Р Е Ш Е Н И Е

№ 135

ГР. София, 12 декември 2018 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в публичното заседание на 26.09.2018 г. в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА

МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА

при участието на секретаря А. Рибарска

като разгледа докладваното от съдия Иванова гр.д. №4288/17 г.,

за да се произнесе, намира следното:

Производството е по чл.290 ГПК.

ВКС разглежда касационната жалба на Н. Н. срещу въззивното решение на Апелативен съд Велико Т. по гр.д. №154/17 г. Обжалването е допуснато на осн. чл. 280, ал.1,т.1 ГПК, поради констатирано противоречие на въззивното решение по главния иск с пр. осн. чл.152 ЗЗД с посочените в изложението на касатора р. по гр.д. №2221/16 г. на трето г.о. и р. по гр.д. №4578/15 г. и по гр.д. №921/10 г. на четвърто г.о. на ВКС, по правните въпроси от предмета на спора: Има ли задължение въззивният съд да изпълни изискването по чл.235, ал.2 и 4 ГПК, като изложи мотиви, в които да обсъди твърденията и разгледа възраженията на жалбоподателя, за да основе решението си на приетите за установени обстоятелства, а изводите му да намерят отражение в мотивите, дори при позоваване на чл.272 ГПК?; Достатъчно ли е за доказване на предпоставката по чл.152 ЗЗД установяването по делото на няколко кумулативно дадени обстоятелства – индиции / косвени доказателства/ като например: ответникът не се е нанесъл, не владее и не ползва имота, не го е декларирал на свое име, придобил го е на изключително занижена цена по процесния договор или доказването / по този иск/ става само с главни /преки/ доказателства?

В касационната жалба се правят и в съдебно заседание се поддържат оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост – осн. по чл.281,т.3 ГПК, иска се отмяната му и постановяване на ново решение, с което да бъде уважен предявеният главен иск по чл.152 ЗЗД и евентуално - исковете по чл.42, ал.2 ЗЗД и чл.124, ал.1 ГПК.

Ответникът по жалба Н. Н. не изразява становище.

ВКС на РБ, като разгледа жалбата, намира следното:

С обжалваното въззивно решение е отхвърлен главният иск на Н. Н. срещу Н. Н. по чл.152 , вр. с чл.26, ал.1,пр.2 ЗЗД – за признаване нищожността на сключения на 1.06.07 г. между страните договор за продажба на недвижим имот / апартамент в [населено място]/, оформен с нот. акт №1126/07 г., поради заобикаляне на закона. Отхвърлени са и евентуалните искове по чл.42, ал.2 ЗЗД за признаване нищожността на договора до размер на ид. ч., поради липса на представителна власт и по чл.124, ал.1 ГПК - за установяване, че ответникът не е собственик на тази ид.ч. от имота. Прието е, че от представения нот. акт за продажба от 1.06.07 г. и от договора за паричен заем от 7.05.08 г., сключен между страните, не се установява между тях да е имало уговорки, които да покриват хипотезата на чл.152 ЗЗД – а именно, че кредиторът ще стане собственик на вещта, ако задължението по договора за заем не бъде изпълнено или пък съглашение, с което страните са уговорили предварително начин на удовлетворяване на кредитора, различен от предвидения в закона. Не се установява договорът за заем да е сключен преди процесния договор за покупко-продажба на имота от 1.06.07 г. Договорът за заем е сключен след процесния договор за продажба и по никакъв начин не може да се свърже с твърденията в исковата молба, че страните са договорили сключването на договора за продажба в обезпечение на дълга на продавача към купувача. Не се установява и уговорка между страните, че при връщане на заетата сума, имотът ще бъде върнат на продавачите / ищецът и неговия баща, починал след продажбата и наследен от ищеца/. Свидетелските показания, част от които са на лице, заинтересовано от изхода на спора/ майка на жената, с която ищецът живее/, не установяват твърдените от ищеца обстоятелства. От обясненията на ответника също не може да се направи извод за наличието на твърдените от ищеца уговорки. Затова, според въззивния съд, искът по чл.152 ЗЗД е неоснователен и следва да се отхвърли. Неоснователен е и искът по чл.42,ал.2 ЗЗД – при сключване на договора за продажба ищецът е действал лично и като пълномощник на баща си Ст. С., притежавал половината от апартамента. Въззивният съд е приел, позовавайки се и на ТР №5/14 г. на ОСГТК, че е достатъчно пълномощното да съдържа общо изразената воля на упълномощителя за овластяване на пълномощника да извърши разпореждане от негово име, както е и в случая. Отхвърлянето на иска по чл.42, ал.2 ЗЗД като неоснователен обуславя неоснователността и на съединения с него отрицателен установителен иск за собственост на ид.ч. от имота, по чл.124, ал.1 ГПК.

