№ 118

гр. София, 25.09.2018 г.

В ИМЕТО НА НАРОДАВърховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение в откритото съдебно заседание на деветнадесети септември две хиляди и осемнадесета година в състав:Председател: Светла Димитрова

Членове: Геника Михайлова

Даниела Стояновапри секретаря Райна Стоименова разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 4756 по описа за 2017 г.

Производството е по чл. 290 – 293 ГПК и се разглежда по реда до ЗИДГПК, обн. в ДВ бр. 86/ 27.10.2017 г. – арг. от § 74 от това изменение на ГПК.

До касационно обжалване е допуснато решение № I-56/ 19.07.2017 г. по гр. д. № 173/ 2017 г., в частта с която Окръжен съд - Бургас, изменяйки решение № 444/ 29.03.2017 г. по гр. д. № 7044/ 2016 г. на Районен съд – Бургас, е осъдил Й. Т. К. да заплати на К. В. В. на основание чл. 250 ЗЗД сумата 13 932.05 лв. - невърнат влог, ведно със законната лихва от 21.11.2016 г.

Решението е допуснато до касационен контрол по следните процесуално-правни въпроси: 1. Какво разграничава недопустимото решение, с което първата инстанция се е произнесла по непредявен иск от първоинстанционното решение, с което искът е квалифициран неправилно? 2. Какви са правомощията на въззивната инстанция във всяка от двете хипотези и тяхното упражняване разкрива ли особености, ако ответникът е направил съдебно възражение за прихващане, което първата инстанция неправилно е отказала да приеме за съвместно разглеждане? и 3. Има ли правомощие въззивната инстанция за пръв път да се произнесе по искането за присъждане на законни лихви върху паричното притезание по предявения иск, ако в решението първата инстанция е отказала да го разгледа като несвоевременно заявено?

По повдигнатите въпроси настоящият състав на Върховния касационен съд дава следните отговори: Първоинстанционното решение е недопустимо като постановено по непредявен иск, когато искът е квалифициран, а правният спор – решен по съображения от материално-правна норма, чийто предпоставки (източник, правопораждащи факти), установени или изключени в решението, не произтичат от твърденията в исковата молба, а обсъдените от съда юридически факти са несъвместими с предпоставките (източника, правопораждащите факти) на онази материално-правна норма, която съобразно твърденията в исковата молба е правен регулатор на спорното правоотношение. Тогава първоинстанционно решение нарушава диспозитивното начало (чл. 6, ал. 2 ГПК). Другите допуснати нарушения при дадената правна квалификация на иска се отразяват върху правилността на решението.

Въззивната инстанция е длъжна да обезсили решението, с което първата инстанция се е произнесла по непредявен иск и да върне делото на друг състав за произнасяне по предявения. Това правомощие произтича от чл. 270, ал. 3, изр. 3 ГПК, но то намира и конституционно основание. Чл. 117, ал. 1 КРБ прогласява правото на защита пред съд на гражданите, юридическите лица и държавата, когато техните материални права са нарушени, а чл. 122, ал. 1 КРБ предвижда право на участие на страните във всички стадии на (гражданския) процес. Първоинстанционното решение, с което първата инстанция прилага материално-правна норма, която не само не съответства на искането за защита, а съображенията поради които съдът е уважил или отхвърлил иска са несъвместими с онази материално-правна норма, която съобразно твърденията в исковата молба е правният регулатор на спорното правоотношение, нарушава конституционно закрепените техни права, а нарушението е проявено в такава степен, та да ги отрече. Правомощието на въззивната инстанция да обезсили решението, с което първата инстанция се е произнесла по непредедявен иск и да върне делото за произнасяне по предявения, не е производно от оплакванията в жалбата. Ограничава го единствено предметът на въззивно обжалване, зададен от жалбоподателя (чл. 269, изр. 1, пр. 2 ГПК). Всяко друго допуснато нарушение при неправилната квалификация на иска, дадена от първата инстанция, засяга, но не отрича конституционните правата на страните. Тогава въззивната инстанция няма правомощие да обезсили решението, а е длъжна да приложи онази материално-правна норма, която съответства на твърденията в исковата молба, очертали предмета на делото и съобразно тях е правен регулатор на отнесения до съда спор. Правомощието произтича от качеството на въззивния съд на инстанция по същество, но се предпоставя от оплакване за нарушение на материалния закон в жалбата (чл. 269, изр. 2 ГПК) и допълнително го ограничава забраната за влошаване положението на жалбоподателя (чл. 271, ал. 1 ГПК). От значение са и изключенията, обсъдени в т. 1 от ТР № 1/ 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/ 2013 г. ОСГТК.

Обяснението на задължението на въззивната инстанция да се счита сезирана и с направеното от ответника съдебно възражение за прихващане, което първата инстанция неправилно е отказала или пропуснала да приеме, произтича от правото на иск/ на защита по съществото на делото, с което разполага и ответникът. Съдебното възражение за прихващане е самостоятелен способ за защита срещу предявения иск, а когато ответникът го упражнява, то въвежда (наслагва) и допълнителен предмет на делото (арг. от чл. 298, ал. 4 ГПК). Следователно въззивната инстанция е длъжна да се счита сезирана и със съдебното възражение за прихващане, което първата инстанция неправилно е отказала или пропуснала да приеме, стига ответникът да го е въвел при спазване на всички процесуални изисквания (предметът на иска да допуска прихващането, своевременно заявяване и индивидуализация на вземането, обект на извършеното компенсаторно изявление). Въззивната инстанция е длъжна да приеме за разглеждане съдебното възражение за прихващане, като даде указания на страните за пропуснатите възможности да докажат предпоставките, които обосновават, респ. отричат вземането, обект на компенсаторното изявление. Това правомощие е ограничено (производно) от оплакванията във въззивната жалба, само когато първоинстанционното решение се обжалва единствено от ответника, а той не е въвел съответно оплакване. Въззивната инстанция не дължи произнасяне по съдебното възражение за прихващане, което първата инстанция неправилно не е приела, и когато решението е нищожно или недопустимо, но когато недопустимостта е последица от разглеждане на непредявен иск, обезсилващото решение следва да посочи и допуснатото съществено процесуално нарушение.

Предвиденото в чл. 214, ал. 2 ГПК допуска въззивната инстанция в своето (ново) решение по съществото на правния спор да присъди за пръв път законни лихви след предявяването на иска, стига ищецът да е заявил претенцията до приключване на устните състезания във второинстанционното производство и първоинстанционното решение да не се обжалва единствено от ответника (арг. от забраната за влошаване на неговото положение). Ако ищецът е направил искането за пръв път в етапа на устни състезания пред инстанция по същество (първата или втората), то не е недопустимо, но съдът е длъжен да отмени определението за даване на ход на устните състезания, за да предостави на ответника възможност да се защити по претендираната материално-правна последица от предявения иск.

Изложеното не се отнася за производството по иска, предвиден в чл. 422 ГПК. Претенцията за законни лихви върху главницата след датата на заявлението за заповед за изпълнение, която кредиторът е пропуснал да заяви, е недопустимо да предяви, респ. съдът да уважи като последица от иска по чл. 422 ГПК. По този иск съдът е длъжен да установи съществуването на вземането/ вземанията по заповедта за изпълнение, а за законните лихви след датата на заявлението заповед за изпълнение няма издадена. Кредиторът може да предяви такава претенция само чрез осъдителен иск с правна квалификация чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД и да го съедини с иска по чл. 422 ГПК. В случая предвиденото в чл. 214, ал. 2 ГПК не се прилага – аргумент от съотношението на чл. 214, ал. 1 и чл. 422 ГПК на обща към специална процесуалноправна норма.

Настоящият състав на Върховния касационен съд констатира, че никоя от двете инстанции по съществото на правния спор не се е произнесла по предявения иск. Съображенията са следните:

К. В. (ответник по касация и ищец по иска) е обосновал качеството си на кредитор с твърденията, че страните са постигнали съгласие Й. К. (касатор и ответник по иска) да получи по банковата си сметка сумата 14 279.78 лв. – онази част от платената цена по договор по н.а. № 56/ 24.10.2013 г. за покупко-продажба на един апартамент в [населено място], която съответства не само на нейния, но и на дела на ищеца в продадения имот (1/ 4). Купувачите са превели цената по банковата сметка на Й. К., но тя не му е предала полученото за него.

В исковата молба няма искане за присъждане на законната лихва след предявения иск, а претенцията е заявена пред първата инстанция в етап на проведените устни състезания.

Й. К. е оспорила иска по основание. Възразила е, че: 1) купувачите са длъжниците по претенцията за частта от цената, съответна на дела на ответника в недвижимия имот, а не тя, доколкото е един от тримата продавачи; 2) всеки от продавачите е получил своята част от цената и (евентуално): 3) е била надарена от сина си със сумата, съответна на продадените от него 1/ 4 ид. части от апартамента. Оспорила е иска и по размер с възраженията, че: 1) част от полученото (сумата 1 800 лв.) е изтеглила от банковата си сметка и е предала на брокер в погашение на нейното и на ищеца задължение за възнаграждение за осъществено посредничество по сключения договор; 2) другата част (сумата 1 700 лв.) е изтеглила на 03.01.2014 г. и е предала на ищеца и 3) е кредитор по насрещно вземане за сумата 11 100 лв. – увеличената стойност на друг апартамент в [населено място], собственост на ищеца, който е подобрявала в периода 2013 г. - 2016 г. Видът и стойността на извършеното са описани в писмения отговор на исковата молба.

В доклада по делото първостепенният съд е квалифицирал иска по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Отказал е да приеме за съвместно разглеждане съдебното възражение за прихващане. Мотивирал се е с това, че претенцията ответникът е заявил в качеството на владелец, каквото не притежава.

С първоинстанционното решение искът е квалифициран пак по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и е отхвърлен със съображения, че възникналото между страните мандатно правоотношение изключва предявеното с иска за неоснователно обогатяване. Претенцията за законни лихви първоинстанционният съд е оставил без разглеждане по същество като несвоевременно заявена.

Първоинстанционното решение е било обжалвано от ищеца. Вместо да процедира съобразно предвиденото в чл. 270, ал. 3, изр. 3 ГПК, въззивният съд квалифицира иска по чл. 250 ЗЗД (отново в противоречие с твърденията в исковата молба). Намирайки, че е ограничен от оплакванията в жалбата, не разглежда съдебното възражение за прихващане. Искът е уважен частично до сумата 13 932.05 лв., защото въззивният съд е приел, че платеното на брокера (сумата 1 800 лв.) е погасило отчасти вземането за връщане на получения влог. Присъдени са законни лихви след датата на исковата молба.

Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че и двете инстанции не са разгледали предявения иск по чл. 284, ал. 2, пр. 2 ЗЗД. Дадената от тях правна квалификация (съответно чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД – с първоинстанционното решение и чл. 250 ЗЗД – с въззивното) е несъвместима с твърденията в исковата молба, но и със съображенията, при които искът е бил съответно отхвърлен, респ. – частично уважен. Решенията подлежат на съответно обезсилване, а делото – на връщане на първата инстанция за произнасяне по предявения иск (чл. 293, ал. 4, вр. чл. 270, ал. 3, изр. 3 и чл. 269, изр. 1, пр. 2 ГПК).

При новото разглеждане на делото първостепенният съд е длъжен да квалифицира иска на предявеното основание; да съобрази, че предвиденото в чл. 214, ал. 2 ГПК го задължава да се счита сезиран и с претенцията за законни лихви върху главницата след датата на исковата молба; да приеме за съвместно разглеждане възражението за съдебно прихващане и да извърши нов доклад на делото, като зачете разширения негов предмет. Налице е практика на Върховния касационен съд, която настоящият състав споделя, че за допустимото предявяване на иск/ съдебно възражение за прихващане поради подобрения в чужд имот са достатъчни твърденията, че ищецът ги е извършил, а качеството му на владелец (добросъвестен или недобросъвестен) или държател, е въпрос на правна квалификация и размер, които съдът е длъжен да даде, респ. - да установи. При новото разглеждане на делото следва да бъде съобразено и това, че искът е отхвърлен над сумата 13 932.05 лв. (влязлата в сила част от въззивното решение).

Въпросът за отговорността на страните за разноските пред касационната инстанция, следва да бъде решен съобразно изхода по правния спор (чл. 294, ал. 2 ГПК).

При тези мотиви, съдътР Е Ш И :

ОБЕЗСИЛВА решение № I-56/ 19.07.2017 г. по гр. д. № 675/ 2017 г. на Окръжен съд – Бургас в осъдителната му част и решение № 444/ 29.03.2017 г. по гр.д. № 7044/ 2016 г. на Бургаски районен съд в частта, с която искът на К. В. В. ЕГН [ЕГН] срещу Й. Т. К. ЕГН [ЕГН] е отхвърлен до сумата 13 932.05 лв.

ВРЪЩА делото на Бургаски районен съд за ново разглеждане от друг състав по предявения иск с правна квалификация чл. 284, ал. 2 ЗЗД до сумата 13 932.05 лв.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.