Р Е Ш Е Н И Е

№ 141

гр.София, 17.07.2019 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на дванадесети юни през две хиляди и деветнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА

МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА

при участието на секретаря В. И и прокурора……………………

като разгледа докладваното от съдията М. Г гражданско дело № 3152 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.290 – чл.293 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх.№ 17360/11.06.2018 г. на Г.С.Т. и Т.С.К., представлявани от адв. Р. Д., срещу въззивно решение № 818/08.05.2018 г., постановено по възз.гр.д. №467/2018 г. на Варненския окръжен съд. Решението е обжалвано в частта му, с която след отмяна на решение от 10.11.2017 г. по гр.д. №3962/ 2017 г. на Районен съд – Варна, на основание чл.439, вр. с чл.124, ал.1 ГПК е прието за установено, че ищците по предявения за съвместно разглеждане в производството насрещен иск И.Б.И., П.К.С., П.Г.П. и З.Г.И. не дължат на жалбоподателите сумите, предмет на принудително изпълнение по изп.д. № 20177120400276 по описа на ЧСИ И. С., рег. №712, в общ размер на 22 755.92 лв. (главница, лихви и разноски), поради изтекла погасителна давност на вземането за подобрения, за което е издаден изпълнителен лист във връзка с признато в полза на Г. Т. и Т. К. право на задържане по §4в ПЗР на ЗСПЗЗ вр. с чл.72 ЗС върху недвижим имот – ПИ №376 по ПНИ на с.о. „Б. - юг” с площ 686.61 кв.м., при описани граници. В останалите му части въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила.

В касационната жалба се поддържа, че решението на въззивния съд в атакуваната му част е незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществено нарушение на процесуалните правила – основания за отмяна по чл.281, т.3 ГПК.

Ответните страни по жалбата – И.Б.И., П.К.С., П.Г.П. и З.Г.И., представлявани от адв. М. Д., изразяват становище за неоснователност на жалбата.

С определение № 171/07.03.2019 г. касационното обжалване е допуснато в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпросите: 1/ подаването на молба за издаване на изпълнителен лист по чл.405, вр. с чл.404, т.1 ГПК прекъсва ли давността по чл.117, ал.2 ЗЗД за вземане, признато с влязло в сила съдебно решение; от кой момент и с кои действия следва да се счита прекъсната давността – с подаването на молбата по чл.405 ГПК, с подаването на жалба срещу разпореждането на съда, с което е отказано издаването на изпълнителен лист и откога започва да тече новата давност; 2/ тече ли давност за вземането през времето, когато е висящо производството по молбата за издаване на изпълнителен лист по чл.404, т.1 ГПК, при възникнал спор относно съществуването на правото на кредитора да му бъде издаден поискания изпълнителен лист, удостоверяващ правото му на принудително изпълнение; кога отпадат пречките по чл.115, ал.1, б.”ж” ЗЗД – от момента на издаване на изпълнителния лист, или от произнасянето на съда за уважаване на молбата по чл.405 ГПК.

По изведените правни въпроси Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Давността е институт на материалното право. Целта на погасителната давност е своевременното упражняване на субективните граждански права, като чрез нея на кредитора се отнема възможността да иска принудително осъществяване на своето право. Това става, след като длъжникът упражни правото си да погаси с волеизявление пред съд правото на иск или правото на принудително изпълнение на кредитора поради това, че не е упражнено в определен от закона срок от време.

Основанията за спиране и прекъсване на давността са изчерпателно изброени в чл.115 и чл.116 ЗЗД и не могат да се прилагат разширително. Съгласно чл. 117, ал. 2 ЗЗД, ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е винаги пет години. Разпоредбата има предвид съдебни решения, които са станали окончателни и подлежат на изпълнение, като началният момент на давността е датата на влизането им в сила.

В мотивите по т.3 от ТР № 5/12.07.2018 г. по тълк.д.№ 5/2015 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че производството по издаване на изпълнителен лист въз основа на визираните в чл. 404, т. 1 ГПК изпълнителни основания е регламентирано в чл. 405 - чл.408 ГПК. При произнасяне по искане за издаване на изпълнителен лист, проверката, която дължи компетентният съд, е относно правото за принудително изпълнение в полза на соченото като кредитор лице и срещу посочения длъжник по изпълняемото право, установено в съответното изпълнително основание. В това производство проверката относно наличието на ликвидно и изискуемо притезание е ограничена, предвид формалната доказателствена сила на подлежащите на принудително изпълнение съдебни или арбитражни актове, с която последните удостоверяват изпълняемото право. Производството по издаване на изпълнителен лист е друго, различно от исковото производство. При произнасяне по молба по чл. 405, ал. 1 ГПК, съответно при реализиране на предвидената в чл. 407, ал.1 ГПК въззивна проверка за законосъобразност на постановено разпореждане, не се дава разрешение на материалноправен спор, свързан с предмета на делото, а се разрешава процесуален въпрос за наличие на предпоставки за принудително изпълнение на акта, въз основа на който е поискано издаване на изпълнителния лист. Постановеният от съда акт, с характер на разпореждане, не се ползва със сила на пресъдено нещо нито относно изпълняемото право, нито по отношение правото на принудително изпълнение.

При съобразяване с даденото задължително нормативно тълкуване за характера на производството по чл. 405 – чл. 408 ГПК, следва да се приеме, че разпореждането за издаване на изпълнителен лист няма правен ефект да удължава срока на погасителната давност относно изпълняемото право по смисъла на чл.117 ЗЗД, именно защото този акт не се ползва със сила на пресъдено нещо по отношение на материалното право (вж. в т.см. – проф.Ж.С., „Бълг.ГПП”, 6-то изд., стр.696; „Бълг.ГПП”, 9-то изд., стр.952). Поради това, че производството по издаване на изпълнителен лист, както е посочено в ТР № 5/2018 г. на ОСГТК, е „друго, различно от исковото производство” то няма характера на „съдебен процес относно вземането” по смисъла на чл.115, б.”ж” ЗЗД и не е основание за спиране на давностния срок. То не е и „изпълнително действие” с ефект да прекъсне давността, съгласно чл.116 б.”в” ЗЗД, тъй като се развива преди изпълнителния процес и има за цел да подготви предприемането на принудително изпълнение ( в т.см. – т.10 и т.14 от ТР№ 2/2015 г. по т. д. № 2/2013 г. на ОСГТК). Постановяваните в това производство съдебни актове не са от естество да преклудират нито правото на защита на неудовлетворения кредитор срещу неизправен длъжник, нито правото на защита на претендирания длъжник срещу привиден кредитор. Поради това и молбата по чл. 405, ал.1 ГПК, с която се сезира съдът в производството по издаване на изпълнителен лист, респ. жалбата срещу разпореждането за отказ да се издаде изпълнителен лист, не могат да се зачетат за действия, прекъсващи давностния срок за вземането, тъй като то не е предмет на спор. Те не са и действия за принудително изпълнение по смисъла на чл.116, б.”в” ГПК, като в тази насока следва да се съобразят задължителните постановки по т.10 и мотивите по т.14 от ТР№ 2/2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК, намира същата за неоснователна поради следните съображения:

Въззивният е приел за установено, че с решение от 14.01.2010 г., постановено по възз.гр.д. № 115/2009г. на ОС – Варна, В.Г.С., Т.С.К. и Г.С.Т. са осъдени на основание чл.108 ЗС да предадат на М.П.Т. владението върху ПИ № 376 по ПНИ на с.о. „Б. – юг”, като на същите им е признато на основание §4в ПЗР ЗСПЗЗ, вр. с чл.72 ЗС право на задържане върху имота до заплащането от страна на М. Т. на направените в него подобрения в размер на сумата 19 221 лв. Решението в тази му част е влязло в сила на 22.11.2011 г.

След постановяването на това въззивно решение В. С. е починала, като нейни универсални правоприемници са касаторите. М. Т. също е починала (на 28.08.2013 г.), а ответниците по касационната жалба са нейни наследници по закон.

След приключването на спора между страните, по молба на наследодателката М. Т. са й издадени изпълнителни листи с дата 22.12.2011 г. - по уважения иск по чл.108 ЗС и по иска по чл.59 ЗЗД за присъдено обезщетение в размер на 2 122 лв., със законната лихва, считано от 05.11.2007 г., за ползването на имота, по които на 27.02.2017 г. е образувано изп.д. № 2017712040238 по описа на ЧСИ И.С..

С молба от 20.12.2011 г. касаторите Г. Т. и Т. К. също са поискали издаване на изпълнителен лист по влязлото в сила въззивно решение за присъдените им съдебни разноски и за признатото право да им се заплатят направените в имота подобрения на обща стойност 19 221 лева. Молбата е уважена от първоинстанционния съд и изпълнителен лист е издаден за разноските, но е отказан за вземането за подобрения. Разпореждането в тази част е обжалвано от Г.Т. и Т.К., като с определение от 21.03.2012 г. по възз.ч.гр.д. № 611/2012 г. на ОС – Варна същото е отменено, разпоредено е РС – Варна да издаде изпълнителен лист и такъв е издаден на 02.05.2012 г. Въз основа на него, по подадена от Т. и К. молба до ЧСИ, на 09.03.2017 г. е образувано изп.д. № 2017712040276 по описа на ЧСИ И.С. и са предприети изпълнителни действия срещу длъжниците И.Б.И., П.К.С., П.Г.П. и З.Г.И. (според размера на наследствената им квота) за принудително събиране на вземанията на взискателите за подобрения и за съдебни разноски.

Г. Т. и Т. К. – ищци по първоначалния иск - са оспорили дължимостта на сумата 2 122 лв. (обезщетение за ползването на имота) по издадения срещу тях изпълнителен лист, със законната лихва от 05.11.2007 г., предмет на образуваното на 27.02.2017 г. изп.д. № 2017712040238 по описа на ЧСИ Ил.С., с твърдения, че вземането е погасено по давност. Ответниците са предявили насрещен иск срещу Г.Т. и Т.К., с който са оспорили дължимостта на сумите, предмет на образуваното изп.д. № 2017712040276 по описа на ЧСИ И.С., позовавайки се на изтекъл 5 – годишен давностен срок за вземанията от момента на влизане в сила на решението по възз.гр.д. № 115/2009г. на ОС – Варна – 22.11.2011 г. и към датата на образуване на изпълнителното дело - 09.03.2017 г.

С въззивното решение са уважени първоначалният и насрещният иск, като е прието за установено, че сумите по двете изпълнителни дела не се дължат от длъжниците по същите, поради изтекла погасителна давност за вземанията, предмет на принудително изпълнение, в периода от влизане в сила на съдебните решения до образуването на изпълнителните дела.

Предмет на касационно обжалване е въззивното решение само в частта му, с която е уважен насрещният иск на И.Б.И., П.К.С., П.Г.П. и З.Г.И., че не дължат на Г. Т. и Т. К. сумите, предмет на образуваното изп.д. № 2017712040276 по описа на ЧСИ Ил.С., рег.№ 712, поради изтекъл 5-годишен давностен срок.

За да уважи насрещния иск, въззивният съд е приел, че правото на касаторите да получат сумата 19 221 лв. - стойност на извършените от тях подобрения в имота като добросъвестни подобрители, е установено със сила на пресъдено нещо с решението по възз.гр.д. № 115/2009г. на ОС – Варна, с което е уважено правото им на задържане. Съгласно чл.117, вр. с чл.116 б.”б” и чл.115 б.”ж” ЗЗД новият 5 –годишен давностен срок за това вземане е започнал да тече от датата на влизане на решението в сила - 22.11.2011 г. С позоваване на разрешенията по т.10 и т.14 от ТР №2/26.06.2015 г. по т.д. №2/2013 г. на ОСГТК, въззивният съд е посочил, че молбата от 20.12.2011 г. за издаване на изпълнителен лист по влязлото в сила съдебно решение не е прекъснала давността, тъй като не съставлява действие по принудително изпълнение. Не е основание за прекъсване или спиране на давностния срок и упражняването на правото на задържане, в каквато насока са изложили доводи ответниците по насрещния иск, тъй като подобна хипотеза, препятстваща давността, не е уредена в нормите на чл.115 и чл.116 ЗЗД.

На следващо място е посочено, че съгласно чл.115 б.”ж” ЗЗД в периода от 27.12.2011 г., когато с разпореждането на РС е отказано издаването на изпълнителен лист за сумата на подобренията и до произнасянето на въззивния съд с определение от 21.03.2012 г. по възз.ч.гр.д. № 611/2012 г. на ОС – Варна, влязло в сила на същата дата, с което молбата по чл.405 ГПК е уважена, давност не е текла – налице е бил спор относно правото на принудително изпълнение. Този период, изчислен в размер на 2 месеца и 23 дни, е прибавен към крайната дата на общия 5-годишен давностен срок – 22.11.2016 г., при което е направен извод, че давността за вземането за подобрения е изтекла на 14.02.2017 г. Изпълнителното производство е образувано на 09.03.2017 г., към който момент вземането е било погасено по давност, поради което предявеният иск е счетен за основателен и е уважен.

При дадените отговори на правните въпроси, обусловили селектирането на жалбата, въззивният съд е допуснал нарушение на материалноправната норма на чл.115, б.”ж” ЗЗД, довело до необоснованост на изводите му относно периода на давностния срок за вземането за подобрения, но въпреки това, решението като краен резултат е правилно.

На първо място, неоснователно е оплакването на касаторите, че давност не тече, поради признатото им със съдебно решение право на задържане по чл.72 ЗС срещу собствениците на вещта, до заплащане стойността на извършените в имота подобрения. С ТР № 55-67 - ОСГК е прието, че упражняването на правото на задържане не е пречка, за да тече погасителна давност. Същото има акцесорен характер и се погасява тогава, когато бъде погасено самото вземане, или правото на иск за него. Щом вземането е присъдено с влязло в сила решение, от този момент съгласно чл.117, ал. 2 ЗЗД започва да тече петгодишната погасителна давност. Ако в този срок не бъдат предприети действия за прекъсване на давността, правото на иск за вземането ще бъде погасено, а заедно с него и правото на задържане.

Основанията за спиране и прекъсване на давността са изброени изчерпателно в чл. 115 и чл. 116 ЗЗД и между тях не е предвидено като основание правото на задържане. Ако съдът признае право на задържане в полза на владелеца за събиране на присъдените подобрения или необходими разноски за запазване на вещта, с изтичането на предвидената в чл. 117, ал. 2 ЗЗД петгодишна погасителна давност ще се погасят и вземанията, и правото на задържане (вж. в с.см. – проф.В.Т., „Владение”, стр.284 и сл., акад.Л.В., „Бълг.вещно право” – стр.700 и сл.).

Няма спор по делото, че съдебното решение, с което е установено правото на касаторите да получат стойността на извършените в процесния имот подобрения и във връзка с това им е признато правото на задържане по чл.72 ЗС, е влязло в сила на 21.11.2011 г. Правилно въззивният съд е посочил, че това е датата, от която е започнала да тече новата 5 – годишна давност за вземането, съгласно чл.117, ал.2 ГПК. Също правилно, при определяне на приложимия закон и предвид дадените отговори на правните въпроси, е приетото от него, че давността за съдебно установеното вземане не е прекъсната с подаването на молбата от 20.12.2011 г. за издаване на изпълнителен лист по чл.404, т.1, предл.1-во ГПК.

Неправилно обаче и в нарушение на материалния закон е приетото, че съгласно чл.115, б.”ж” ЗЗД давността за вземането за подобрения не е текла в периода от 27.12.2011 г., когато първоинстанционният съд е отказал издаването на изпълнителен лист и до произнасянето на въззивния съд с определението от 21.03.2012 г. по възз.ч.гр.д. № 611/2012 г. на ОС -Варна, с което молбата е уважена и е разпоредено издаването на изпълнителен лист. Необосновано въззивният съд е счел, че производството по чл. 405 – чл. 408 ГПК, касаещо правото на принудително изпълнение, е пречка давността за вземането да тече, а с посочения период (изчислен на 2 месеца и 23 дни) следва да се удължи 5-годишният давностен срок по чл.117, ал.2 ЗЗД, при което давността за вземането изтича на 14.02.2017 г.

Както се посочи в отговора на правните въпроси, предмет на производството по чл. 405 – чл.408 ГПК за издаване на изпълнителен лист е установяването на предпоставките за принудително изпълнение, като постановените от съда актове не се ползват със сила на пресъдено нещо нито относно изпълняемото право, нито относно правото на принудително изпълнение. Понеже не се ползва със сила на пресъдено нещо по отношение на материалното право, разпореждането за издаване на изпълнителен лист не удължава срока на погасителната давност относно изпълняемото право съобразно чл.117 ЗЗД. В случая, въззивният съд е приел обратното, но този му извод не рефлектира върху правилността на крайния резултат. Давността по чл.117, ал.2 ЗЗД за съдебно установеното вземане на касаторите за стойността на подобренията в имота е започнала да тече от датата на влизане в сила на съдебното решение – 22.11.2011 г. и е изтекла на 22.11.2016 г. Изпълнителното дело по издадения им изпълнителен лист е образувано на 09.03.2017 г., към който момент вземането, респ. правото на принудително изпълнение е било погасено с изтичането на 5-годишния давностен срок, тъй като нито молбата по чл.405, ал.1 ГПК, нито разпореждането на съда за издаване на изпълнителен лист са действия с ефект да спрат или прекъснат давността за вземането.Дори да се приеме, че с подаването на молбата от 20.12.2011 г. за издаване на изпълнителен лист давността е прекъсната, то и в този случай давностният срок е изтекъл на 20.12.2016 г., а действия за принудително изпълнение са предприети след това - през м.03.2017 г.

До същия извод за основателност на предявения насрещен отрицателен установителен иск е стигнал и въззивният съд, поради което решението в обжалваната му част следва да бъде оставено в сила.

В отговора на касационната жалба ответните страни са направили искане за присъждане на разноските за касационното производство, което е основателно. Според представените доказателства (договори за защита и процесуално представителство) касаторите следва да заплатят на всеки от ответниците по жалбата по 700 лв. - разходи за заплатено адвокатско възнаграждение.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 818/08.05.2018 г., постановено по възз.гр.д. № 467/2018 г. по описа на Варненския окръжен съд в обжалваната му част.

ОСЪЖДА Г.С.Т., с ЕГН - [ЕГН] и Т.С.К., с ЕГН – [ЕГН], на основание чл.78, ал.3 ГПК да заплатят на П.Г.П. с ЕГН – [ЕГН], З.Г.И. с ЕГН – [ЕГН], П.К.С. с ЕГН – [ЕГН], и И.Б.И. с ЕГН – [ЕГН], по 700 лева на всеки от тях разноски за касационното производство.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.