По въпросите, по които е допуснато обжалването: в р. по гр.д. №4578/15 г. на четвърто г.о. на ВКС и цитираните в него р. по гр.д. №921/10 г. на четвърто г.о. и р. по гр.д. № 502/11 г. на трето г.о. е прието че: Пълното доказване е онова, което води до несъмненост в извода за осъществяването или не на даден релевантен за спора факт или обстоятелство. Пълно доказване се изисква при главното и обратно доказване, за да постигнат своята цел, докато за насрещното доказване е достатъчно и само непълно доказване - при което се създава вероятност в съществуването или не на дадени факти и обстоятелства. Пълното доказване може да бъде осъществено, както чрез преки, така и чрез косвени доказателства. Преките доказателства пряко, непосредствено установяват обстоятелствата, отнасящи се към основния факт. Косвените доказателства дават указание за основния факт само косвено. Те установяват странични обстоятелства, но преценени в съвкупност с другите, служат за установяване на основния факт. Във веригата от косвените доказателства се включват и онези факти, които косвено установяват други косвени доказателства, непосредствено свързани с основния факт. Всяко едно от доказателствените средства може да бъде източник било на косвено, било на пряко доказателство, като гражданският процес не въздига определени видове доказателствени средства (веществени, писмени, гласни, признания на страните и заключения на вещите лица) като по-значими или категорични в сравнение с други. Те се преценяват поотделно, но и в съвкупност по правилата на чл. 188 от ГПК от 1951 г отм. и съответно - чл. 235 и чл. 12 от ГПК от 2007 г. Пълно доказване може да се осъществи и само при косвени доказателства, стига косвените доказателства да са несъмнено установени, достоверни и да са в такава връзка с другите обстоятелства, че да се установява без съмнение главният факт. Доказването е процес по установяване на истината относно фактите, релевантни за спорното право и предопределя правните изводи на съда. Когато доказването има за предмет факти, за които доказващият носи доказателствената тежест, то е главно. Главното доказване трябва винаги да е пълно, т.е. да създава сигурно убеждение у съда в истинността или неистинността на съответното твърдение. Доказването се осъществява с доказателствени средства. Последните са косвени, когато чрез тях се доказват релевантни факти, въз основа на които съдът може да направи логически извод за осъществяването на правнорелевантни факти - или такива факти от живота, от доказването на които може да се заключи, че определен факт, предвиден в хипотезиса на приложимата правна норма, се е осъществил. За да се постигне чрез косвени доказателствени средства пълно доказване, е необходима такава система от доказателствени факти, която да създаде сигурност, че фактът, индициран чрез съвкупността на доказаните доказателствени факти, наистина се е осъществил. В р. по гр.д. №2221/16 г. на трето г.о. на ВКС е посочено, че следва да се преценят от въззивния съд в съвкупност доказателствата, ангажирани в подкрепа на възражението за нищожност на договора по чл.152 ЗЗД, дори те да са само косвени, както и да се обсъдят доводите на страната за връзката между фактите, независимо от препращането към първоинстанционното решение по чл.272 ГПК.

Тази практика напълно се споделя от настоящия състав на ВКС.

По същество на касационната жалба: По делото, видно от исковата молба и уточнението й в с.з. от 25.05.16 г./ л.92/ ищецът е предявил като главен искът по чл.152 ЗЗД, за признаване нищожността на договор за продажба на недв. имот по нот. акт №1126/1.06.07 г. поради заобикаляне на закона. Твърди се, че с договора е уговорен предварително начин на удовлетворяване на кредитора, различен от предвидения в закона. Това твърдение се основава на сключения от страните като заемател и заемодател договор за заем на пари, в обезпечение на задължението по който ищецът прехвърлил собствеността върху имота.

При условията на евентуалност са предявени исковете по чл.42, ал.2 ЗЗД и чл.124, ал.1 ГПК, за ид.ч. от имота, продадена от Ст. С. чрез ищеца като негов пълномощник. Твърди се, че при сключване на договора ищецът е действал без представителна власт.

Ответникът е оспорил иска като недопустим и неоснователен.

