Р Е Ш Е Н И Е

№ 74

гр.София, 25.07.2019 г.

в името на народа

Върховният касационен съд на Р. Б, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на седми март две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА

БОЯН ЦОНЕВ

при секретаря С. Т, като изслуша докладвано от съдията А. Б гр.дело № 2999/18 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК и е образувано по касационна жалба, подадена от В.Д.Б., чрез адв. Г. С., срещу въззивно решение № 2856/08.05.2018 г., постановено от Софийски градски съд по гр.д. № 6985/2017 г.

Касационното обжалване е допуснато в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по правните въпроси: когато съдът в доклада си по делото е приел нещо за ненуждаещо се от доказване, може ли и ако да, при какви условия, да мотивира решението си с извод, че същото обстоятелство е недоказано; може ли вземането по договор да е обезпечено със запис на заповед с по-ранна дата, и по процесуалноправния въпрос в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК: налице ли е преклузия, когато доказателственото искане е направено във второ по ред съдебно заседание във връзка с факти, установени за първи път в това заседание.

Съставът на Върховния касационен съд дава следните разрешения:

Съгласно чл. 7 ГПК, след като страната е заявила искането за защита, съдът е този, който служебно движи и приключва гражданския процес, като следи за допустимост на процесуалните действия на страните, както и за надлежното им извършване, а още и съдейства на същите за изясняване на делото от фактическа и правна страна. Служебното начало е неразривно свързано с принципа за установяване на истината - чл. 10 ГПК, за да може съдът да даде защита срещу незаконосъобразното развитие на гражданските правоотношения и да възстанови тяхното законосъобразно състояние, като се отчитат и обективните ограничения за достигане на истината (преклузии за въвеждане на нови обстоятелства и нови доказателства в процеса; недопустимост на определени доказателствени средства – напр. чл. 164 ГПК). Установяването на истината се постига чрез преценка на всички доказателства по делото и доводите на страните, по вътрешно убеждение, което почива на приложимия закон, логическите и житейски правила (чл. 12 ГПК).

Проявление на горните основни начала са задълженията на съда да съдейства на страните по силата на чл. 143 и чл. 145 ГПК да изяснят твърденията си за релевантните за спора обстоятелства и да установи кои от тях са спорни и кои се признават. В доклада по чл. 146 ГПК, който е задължителен, съдът посочва изрично на страните кои обстоятелства не се нуждаят от доказване – поради някое от основанията по чл. 154, ал. 2, чл. 155 ГПК или поради приемане от съда за ненужно доказването на признатите обстоятелства. За останалите релевантни обстоятелства пък съдът е длъжен да укаже конкретно на всяка от страните, ако не сочи доказателства, щом носи доказателствена тежест за установяването им.

Когато съдът обявява на страните, че определени обстоятелства не се нуждаят от доказване, той ги освобождава от задължението да сочат такива, независимо от вида доказване за страната спрямо спорния факт. Дори страните да посочат доказателства, те не са необходими и поради това съдът ще откаже да ги събере. Няма пречка, в хода на процеса, предвид събраните данни, по вътрешно убеждение, съдът да промени определението по чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК. Както стана ясно по-горе (чл. 12 ГПК), за релевантните за спора обстоятелства съдът гради извод относно съществуване/несъществуване по вътрешно убеждение, при анализ на събраните по делото доказателства, като не е обвързан от твърденията и признанията на страните, а ги обсъжда ведно с другите доказателствени средства (признанието има обвързващо съда значение само в хипотезата на чл. 237 ГПК за постановяване на решение при признание на иска, доколкото не са налице условията по чл. 237, ал. 3 ГПК). Съдът може, но не е длъжен да приеме за ненуждаещ се от доказване определен факт или обстоятелство, дори когато за него страните не спорят, а веднъж приел го като безспорно установен, може да го обяви отново за спорен. Тогава обаче съдът е длъжен изрично и ясно да уведоми страните, като измени доклада по чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК и определи, че съответният факт не е безспорно установен за съда, да разпредели тежестта на доказването му и съответно, ако задължената страна не е посочила доказателства за установяването му, да й го обяви. В противен случай съдът би допуснал нарушение на чл. 146, ал. 1 ГПК и със собственото си поведение би препятствал установяване на истината в нарушение на чл. 10 и чл. 7 ГПК. Това може да стори и въззивният съд, ако той за първи път, за разлика от първостепенния приеме, че релевантен за спора факт не е безспорен и трябва да бъде установен.

Ако първостепенният съд заяви едва в съдебното решение, в противоречие на доклада по чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК, че релевантен факт е спорен и не е установен, тогава въззивният съд, при надлежно въведено оплакване, следва, според своето вътрешно убеждение и данните по делото или сам с нарочно определение да приеме и да уведоми страните, че спорният факт не се нуждае от доказване, или ако се нуждае – да разпредели тежестта на доказването му и да се произнесе по направените от страните в срок доказателствени искания.

По материалноправния въпрос може ли вземането по договор да е обезпечено със запис на заповед с по-ранна дата, следва да се отговори положително. Записът на заповед по същността си е писмено обещание на длъжника, че ще заплати, служи като доказателство, че менителничното задължение съществува и е в обращаемост без да се сочат причините и основанията за това. С въвеждане на твърдения или възражения от поемателя или от издателя за наличие на каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден редовният запис на заповед, се разкрива основанието на поетото задължение за плащане или обезпечителният характер на ценната книга, като не бива да се смесва с обезпеченията на вземанията по смисъла на глава VII от ЗЗД. Обезпечението /менителничният документ/ може да бъде издаден преди, едновременно или след възникване на обезпеченото задължение.

По въпроса, свързан с тълкуването на чл. 147, ал. 1 ГПК, съответно чл. 266, ал. 3 ГПК са дадени разяснения в множество съдебни актове на ВКС ( напр. в, решение № 26/19.03.2018 г. по гр. д. № 554/2017 г. IV г.о., решение № 167 от 26.10.2017 г. на ВКС по гр. д. № 209/2017 г., решение № 300/04.01.2012 г. по гр.д № 136/2011 г. на II г.о.) Не се преклудира възможността за сочене и допускане на съществували и известни на страната при разглеждане на делото доказателства за установяване на съществуващи и известни й обстоятелства, когато те са надлежно въведени по-късно с оглед на защита срещу направени от насрещната страна възражения, оспорвания и твърдения и на представени по-късно от нея доказателства. Когато поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения, вкл. поради липса на доклад, непълен или неточен доклад, не са посочени от страните или макар и посочени, не са допуснати доказателства за установяване на релевантни за спора обстоятелства в първа инстанция, допустимо е доказателствените искания да се направят във въззивното производство с въззивната жалба или отговора към нея. Съдът, също така, служебно, до приключване на съдебното дирене назначава експертиза и определя задачата й на разноски на страната, която носи тежестта да докаже съответния факт, дори и без нарочно искане, щом за установяването му са необходими специални знания.

По касационните оплаквания:

Касаторът В. Б. излага доводи за неправилност поради противоречие с материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.

Насрещната страна А.С.Ф. отговаря чрез адв. В. Ф. от АК-П., в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че решението е правилно и законосъобразно, а жалбата неоснователна. Претендира разноски за инстанцията.

Съставът на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:

В. С градски съд, като потвърдил решението на първостепенния Софийски районен съд, е осъдил В.Д.Б. да заплати на А.С.Ф. сумата от 7 000 евро – главница по договор за заем от 26.02.2014, на осн. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, както и мораторна лихва в размер на 1060 евро, натрупана в периода от 06.04.2014 до 02.10.2015 г., както и след тази дата в размер на законната лихва, на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

За да постанови този резултат, съдът установил, че на 26.02.2014 г. между страните бил сключен договор за заем, по силата на който А.С.Ф. предал на В.Д.Б. сумата от 7 000 евро, а тя се задължила да му я върне в срок до 05.04.2014 г. По делото са приети две копия на записа на заповед с дата 03.09.2013 г., представени от насрещните страни - единият, издаден от В.Д.Б. в [населено място], [улица], по силата на който тя се задължила безусловно и без протест и разноски да заплати на или на заповедта на А.С.Ф. сумата от 7 000 евро с падеж 05.04.2014 г. Вторият, с който В.Д.Б., с адрес: [населено място], [улица], се задължила безусловно и без протест и разноски да заплати на или на заповедта на А.С.Ф. сумата от 7 000 евро с падеж 05.04.2014 г., има направено отбелязване, че сумата е възстановена и е получен оригиналът. В съдебно заседание на 30.11.2016 г. първоинстанционният съд е констатирал съответствие на представеното от Б. заверено копие с оригинала, представен от А.С.Ф., с изключение на отбелязването, че сумата е възстановена и е получен оригиналът на записа на заповед, както и несъответствие в шрифта на текста под заглавието на запис на заповед, който в копието е по-дребен от оригинала. В съдебно заседание на 13.03.2017 г. първоинстанционният съд е констатирал частична неидентичност между представения оригинал от В.Д.Б. и намиращия се на стр. 7 от делото документ /представен от ищеца с исковата молба/, като в оригинала на място на издаване не е записан ръкописно адреса „гр. София, [улица] ”, и че в оригинала текстът под заглавието „запис на заповед” е с отстъп навътре, а в копието текстът започва без отстъп. Констатирана е частична неидентичност и с документа на стр. 45 /представен от ответницата/, като в оригинала текстът под заглавието „запис на заповед” и самото заглавие са изписани с по-голям шрифт и в оригинала липсва удостоверяването „Сумата е възстановена!” и „Получих оригинала на запис на заповед!”.

Въззивният съд намерил, че записът на заповед от 03.09.2013 г. не обезпечава договора за заем – и двата представени по делото записа са с по-ранна дата от договора за заем, и в двата липсва отбелязване за извършено плащане, налице е и разминаване в шрифта на представения от ответника оригинал за констатация, нито е установено подписът на представеното копие да е подписан от ищеца.

В заключение, съдът приел, че искът е основателен – по установеното заемно правоотношение ответникът – заемополучател не е върнал заетата сума.

Исковете са уважени.

При служебно извършената проверка, касационната инстанция не откри пороци, водещи до недопустимост или нищожност на обжалваното решение.

По въпросите, допуснати до касационно обжалване въззивният съд се е произнесъл в противоречие с дадените разяснения.

В доклада по делото първостепенният съд е приел, поради липса на спор между насрещните страни, за ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че запис на заповед от 03.09.2013 г. обезпечава спорното заемно правоотношение, а в мотивите на въззивното решение е прието, че това е недоказано без да е изменен докладът по чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК и във връзка с това да е разпределена тежестта на доказване, въпреки направеното оплакване. Неправилно, също така, съдът е заключил, че запис на заповед с дата 03.09.2013 г. няма как да обезпечава спорното заемно правоотношение след като менителницата е издадена преди получаването на заема, което е станало на 26.02.2014 г.

Въззивният съд, в нарушение на чл. 266, ал. 3, чл. 147, т. 1, чл. 195 и чл. 194 ГПК е отказал да допусне исканата от страната с въззивната жалба експертиза поради настъпила преклузия. По аналогични съображения и първостепенния съд е отказал да допусне същата съдебно-графологична експертиза във второто по ред съдебно заседание. В същото време, съдилищата не са взели отношение по това, че експертизата е поискана във връзка със спор относно дописване на текст в един от представените по делото записи на заповед и авторството на подписалия отметката, че сумата е възстановена. Съдът, именно във връзка с възникналия в първото по делото заседание спор – кое от копията е на записа на заповед, който обезпечава спорното заемно правоотношение, съответно заемът върнат ли е, е отложил делото с указание за представяне на оригинала на записа на заповед. Във второто съдебно заседание сам извършил съпоставка между новопредставения документ и приетите по делото екземпляри, приел разминаване и отказал допускане на експертиза поради преклудиране правото да се оспори истинността на документа, в нарушение на чл. 194, ал. 1 ГПК. Не е изложил съображения кога и какво е оспорено от страните, нито е направил разграничение кога се спори относно релевантен факт, вкл. кога е налице оспорване по см. чл. 193 ГПК и кога се правят доказателствени искания за установяване на релевантните спорни обстоятелства. Няма извод относно авторството на оспорената част на един от екземплярите, нито е изяснена позицията на ответника по този въпрос. Не е изяснено кой от всички екземпляри съдът е приел за автентичен и без подправки.

Искането за експертиза не е преклудирано, доколкото е във връзка с извършена от съда в същото съдебно заседание съпоставка с оригинал на запис на заповед, предоставен от едната от страните по делото в това заседание. Нещо повече, за установяване на твърдяната подправка в документа са необходими специални знания, поради което съдът не би могъл сам да даде отговор по съответните въпроси, за които няма нужната квалификация и образование. Поради това, както е разпредено в чл. 195 ГПК, следва да ползва експертното становище на специалист в съответната област и да назначи вещо лице, дори и без искане на страната, служебно. Въззивният съд също, и без искане на страните, щом са налице условията на чл. 195 ГПК сам, служебно назначава експертиза и определя задачата й на разноски на страната, която носи тежестта да докаже съответния факт, стига да има оплаквания за необоснованост и/или за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила, поради което спорният факт е останал неустановен (ТР № 1/2013 г. на ОСГТК ВКС, т. 3).

В случая във въззивната жалба не само има оплакване за неизяснено поради вина на първостепенния съд релевантно и въведено в срок обстоятелство – подправка на документ, но и въззивникът сам е поискала допускане на съдебна експертиза. Въззивният съд е отказал да уважи доказателственото искане в нарушение на чл. 195 ГПК, а още и в нарушение на чл. 266, ал. 3 ГПК.

Всичко изложеното, налага извод за неправилност на въззивното решение, което следва да бъде касирано.

Налага се извършване на съдопроизводствени действия, включително и назначаване на съдебна експертиза, поради което делото следва да бъде върнато на въззивния съд за ново разглеждане от друг състав.

Въззивният съд трябва да се произнесе изрично дали намира за ненуждаещ се от доказване фактът, по който страните не спорят, а именно, че спорното заемно правоотношение е обезпечено със запис на заповед с дата 03.09.2013 г., ако не, да разпредели тежестта на доказване.

След това да изясни дали има издадени два записа на заповед за едно и също задължение или две еднородни задължения, обезпечени с отделни записи на заповед.

Ищецът – заемодател в исковата молба твърди, че спорното заемно правоотношение за 7 000 евро от 26.02.2014 е обезпечено със запис на заповед от 03.09.2013 г. В открито съдебно заседание на 13.02.2017 г., чрез процесуалния си представител твърди, че между страните има три договора за заем, всеки от който обезпечен със запис на заповед. Ответникът – заемополучател, чрез процесуалния си представител в същото съдебно заседание твърди, че заемът е един, той е обезпечен със запис на заповед от 03.09.2013 г., като дългът е погасен на две части – плащане на 3000 евро, за което е издадена разписка и остатъка след това, срещу което е получен оригиналът на записа (твърденията относно фактите са надлежно въведени, доколкото са във връзка с развилия се спор относно това кой от двата записа на заповед обезпечава спорното задължение, съответно с него удостоверява ли се погасяването на дълга).

Със съдебна експертиза трябва да се установи има ли подправки в двата оригинала на запис на заповед. С оглед данните по делото съдът трябва да се произнесе кой от тях обезпечава спорното вземане, съответно установява ли се плащане по него. Съдът следва да има предвид, че при възражение на кредитора, че извършеното от длъжника плащане не е по спорното заемно правоотношение, а по други съществуващи еднородни правоотношения между страните, той следва да установи наличието на такива.

Ако не се установят множество еднородни задължения, а само едно, то тогава ответникът трябва да установи твърдението си за пълно или частично погасяване на това задължение.

Ако е установено, че длъжникът има множество еднородни задължения към същия кредитор и при прието от съда плащане от длъжника, но без данни кое погасява, то тогава отношенията им се уреждат по правилата на чл. 76 ЗЗД. Това е редът и при прието от съда частично плащане – платена е част на най-обременителното задължение; ако всички са еднакво обременителни – платено е по най отм. ото, а ако са възникнали и едновременно – погасяват се съразмерно.

По съдебноделоводните разноски, сторени по настоящото дело следва да се произнесе въззивният съд съобразно разрешението по материалноправния спор.

МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ въззивно решение № 2856/08.05.2018 г., постановено от Софийски градски съд по гр.д. № 6985/2017 г. и ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: