанционният съд в доклада по делото, като съдът бил изпратил препис от определението с доклада на В. [населено място], който не бил поискал ангажиране на други доказателства, извън посочените в отговора, нито в срока по чл. 312, ал. 2 от ГПК, нито в първото по делото заседание.

След преценка на извършените от Софийския районен съд процесуални действия, съставът на Софийски градски съд е приел, че той не бил допуснал процесуални нарушения при разпределяне на тежестта на доказване и В. [населено място] е следвало своевременно да ангажира доказателства за реалното съкращение длъжността на А. Е. В.. Неоснователно В. [населено място] се позовавала на нарушения на нормата на чл. 190 от ГПК. Както вече било посочено, съдът нямал задължения да указва на страните какви конкретни доказателства (писмени или гласни) следва да ангажират за установяване на подлежащите на доказване факти.

В процесния случай, в подкрепа на тезата си, че е било извършено реално премахване (съкращаване) на функциите на В., В. [населено място] била представил единствена заповед № ОХ-341/25.05.2015 година на М. на отбраната, издадена въз основа на ПМС № 123 от 15.05.2015 година съгласно, която било разпоредено да се извърши реорганизация на подчинените му структури, въз основа на нови щатни разписания. Отменено било длъжностно щатно разписание № БМ-456 за мирно и военно време, действащо за В. [населено място], и било заповядано да се извърши реорганизация по разписание БМ-494. В. [населено място] не била представила посочените в заповедта на М. на о. щатни разписания, за да се направи обоснована преценка, че заеманата от А. Е. В. длъжност „Началник сектор в „Учебно-научен отдел“, Сектор „Планиране и организиране на учебния процес“ реално е била съкратена, считано от 01.07.2015 година. Както сочел и Софийския районен съд, тази преценка била необходима, както за установяване и контрол на законосъобразното съкращаване на щата, така и за контрол законосъобразността на извършения подбор от работодателя.

С оглед на това въззивният съд е приел, че след като не било доказано реално премахване на трудовата функция е безпредметно да се обсъжда дали е следвало да се извърши подбор и извършен ли е такъв в съответствие с критериите на чл. 329 от КТ, респективно-представените от В. [населено място] доказателства в тази насока. Законосъобразността на извършването на подбора щяла да има значение единствено в хипотеза на реално премахване на трудовата функция на работника или служителя и при условие че подборът е бил задължителен за работодателя - трудовата функция не е била единствена.

По горните съображения, съставът на Софийски градски съд е приел, че работодателят не е упражнил законосъобразно потестативното си право да уволни А. Е. В. на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 от КТ, поради което предявените от нея искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ са основателни.

Изложените от състава на Софийски градски съд съображения не могат да бъдат споделени. С разпореждане от 08.02.2016 година съдията докладчик по гр. д. № 58 984/2016 година по описа на Софийския районен съд, ІІ-ро гражданско отделение, 123-ти състав, постановено по гр. д. № 58 984/2015 година е изготвил доклад по делото, с който е разпределил и доказателствената тежест между страните в производството по отношение на спорните факти. В тази връзка са дадени указания на В. [населено място], че в смисъл, че в нейна тежест е да установи законосъобразност на извършеното уволнение, без да са давани други конкретни указания за това какви конкретно факти и обстоятелства подлежат на доказване от страна на работодателя. Едва в постановеното по делото решение съставът на Софийския районен съд е приел, че тъй като не били представени щатно разписание № БМ-456 за мирно и военно време, действащо за В. [населено място], действало до 01.07.2015 година и действащото след това щатно разписание № БМ-494 за мирно и военно време не можело да бъде направен извод, че трудовата функция на заеманата от А. Е. В. длъжност е била съкратена към 01.07.2015 година, както и за това били ли са налице основания за извършване на подбор и между кои лица е следвало да бъде извършен същият. Наред с това е посочено, че според съдебния състав тези обстоятелства можели да се преценяват единствено при коректна обективна съпоставка на двете длъжностни разписания-това действало преди 01.07.2015 година и това действало след тази дата, като не можело да бъде извличано косвено от останалите представени по делото доказателства. С оглед на това първоинстанционният съд е уважил предявените от А. Е. В. срещу В. [населено място] искове само на това основание, без да извършва преценка на останалите твърдения за незаконност на извършеното уволнение. Последното е било оспорвано от А. Е. В. с твърденията, че не е налице съкращаване на заеманата от нея длъжност и същата продължава да съществува като бройка и трудови функции в щатното разписание на В. [населено място], че ако бъде прието, че е трябвало да бъде извършен подбор той не е бил съобразен с установените в чл. 329 от КТ критерии, че бил е извършен между лица заемащи длъжности, които имат различни трудови функции, като при това не било взето мнението на прекия ръководител и не бил преценен трудовия стаж на всеки един от участниците в подбора, който бил съществен за заеманата длъжност. При оспорване на уволнението съдът не може да се позовава и да обосновава решението си на основания за незаконността на уволнението, които не са наведени надлежно от страна на работника. От друга страни фактическия състав, при който работодателят осъществява правото си да прекрати едностранно трудовото правоотношение е различен за всеки конкретен случай и може да включва различни факти и обстоятелства. Затова докладът на първоинстанционния съд трябва да съдържа указания за това кои конкретно от включените във фактическия състав на уволнението се оспорват от страна на работника и поради това подлежат на доказване от страна на работодателя. В този случай съдържанието на доклада по делото ще отговаря за изискванията по чл. 146, ал. 1, т. 5 от ГПК и ще е основание за настъпване на преклузията по чл. 146, ал. 3 от ГПК. Непълните указания на съда, при които е пропуснато да бъдат дадени указания относно някой или част от подлежащите на доказване факти, както и общите такива, при които не са посочени конкретно фактите, които подлежат на доказване от съответната страна не представляват изпълнение на установеното с чл. 146, ал. 1, т. 5 от ГПК задължение на първоинстанционния съд. В конкретния случай на В. [населено място] е било дадено именно общо указание по чл. 146, ал. 1, т. 5 от ГПК, без да са посочени кои конкретно факти и обстоятелства от включените във фактическия състав на уволнението подлежат на доказване от нейна страна.

Наред с горното, от мотивите на първоинстанционното решение следва извода, че съкращаването на щата може да бъде направено само чрез съпоставка между старото и новото щатно разписание и не може да бъде установявано с косвени доказателства. В този случай тъй като тези доказателства не са били представени от В. [населено място] с отговора на исковата молба първоинстанционният съд е следвало да изпълни задължението си по чл. 146, ал. 2 от ГПК и да укаже на В. [населено място], че не сочи изискуемите се от закона обстоятелства за установяване на това обстоятелство. Това обаче не е направено от състава на Софийския районен съд, което пък е пречка да настъпи предвидената в чл. 146, ал. 3 от ГПК преклузия за представяне на посочените доказателства.

С оглед на изложеното по-горе двете щатни разписания са могли да бъдат представени с въззивната жалба срещу първоинстанционното решение и да бъде поискано приемането им на основание чл. 266, ал. 3 от ГПК, както и е била направено от страна на В. [населено място]. От своя страна съставът на Софийски градски съд е трябвало да съобрази допуснатите при изготвянето на доклада по чл. 416 от ГПК нарушения на първоинстанционният съд и с оглед на дадените в т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 година, постановено по тълк. д. № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС и да даде възможност на В. [населено място] да попълни делото с необходимите доказателства, като се това произнесе по съществото на спора между страните. Като не е направил това съставът на Софийски градски съд е постановил неправилно решение, което съгласно чл. 293, ал. 2, пр. 2 от ГПК подлежи на отмяна, като след това по силата на чл. 293, ал. 3 от ГПК делото следва да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на Софийски градски съд, тъй като се налага приемането на представените с въззивната жалба на В. [населено място] писмени доказателства.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение

РЕШИ:

ОТМЕНЯВА решение № 322/17.01.017 година на Софийски градски съд, въззивно отделение, ІІ Г състав, постановено по гр. д. № 10 442/2016 година, като ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Софийски градски съд.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: 1.