От данните по делото, според ВКС, се установява следното:

С договор от 1.06.07 г., скл. с нот. акт №1126/07 г. на нотариус Д. Д. ищецът Н. Н. лично и като пълномощник на баща си С. С. продал на ответника Н. Н. описания в нот. акт недвижим имот – апартамент в [населено място] със застроена площ от 120,30 кв.м., ведно с принадлежащите му изба и таван за сумата от 46 393 лв., колкото е данъчната оценка на имота, изплатена от купувача на продавачите напълно и в брой. В нот. акт нотариусът е отбелязал следното:”Преди извършване и подписване на настоящия нот. акт изясних фактическото положение и действителната воля на страните, упътих ги за други възможности за уреждане на отношенията между тях, разясних им ясно и недвусмислено правните последици от този договор, вкл. и тези, които биха довели до накърняване на интересите им”.

С исковата молба е представен и договор за заем от 7.05.08 г., сключен между ответника Н., като заемодател и ищеца Н., като заемател за сумата 92 300 лв., която заемателят ще получи в брой със задължение да я върне също в брой на 7.06.08 г.

В исковата молба ищецът се позовава на признанието на ответника по гр.д. №1310/09 г. на ВТРС, отразено в приложения протокол, че между страните е имало уговорка за прехвърляне на имота като обезпечение на дълг на продавача към купувача. В становище на л.69 от първоинст. дело ищецът е заявил, че по реда на чл.179, ал.1 ГПК ще се ползва и от признанията на ответника по изисканото за прилагане гр.д. №861/10 г. на ВТОС. Според практиката на ВКС – цитираното от ищеца р. по гр.д. №584/10 г. на трето г.о., признанието е обяснение на страна по делото, което представлява доказателствено средство, когато съдържа неизгодни за нея факти. Признанието на неизгодни за страната факти може да се направи пред съда или пред друг орган, пред другата страна или пред трето лице. Когато не е направено пред съда разглеждащ спора, признанието е извънсъдебно. Ако същото бъде доказано, то представлява годно доказателствено средство, което съдът следва да вземе предвид при решаването на спора. Извънсъдебното признание може да бъде доказано или със свидетелски показания или с документа, който го материализира. На такова доказано извънсъдебно признание на неизгодни за страната по спора факти, не може да бъдат противопоставени обясненията на тази страна, дадени по чл. 114 ГПК отм. които съдържат изгодни за нея факти и същото да бъде отречено само въз основа на тези обяснения.

В с.з. по гр.д. №1310/09 г. ответникът Н. е признал за посочената по-горе уговорка, но веднага след това се е поправил, че договорът не е обезпечение, а за продажба на имота. Продажната цена изтеглил от банка и я платил в долари в деня на сключване на договора, след нотариалното му изповядване. Същият ден с ищеца сключили договор за наем, който подписал като наемодател. Получил ключовете за апартамента от ищеца, но му ги предал обратно още същия ден, след сключване на договора за наем. Знае къде се намира собствения му апартамент, на втория етаж, но не е влизал в него. Относно договорите за заем е заявил, че имат договор за паричен заем, с по-късна дата, подписан от него като заемодател; той подписал като заемодател и представения с отговора на исковата молба /по цитираното дело/ договор за паричен заем.

По гр.д. №861/10 г. на ВТОС ответникът Н. по реда на чл.176 ГПК е посочил, че наемната цена по сключения договор за наем на продадения му апартамент е определена на 693 лв. след пазарлък и не е живял никога в апартамента; платил е това, което е отразено в нот. акт; за сумата от 92 000 лв., по договора за заем, е посочил, че не е давал такива пари на ищеца/ л.108 от делото/. В с.з. от 6.02.12 г., при извършена очна ставка със свидетелката А. е заявил: Лятото търсих адвоката им, да ми дадат парите и да си вземат този апартамент. Дал съм тези пари и си ги искам. Или апартамента, или парите. Аз също имам овърдрафт. Ключ от апартамента не съм получил, защото сключихме договор за наем, и те /ищецът и свидетелката/ продължиха да живеят в апартамента и да ми изплащат овърдрафта. Плащаха известно време, след това спряха. Д. ми 50 000 лв. и не искам нищо.

В становище по фактите на л.111 пълномощникът на ответника адв. С. също е посочил, че страните са имали уговорка за спогодба - връщане на парите срещу това на имота. В писмената защита на ищеца обаче / л.128 от делото/ се твърди и от приложените към настоящото дело и по гр.д. №861/10 г. писмени доказателства / обявление и договори за ипотека от 16.02.12 г./ се установява, че след дадената на страните възможност за спогодба в с.з. по делото от 6.02.12 г., ответникът е ипотекирал имота в обезпечение на два кредита – за 27 000 лв. и 100 000 лв. към П..

От разпита на св. Н., майка на Д. А., която живее във фактическо съжителство с ищеца, и св. Ц. безпротиворечиво се установява, че между страните бил сключен договор за заем на 46 200 лв. и като обезпечение за връщането им бил посочен процесният имот, съсобствен на ищеца и баща му. Имало и договор за обратно изкупуване на апартамента за 55 000 лв. / дадената на заем сума плюс лихва от 7 % годишно/. След изтичане на уговорените за връщане на сумата три месеца били начислени и допълнителни лихви и глоби. Изплащането на заема ставало в заложна къща „Реноме”, а документите за заема и обратното изкупуване, видени от свидетелите, не са в държане на ищеца, защото били поискани и дадени на ответника. В цитираната от ищеца практика на ВКС се приема, че когато страната твърди, че сделката за прехвърляне на имот е сключена в нарушение на чл. 152 ЗЗД за обезпечение на заем, тя следва да установи съществуването на заемното правоотношение. В този случай не се претендират последиците на договора за заем, поради което неприложима е и забраната по чл. 164, ал. 1, т. 3 ЗЗД. Доказването на заемното правоотношение е с оглед разкриване на характера на съглашението да се обезпечи връщането на получен заем като се заобиколи забраната на чл. 152 ЗЗД, поради което за установяване, че сделката е сключена в нарушение на чл. 26, ал. 1 ЗЗД са допустими всички доказателствени средства / р. по гр.д. №1206/10 г. на четвърто г.о./ Съдът дължи обсъждане на всички доказателства по делото, относими към това възражение (включително свидетелските показания) – р. по гр.д. №3709/14 г. на четвърто г.о. Показанията на свидетелите следва да се преценяват както при отчитане на възможната им заинтересованост поради близката им връзка с ищеца / за св. Н./, така и на предпоставеното от нея познаване на случая и съпричастност към възникналите от него парични и имотни проблеми за ищцовата страна .

От мотивите на вл. в сила между страните решение на ВТАС по гр.д. №374/13 г., на което се позовава ответникът /които са непряко доказателство, като доказателствената им сила се преценява от съда по вътрешно убеждение, съобразно всички данни по делото - в този см. е и опр.по гр.д. №1457/18 г. на второ г.о. на ВКС/ се установяват следните относими и към настоящото дело факти: на 1.06.07 г. отв. Н. изтеглил от П. 41 956 лв. и с тази сума – трансформирана по курса на деня в 28 600 щ.д., платил продажната цена по договора за продажба от 1.06.07 г./ последното кореспондира с показанията на св. Н. по настоящото дело/. Установената пазарната цена на имота към момента на продажбата е 98 000 лв., а месечната наемна цена – 400-450 лв./ подобна, много по-висока от продажната по процесния договор, пазарна цена е посочена и в обявлението на съдебния изпълнител, както и в оценката на лицензиран оценител по настоящото дело/.

Другите доказателства, на които се позовава касаторът – разписки по гр.д. №861/10 г. за плащане на лихвите / представени в ксерокопие и оспорени от Н. Н./ и св. показания по друго дело не са приобщени и събрани по съответния ред по настоящото дело и не могат да бъдат обсъждани.

Събраните косвени доказателства обаче са достатъчни, за да обосноват основателността на иска по чл.152 ЗЗД. В практиката на ВКС по приложението на закона е разяснено, че забраната на чл. 152 ЗЗД се отнася само до съглашения, които се сключват преди или едновременно със сделката, от която възниква главното вземане ( в този см. решение № 92 по гр. д. № 761/2011 г., III г. о., ВКС). Правилото на чл. 209 ЗЗД, прогласяващо недействителността на продажбата с уговорка за изкупуване, е частен случай на забраната по чл. 152 ЗЗД. Основание за въвеждане на забраната да се уговаря придобиването на собствеността от обезпечения по този начин кредитор, е необходимостта длъжникът да бъде защитен, тъй като към момента на учредяване на дълга длъжникът е принуден да приеме условията на кредитора. В случаите, когато съглашението за продажба се постигне след главното вземане, прехвърлителната сделка не е в нарушение на общата забрана за обезпечаване на задължение в отклонение от предвидените в закона начини, защото длъжникът е освободен от принудата да се съгласи с волята на кредитора. Подобно съглашение представлява уговорка за даване вместо изпълнение.

В случая от преценката на изброените по –горе доказателства се установява, че сумата, посочена като цена на имота в нот. акт от 1.06.07 г., е предоставена на заем от ответника – купувач по процесния договор на ищеца- продавач. На други/непродажбени/ отношения на страните сочи цитираното по-горе упътване към тях от нотариуса, изповядал продажбата. В същия ден с ищеца е сключен договор за наем на имота. Ищецът останал в имота, като изплащал овърдрафта на ответника, по който била получена по –голямата част от сумата, вписана като продажна цена в договора за продажба от 1.06.07 г. Ответникът признава, че никога не е влизал в имота и че е готов да го прехвърли обратно при заплащане на посочената в договора за продажба цена.Житейски нелогична е покупката на жилище, което никога не е посещавано от купувача и на силно занижена цена / р. по гр.д. №1160/15 г. на четвърто г.о. на ВКС/. Няма логика и в това прехвърлилият имота продавач, получил цената, да изплаща овърдрафта на купувача, по който е отпусната сумата. Представеният договор за заем от 7.05.08 г. за сумата от 92 300 лв. установява заемните отношения на страните още към момента на процесната продажба – ответникът сочи, че никога не е давал тази сума на ищеца, но е дал сумата от 46 393 лв., като продажна цена. Съдържанието на договора също сочи на актуални, вече поети, а не бъдещи задължения на заемателя. Такива действителни отношения между страните установяват и свидетелите, като сочат, че сумата била дадена на заем с лихва от 7% и погасяването на дълга ставало в заложната къща, насочила ищеца към ответника като съконтрахент по договора да заем и по обезпечилата го продажба.

В трайната практика на ВКС е изяснено, че съглашенията по чл. 152 ЗЗД и продажбите с уговорка за изкупуване по чл. 209 ЗЗД са нищожни поради противоречието им със закона, съгласно чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Когато обаче се твърди, че сделката, с която се прехвърля собственост, служи за обезпечение на кредитора, т.е. страните не желаят последиците на прехвърлителната сделка, а искат заобикаляне на забраната за предварително уговаряне на начин да се удовлетвори кредитора от този предвиден в закона, основанието за нищожност на договора е заобикаляне на забраната по чл. 152 ЗЗД./ р. по гр.д. №1349/16 г. на трето г.о./. В случая е налице такова съглашение, обективирано в процесния договор, чиято нищожност следва да се признае на осн. чл.152, вр. с чл.26, ал.1 ЗЗД. Такъв спор между страните досега не е разглеждан и не е разрешен с влязло в сила решение / с вл. в сила решение по гр.д. №861/10 г. на ВТОС, на което се позовава ответникът са отхвърлени исковете на ищеца за прогласяване нищожността на същия договор за продажба, но поради липса на съгласие и привидност, на осн. чл.26, ал.2 ЗЗД/. Затова възражението на ответника за недопустимост на иска, поради непререшаемост на спора съгл.чл.299 ГПК, е неоснователно, както е приел и въззивният съд.

Искът е допустим и основателен по посочените по-горе съображения, изведени от преценката на събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупността им и от императивните норми на закона.

Въззивното решение, с което главният иск е отхвърлен, без да се преценят всички, макар и непреки, доказателства по делото поотделно и в съвкупността им, е неправилно – незаконосъобразно и необосновано. Затова следва да бъде отменено и вместо него да се постанови ново за уважаване на главния иск и за оставяне без разглеждане на евентуалните искове.

Поради изложеното и на осн. чл.293 ГПК, ВКС на РБ, трето г.о.

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ изцяло въззивното решение на Великотърновски апелативен съд по гр.д. №154/17 г. от 11.08.17 г. и вместо него постановява:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иска на Н. С. Н. срещу Н. М. Н. с пр. осн. чл.152, вр. с чл.26,ал.1 ЗЗД, че договорът за покупко - продажба на недвижим имот – апартамент в [населено място], скл. на 1.06.07 г. с нот. акт №1126, н.д. №826/07 г.на нотариус Д. Д., между Н. Н. / лично и като пълномощник на баща си С. С./ и Н. Н., е нищожен поради заобикаляне на забраната по чл.152 ЗЗД.

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ предявените от същия ищец срещу същия ответник евентуални искове по чл.42, ал.2 ЗЗД и чл.124, ал.1 ГПК.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: