РЕШЕНИЕ

№ 105

гр. София, 20.09.2018 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и пети април през две хиляди и осемнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА

МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА

при участието на секретаря Северина Толева и прокурора..............................

като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева. гражданско дело № 2778 по описа на Върховния касационен съд за 2017 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.290 – чл.293 ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх. № 2323/05.06.2017 г. на Основно училище „С. К.“ – [населено място], [община], представлявано от директора Т. Г. Й., чрез адвокат М.М., против въззивно решение № 37/05.05.2017 г., постановено по възз.гр. д. № 92/2017 г. по описа на Окръжен съд- Разград, с което като е потвърдено решение № 10 от 31.01.2017 г. по гр.д. № 538/2016 г. на Районен съд - Кубрат, са уважени предявените от Г. С. Т. искове по чл. 344, ал.1, т.1, т. 2 и т. 3 КТ и чл.225, ал. 1 КТ – за признаване на уволнението за незаконно и отмяната му; за възстановяването й на заеманата преди уволнението длъжност „учител“; и за заплащане на обезщетение в общ размер на 1 618,37 лева за времето, през което е останала без работа поради незаконното уволнение, както и за периода, през който ищцата е работила на по-нископлатена работа, ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба до окончателното изплащане.

В касационната жалба са изложени доводи, че атакуваното решение е постановено в противоречие с материалния закон и е необосновано, поради което се иска отмяната му.

Ответната страна по жалбата Г. С. Т. в писмен отговор поддържа становище за неоснователност на подадената жалба.

Касационната жалба е допустима - подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.

С Определение № 28/12.01.2018 г. касационното обжалване е допуснато в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК /ред. до изм. с ДВ бр.86/27.10.2017 г./ по материалноправния въпрос, касаещ приложението на основанието за уволнение по чл.330, ал.2, т.10 КТ, във вр. с чл.215, ал.1, т.1 от ЗПУО и § 27, ал.1 от ПЗР на ЗПУО, респ. подлежи ли на прекратяване трудовото правоотношение с педагогически специалист, осъден за умишлено престъпление от общ характер, когато това е станало преди влизане в сила на ЗПУО и на разпоредбата на чл.330, ал.2, т.10 КТ, или в тези случаи съгласно § 27, ал.1 от ПЗР на ЗПУО правото на лицето да заема длъжността се преценява според действалите в отменения Закон за народната просвета изисквания за заемане на съответната длъжност.

По поставения правен въпрос съставът на ВКС, ІІІ г.о., приема следното:

Разпоредбата на чл.330 ал.2, т.10 КТ, урежда ново основание за прекратяване на трудовия договор с лица – „педагогически специалисти” по смисъла на Закона за предучилищното и училищното образование и е включена в Кодекса на труда с § 33, т. 3 от Преходните и заключителни разпоредби на ЗПУО /обн. ДВ бр.79/13.10.2015 г., в сила от 01.08.2016 г./. Като част от действащото трудово право тя се прилага от 01.08.2016 г., съгласно определения от законодателя в § 60 от ПЗР на ЗПУО момент на влизане на закона в сила. Основанието за уволнение по чл.330, ал.2, т.10 КТ възпроизвежда съдържанието на нормата на чл.215, ал.1, т.1 ЗПУО, според която не може да заема длъжност на педагогически специалист лице, осъдено за умишлено престъпление от общ характер, независимо от реабилитацията.

Фактическият състав на новото основание за прекратяване на трудовия договор от работодателя без предизвестие, съответстващо на въведеното ново изискване по чл.215, ал.1, т.1 ЗПУО за заемане на длъжности в системата на предучилищното и училищното образование, включва два основни елемента: 1/ служителят, чието трудово правоотношение се прекратява, да има качеството на педагогически специалист по смисъла на ЗПУО /това са изброените три групи лица в чл.211 ЗПУО/; и 2/ педагогическият специалист да е осъден за умишлено престъпление от общ характер независимо от реабилитацията, при съобразяване на изключението по чл.215, ал.2 ЗПУО за осъдените по наказателни дела, посочени в чл.1 от Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица /ЗПГРРЛ/. При възприетото ново законодателно разрешение, без значение е видът и тежестта на наложеното на лицето с присъдата /респ. със споразумението по чл.383 ал.1 НК/ наказание - нормата обхваща целия диапазон от посочените в чл.37 НК наказания - от най-тежкото „доживотен затвор без право на замяна” до най-лекото наказание - „обществено порицание”. Освен това, правното значение на факта на осъждането се запазва и представлява пречка за заемане на длъжността „педагогически специалист” въпреки, че лицето може да е реабилитирано по реда на чл.85 – чл.88 НК.

В препращата норма на чл.215, ал.3 ЗПУО е посочено, че „при възникване на обстоятелство по ал.1”, трудовото правоотношение с педагогическия специалист се прекратява при условията и по реда на КТ. От това следва, че в случай на осъждане на лицето /чл.215, ал.1, т.1 ЗПУО/, правото на работодателя да прекрати трудовия договор се осъществява на специалното основание по чл.330, ал.2, т.10 КТ.

Същевременно, с разпоредбата на §27, ал.1 от ПЗР на ЗПУО законодателят е уредил преходно правило предвиждащо, че лице, което към влизането в сила на закона /т.е. към 01.08.2016 г./ заема длъжност на педагогически специалист, запазва трудовото си правоотношение, „ако е имало право да заема съответната длъжност към момента на възникване на правоотношението”. Текстът е израз на общия правен принцип, че валидността и действието на един договор се уреждат от закона, действал по време на сключването му.

По отменената уредба – чл.40, ал.4, предл.1-во ЗНП отм. , вр. с чл.124, ал.1 и ал.2 ППЗНП и чл.125, т.1 от ППЗНП отм. , касаеща статута на съдимост на лицето като част от изискванията /условията/ за правото да се заема съответната длъжност, респ. невъзможността да възникне, или да продължи да съществува трудовото правоотношение с учител/ възпитател/ директор/ помощник – директор, е лицето да не е осъдено с влязла в сила присъда за умишлено престъпление „на наказание лишаване от свобода”.

В този контекст, въпросът по който е допуснато касационното обжалване изисква отговор за действието на ЗПУО спрямо съществуващи трудови правоотношения с лица, определени от новия закон като „педагогически специалисти”, когато присъдата е постановена и правните й последици в гражданскоправната сфера на лицето са се осъществили преди влизане на ЗПУО в сила, доколкото въпреки факта на осъждането, към този момент лицата са отговаряли на изискванията по чл.40, ал.4, предл.1-во от ЗНП отм. и чл.125, ал.1, т.1 ППЗНП отм. и са придобили субективното право да продължат да упражняват длъжност на педагогически специалист.

Настоящият състав на ВКС, ІІІ г.о. счита, че новото изискване за заемане на длъжност на педагогически специалист, установено в чл.215, ал.1, т.1 ЗПУО и съответстващото му основание за уволнение по чл.330, ал.2, т.10 КТ, се прилага за в бъдеще - за трудови договори, сключени след 01.08.2016 г. и за съществуващи трудови правоотношения с педагогически специалисти, чиито осъждания са факт, осъществил се след 01.08.2016 г. За осъждания на педагогически специалисти преди 01.08.2016 г., съгласно изричното правило на §27, ал.1 ПЗР ЗПУО, се преценяват условията за заемане на длъжността, действали по отменения ЗНП и ППЗНП към момента на осъждането, тъй като юридическият факт – постановената присъда и последиците й в гражданскоправната сфера на лицето са възникнали и са се осъществили преди влизане в сила на новия закон. Да се приеме обратното, като се признае възможността на основание чл.330, ал.2, т.10 КТ да се прекратят трудовите правоотношения с педагогически специалисти, чиито осъждания преди 01.08.2016 г. не са препятствали правото им да работят на съответната длъжност, би означавало в нарушение на закона да се придаде същинско обратно действие на нормите на чл.215, ал.1, т.1 ЗПУО и чл.330, ал.2, т.10 КТ, като се накърнят валидно придобити от лицата права – правото им на труд и правото да упражняват избраната професия. Разширителното тълкуване на санкционни по характера си норми и прилагането им с обратна сила спрямо юридически факти, възникнали и породили действието и правните си последици при друга правна уредба, е несъвместимо с основен конституционен принцип – този за правовата държава, провъзгласен в Преамбюла и в чл.4, ал.1 от Конституцията на РБ.

Съображенията за този извод са следните:

Действието на гражданския закон се проявява от момента на влизането му в сила /чл.5, ал.5 от Конституцията на РБ/, а отмяната на гражданския закон преустановява неговото действие за в бъдеще. Отмяната не е пречка за прилагане на закона спрямо юридически факти, възникнали при неговото действие. Правилото за действието на новия граждански закон по време е, че той урежда юридически факти, които са се проявили след влизането му в сила, както и заварените висящи граждански правоотношения за в бъдеще /ех nunc/. По изключение, законодателят може да придаде обратна сила /ex tunc/ на новоприетия закон. Същественото за обратното действие е новата юридическа преценка на минали факти от новия граждански закон. Винаги при обратното действие юридически факти или състояния от миналото, осъществени преди влизане в сила на новия закон, се подлагат на правна квалификация според съдържанието на неговите правни норми и търпят в зависимост от това промени и в правните си последици / вж. „Гражданско право – обща част”, стр.100 -103, проф.М.Павлова/.

Необходимост от преходни и заключителни разпоредби в гражданския закон, уреждащи действието му във времето е налице, когато трябва да бъде ограничено действието му занапред или да му бъде придадено обратно действие. С преходните разпоредби се продължава действието на отменени правила спрямо бъдещи юридически факти и заварени правоотношения. Заключителните разпоредби придават при нужда обратна сила на акта; отлагат неговото действие или го ограничават; отменят, изменят или допълват други нормативни актове /проф.М.Павлова, „Гражданско право- обща част”, стр.154/.

В българското право забраната за обратно действие на законите е принцип, който се извежда от понятието за правовата държава, уредено в Преамбюла и в чл. 4, ал. 1 от Конституцията. Този принцип е прогласен изрично в чл. 5, ал. 3 от Конституцията за наказателните закони, без това да означава, че е изключен за другите закони, независимо, че липсва изрична конституционна норма. Принципът се съдържа в правилото на чл.14 ЗНА, което предвижда, че обратна сила на нормативен акт може да се придаде само по изключение, и то с изрична разпоредба /ал.1/; обратна сила на нормативен акт, издаден въз основа на друг нормативен акт, може да се даде само, ако такава сила има актът, въз основа на който той е издаден /ал.2/; и не може да се дава обратна сила на разпоредби, които предвиждат санкции, които са по-тежки от тези по отменения нормативен акт /ал.3/. Възможността по изключение и при изрично посочване да се придаде обратна сила на закон означава, че той ще се приложи по отношение на факти, които са настъпили преди влизането му в сила, независимо дали до този момент са били уреждани от друг закон, или новият закон ще ги въздигне в юридически факти, респ. за да признае ново правно действие на факти /събития, обществени отношения/, станали преди неговото приемане и обнародване.

В практиката си Конституционният съд последователно е приемал, че правовата държава в „материален смисъл” е държава на справедливостта, а във „формален смисъл” тя е държава на правната сигурност, където съдържанието на правния ред е ясно, предвидимо и недвусмислено определено /Решение №1 от 2005 г. по к.д. № 8 от 2004 г., Решение № 7 от 2005 г. по к.д. № 1 от 2005 г./. Производни от принципа на правовата държава са принципът на правната сигурност, предвидимост и стабилност, принципът за забрана на същинското обратно действие на правните норми и принципът за закрила на законно придобити права /Решение № 7 от 29.09.2009 г. на КС по к. д. № 11/2009 г./.

Безпротиворечиво в тази практика е приемано, че правилото за неретроактивност на правните норми се прилага във всички случаи, когато се цели с нови правни норми засягане на права или създаване на задължения за минало време, но не важи за случаите, когато от правните нормативни актове се придобиват права /Решение № 10 от 15.11.2011 г. на КС по к. д. № 6/2011 г., Решение № 14 от 21.12.2010 г. на КС по к. д. № 17/2010 г., Решение № 10 от 2013 г. по к.д. № 8 от 2013 г /. Изяснено е, че се нарушава принципът за забраната на обратното действие на закона, когато в резултат на новата правна преценка на последиците от едно възникнало право при различна правна уредба се стига до отмяна на права, или когато за заварените случаи ще последват неблагоприятни последици /Решение № 8 по к.д. № 4 от 1999 г., Решение № 12 от 11.11.2010 г. на КС по к. д. № 15/2010 г /; както и че е конституционно недопустимо с оглед принципа на правовата държава законодателят впоследствие да налага неблагоприятни последици за правните субекти, които са придобили права и са действали в съответствие със съществуващата нормативна уредба. Гражданите трябва да имат доверие в установения със законите правов ред и да съобразяват поведението си с установените в действащите закони правила.

Дори тогава, когато се приема, че материалният граждански закон по изключение може да има обратна сила, това не следва да се прилага за основни конституционни права, каквото е правото на труд /чл.16 КРБ/, а респ. и за производното му право на избор на професия по чл. 48, ал. 3 от Конституцията. „Трудовите права са същностни в групата на социалните права. Когато възникнало основно право на гражданите не може да породи правни последици, предвидени в правната уредба, действаща към момента на възникване, а с обратно действие на новата правна норма се предвидят неблагоприятни за носителя на правото последици, се нарушава правната сигурност и предвидимост, гарантиращи правата на личността и свободното развитие на човека. Поради това е недопустимо с изменения в законодателството да се въвеждат неблагоприятни последици за работниците и служителите като резултат от твърдението, че обществените отношения са претърпели промяна” /вж. - Решение № 12 от 11.11.2010 г. на КС по к. д. № 15/2010 г./.

Гарантирането и защитата на труда от закона е сред основните конституционни начала поради „значимостта на труда като условие за нормално и достойно човешко съществуване” /Решение № 14 от 23.11.2000 г. по к. д. № 12/2000 г./. Пряко свързано с правото на труд е правото на работниците и служителите на свободен избор на професия, установено в чл. 48, ал. 3 от Конституцията. Държавата е длъжна да гарантира и активно да защитава посочените права, а не да създава пречки за осъществяването им. Предприетите от нея мерки следва да са в посока гарантиране и защита на правото на труд и свързаните с него права, а не в ущърб на работника или служителя. Приемайки, че правото на труд не е абсолютно и подлежи на определени ограничения /Решение № 3 от 25.09.2002 г. по к. д. № 11/2002 г./, КС посочва, че единствено съображения от конституционен порядък могат да оправдаят ограничаването на основни права / Решение № 11 от 05.10.2010 г. по к. д. № 13/2010 г./. Ограничаването на правото на всеки гражданин свободно да избира своята професия и място на работа /в т.см. - Решение № 8 от 27.07.1992 г. по к. д. № 7/1992 г.; Решение № 1 от 11.02.1993 г. по к. д. № 32/1992 г.; Решение № 3 от 13.04.2006 г. по к. д. № 4/2006 г.; Решение № 11 от 02.10.2012 г. по к. д. № 1/2012 г., Решение № 11 от 22.11.2011 г. по к. д. № 8/2011 г./ е непропорционално тогава, когато противоречи на основни конституционни принципи и ценности и се накърняват легитимни правни очаквания.

Правото на труд на ниво право на Европейския съюз е гарантирано в Хартата на основните права на Европейския съюз. Разпоредбата на чл.15, §1 /2000/С 364/01/ предвижда, че „всеки има право да работи и да упражнява свободно избрана или приета професия”, а практиката на Съда на Европейския съюз възприема принципа, че ограничения върху осъществяването на свободата да се упражнява определена професия са недопустими в случаите, когато преследваната цел е непропорционална или е налице прекалена намеса, накърняваща същността на гарантираното право /вж. в т.см. дело 122/78, Topfer v. the Commission /1978/ ECR 1019; дело 74/74, CNTA v. the Commission /1975/ ECR 533 и др./. Свободата на труда като основен принцип на правната уредба се съдържа и в чл. 23, т.1 от Всеобщата декларация за правата на човека, който прогласява правото на всеки човек на свободен избор на работа; в чл. 6, ал. 1 от Международния пакт за икономически, социални и културни права, съгласно който правото на труд включва правото на всеки човек да има възможността да изкарва прехраната си чрез труд, свободно избран или приет; в чл.1 от Европейската социална харта, който предвижда всеки да има възможност да се издържа от професия, която е избрал по свободна воля.

В конкретния случай, разпоредбите на чл.215, ал.1, т.1 ЗПУО и чл.330, ал.2, т.10 КТ са материалноправни и съобразно общите правила за действие по време на правните норми, имат действие занапред, защото, на първо място, законодателят изрично не им е придал обратна сила /чл.14, ал.1 ЗНА/. Освен това, новото уволнително основание е прието въз основа на ЗПУО, който видно от преходните и заключителните му разпоредби няма обратна сила, от което следва, че и чл.330, ал.2, т.10 КТ не може да има такава – т.е. да урежда последиците от юридически факти, настъпили преди влизането му в сила. Такова действие е изключено и по силата на преходното правило на §27, ал.1 ПЗР на ЗПУО, което изрично обвързва запазването на трудовите правоотношения с преценката към минал момент- дали лицето „е имало право да заема”, т.е. дали е отговаряло на изискванията за заемане на съответната длъжност по тогава действалия закон.

В ЗПУО изискванията, касаещи длъжностите на педагогическите специалисти, са уредени в Глава XI – „Учители, директори и други педагогически специалисти”, Раздел I-ви „Общи положения”, в чл.211 – чл.218, сред които е и чл.215 ЗПУО, регламентиращ условията, при които длъжностите не могат да се заемат. Разпоредбата на чл.330, ал.2, т.10 КТ е приета със заключителния §33, т.3 от ПЗР на ЗПУО и възпроизвежда новото изискване по чл.215, ал.1, т.1 ЗПУО, респ. отпадането на правото да се заема длъжност на педагогически специалист от лице, осъждано за умишлено престъпление от общ характер– т.е., настъпването на правопрекратяващ юридически факт. Тъй като и ЗПУО / с посочените в ПЗР изключения/ и чл.330, ал.2, т.10 КТ са в сила от 01.08.2016 г., действието им е занапред и регулира последиците от юридически факти, осъществили се след момента на влизане в сила на нормите. Разпоредбата на чл.330, ал.2, т.10 КТ, освен това, не може да се разглежда изолирано от останалите разпоредби на закона, с който е приета. Тълкуването й във връзка с чл.215, ал.1, т.1 и чл.215, ал.3 ЗПУО, според който „при възникване /използвана е сегашната глаголна форма/ на обстоятелство по ал.1”, трудовият договор с педагогически специалист се прекратява при условията и по реда на КТ, сочи, че законодателят е имал предвид нововъзникнал, при действието на този закон юридически факт, а не заварен, който вече е породил правните си последици за трудовоправната връзка.

Поради това, прилагането на основанието по чл.330, ал.2, т.10 КТ по отношение на служители, чиито осъждания са факт преди 01.08.2016 г. и към него момент не са съставлявали пречка за съществуването на трудовите им правоотношения, на практика означава да се придаде същинско обратно действие на новата норма спрямо юридически факти /влезлите в сила присъди/, проявили се преди влизането й в сила, като се преуредят правните им последици и се засегнат съществени елементи от съдържанието на договорната връзка.

Този извод следва и от систематиката на преходните и заключителните разпоредби, които в първата си част уреждат въпросите със заварените положения и адресати на закона /§7 - §30 от ПЗР ЗПУО/, а след това със заключителните правила се въвеждат промени в други нормативни актове, отлага се действието на отделни норми и др. / §31 и сл. от ПЗР на ЗПУО/. Нормата на §33, т.3 от ПЗР на ЗПУО е в заключителните разпоредби, поради което и на това основание не би могло да се приеме, че същата намира незабавно приложение по отношение на заварените правоотношения, чиято регламентация систематично е уредена преди това в ПЗР на ЗПУО.

На следващо място, за разлика от отменения закон, изискванията в новия ЗПУО - лицето да не е осъждано за умишлено престъпление /при това независимо от вида на наложеното наказание и последвалата реабилитация по чл.85 – чл.88 НК/ - се отнасят не само за заемането на учителска и възпитателска длъжност, респ. за длъжността директор и заместник – директор /чл.211, ал.1 ЗПУО/, но и за други длъжности в системата на предучилищното и училищно образование, заемани от лица, определени от закона с по-широкото понятие „педагогически специалисти”. Статутът на съдимост придобива правно значение и за заемането на длъжностите – ръководители на направление „Информационни и комуникационни технологии”, психолози, педагогически съветници, логопеди, рехабилитатори на слуха и говора, корепетитори, хореографи и треньори по спорт /чл.211, ал.2 ЗПУО/; за служители, изпълняващи функции, свързани с образованието, възпитанието и социализацията, както и с подкрепата на децата в детските градини, училищата и в различните центрове за развитието на децата и учениците, както и за служители, изпълняващи управленски функции в тези институции /чл.211, ал.3, т.1 и т.2 от ЗПУО/.

При сравнителния анализ на отменените и действащите след 01.08.2016 г. норми се налага изводът, че новото законодателно разрешение по чл.215, ал.1, т.1 ЗПУО, въз основа на което с § 33, т.3 от ПЗР на ЗПУО е въведено новото основание за уволнение по чл.330, ал.2 т.10 КТ, е по-рестриктивно - урежда както нови, така и по-тежки ограничения във възможността да се заемат длъжности на педагогически специалисти. Това е така, предвид разширения му обхват по отношение на лицата – адресати на нормата, ирелевирането на вида и тежестта на наложеното с присъдата наказание, както и на последиците от реабилитацията по чл.85 – чл.88 НК.

При това положение, разширителното тълкуване и прилагане на новите норми / чл.215, ал.1, т.1 ЗПУО и чл.330, ал.2, т.10 КТ / спрямо минали факти и събития, по съществото си ще доведе до неблагоприятни последици за правните субекти, които съгласно действалата нормативна уредба /чл.40, ал.4, предл. 1-во ЗНП/ са придобили правото да заемат съответната педагогическа длъжност. Както се посочи по-горе, практиката както на КС, така и на СЕС е последователна, че в тези случаи правилото за неретроактивност на новата норма се прилага винаги. Обратното означава да се наруши доверието в правната система, правната сигурност и да се отнемат законно придобити права на служителите в сферата на образованието при действието на отменения закон, в противоречие с принципа за пропорционалност и баланс на интересите. В случая, прилагането на новото основание по чл.330, ал.2, т.10 КТ не може да бъде обосновано и със защитим публичен интерес, тъй като не са налице изключителни промени в обществените отношения, които да обосноват превес на преследваните от ЗПУО цели над принципите за закрила на правната сигурност и предвидимост. В крайна сметка, последователността и предвидимостта на законодателя при приемането на законите изключва произвола на държавата. Тези принципни изисквания са гаранция правните субекти да съобразяват поведението си с действащите закони, без да се опасяват, че последиците от техните действия ще се преуредят със задна дата. Нито правно, нито фактически е възможно в правоотношенията, в които влизат, гражданите да се съобразяват с нормите на бъдещ закон.

По съществото на касационната жалба Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното:

С въззивното решение е прието, че ищцата Г. Т. е заемала длъжността „учител“ при ответника ОУ „С. К.“ - [населено място], считано от 29.08.2014 г. по безсрочен трудов договор. С одобрено от наказателния съд споразумение от 05.07.2016 г. по НОХД № 177/2016 г. на РС - Кубрат, имащо значение на влязла в сила осъдителна присъда, ищцата е призната за виновна и осъдена за извършено умишлено престъпление от общ характер по чл.311, ал.1 във вр. с чл.26, ал.1 от НК, за което й е наложено наказание пробация.

В изпълнение на дадени й с писмо от 26.09.2016 г. указания, ищцата представила на директора на училището изисканото свидетелство за съдимост, в което е удостоверен фактът, че тя е осъдена за извършване на умишлено престъпление от общ характер. При тези данни, работодателят е издал заповед № 7/28.09.2016 г., с която е прекратил трудовото правоотношение с учителя на основание чл.330, ал.2, т.10 КТ, във вр. с чл.216, ал.1 и чл.215, ал.1, т.1 и ал. 3 от ЗПУО. Заповедта е мотивирана с посочване номера на наказателното дело от общ характер, по което ищцата е осъдена и на споразумението от 05.07.2016 г. на РС - Кубрат.

След преценка и анализ на доказателствата по делото и като отчел хронологията на събитията, въззивният съд е приел, че заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение е незаконосъобразна. Посочено е, че в случая намира приложение разпоредбата на § 27 от ПЗР на ЗПУО, тъй като трудовото правоотношение между страните е възникнало на 29.08.2014 г., т.е. става въпрос за заварено преди влизането в сила на 01.08.2016 г. на ЗПУО правоотношение, което се урежда от нормите на отменения Закон за народната просвета. Последният не съдържа забраната, въведена с нормата на чл.215, ал.1, т.1 от сега действащия ЗПУО. Съдът е посочил, че съгласно чл.40, ал.4 ЗНП отм. и чл.125, ал.1, т.1 от Правилника за прилагане на ЗНП отм. , длъжността „учител“ не може да се заема от лица, на които за извършено умишлено престъпление с влязла в сила присъда е наложено наказание „лишаване от свобода”. В конкретния случай обаче, наложеното на ищцата наказание не е лишаване от свобода, а пробация. Споразумението, ползващо се със сила на осъдителна присъда, датира от момент, предшестващ влизането в сила на ЗПУО, което обуславя приложимост на правилото по §27, ал.1 ПЗР на ЗПУО, тъй като се касае за заварено трудово правоотношение. Прието е, че за да се определи дали се запазва съществувало преди влизане в сила на ЗПУО трудово правоотношение, следва да се извърши преценка дали към този минал момент, служителят е имал право да заема длъжността, с оглед действалите по отменената уредба императивни изисквания. Като е установил, че по отношение на ищцата не е била налице забрана за заемане на длъжността учител към датата на одобреното от наказателния съд споразумение, предвид вида на наложеното й наказание, съдът е направил извод за незаконност на уволнението и е уважил предявените искове по чл.344, ал. 1, т. 1 - т. 3, вр. чл. 225, ал.1 от КТ.

Предвид дадения по-горе отговор на правния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че въззивното решение е правилно и следва да се остави в сила. В случая, безспорно става дума за заварено при влизане в сила на ЗПУО трудово правоотношение с лице, определено от новия закон като „педагогически специалист” / чл.211, ал.1 ЗПУО/. Одобреното от наказателния съд споразумение, имащо сила на присъда, е юридически факт, породил правните си последици в гражданскоправната сфера на ищцата преди 01.08.2016 г. – датата на влизане в сила на ЗПУО. Правилно, въззивният съд е приел, че в този случай, приложение намира преходното правило на § 27, ал.1 ПЗР на ЗПУО, съгласно което служителката е придобила към датата на влизане в сила на споразумението, правото да заема длъжността „учител”, съгласно нормите на отменения ЗНП /чл.40, ал.4/ и ППЗНП /чл.125, ал.1, т.1/, които са препятствали тази възможност само за лица с наложено наказание „лишаване от свобода”. В случая, наложеното на Г.Т. наказание е „пробация”, което към този момент не е засегнало правото й да работи на длъжността „учител”. Това право е възникнало при друг правен режим, който съгласно §27, ал.1 ПЗР ЗПУО, намира приложение при преценката дали лицето отговаря на изискванията за съответната длъжност. Новото уволнително основание по чл.330, ал.2, т.10 КТ, възпроизвеждащо сега действащото по-рестриктивно изискване по чл.215, ал.1, т.1 ЗПУО, не намира приложение в случая, тъй като законодателят изрично не е придал обратно действие на цитираните норми. При това положение, независимо, че заповедта на работодателя е издадена след влизане в сила на ЗПУО и чл.330, ал.2, т.10 КТ, тя е незаконосъобразна, тъй като е мотивирана с посочване на влязлото в сила споразумение на наказателния съд, който юридически факт се е осъществил и е породил правните си последици при действието на ЗНП отм. . Както се посочи в отговора на правния въпрос, правилото за неретроактивност на санкционни по характера си гражданско-правни норми, изключва приложението им в трудовите правоотношения във всички случаи, когато новите норми ще накърнят валидно придобити от лицата права – правото им на труд и правото да упражняват избраната професия и е несъвместимо с принципа за правовата държава /чл.4, ал.1 КРБ/. Законодателят е свободен да преценява начина на уреждане на преходните правни отношения, но е длъжен да го съобрази с принципа на правната сигурност, изискващ стабилност на обществените отношения и предвидимост на правните последици от различните юридически факти.

Предвид изложеното, оплакванията в касационната жалба са неоснователни. Атакуваното въззивно решение, с което са уважени предявените искове по чл.344, ал.1, т.1 – т.3 КТ, е законосъобразно, обосновано и следва да се остави в сила.

При този изход на делото е основателно искането на ответната страна по касационната жалба за присъждане на разноски. Касаторът следва да бъде осъден, на основание чл.38, ал.2 ЗА, вр. с чл.78, ал.3 ГПК, да заплати на адв. М. Н. сумата 460 лв. адвокатско възнаграждение за осъществената безплатна правна защита на Г. Т. пред касационната инстанция.

Мотивиран така, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 37 от 05.05.2017 г., постановено по възз.гр. д. № 92/2017 г. по описа на Окръжен съд - Разград.

ОСЪЖДА Основно училище „С. К.“ – [населено място], [община], представлявано от директора Т. Й., на основание чл.38, ал.2 ГПК да заплати на адв. М. Н. от АК – Р. сумата 460 лв. адвокатско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство и защита на Г. С. Т. в производството пред ВКС.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.