6№ 144

гр. София, 16.08.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДАВърховен касационен съд на Р. Б, Гражданска колегия, Трето отделение в откритото заседание на дванадесети юни две хиляди и деветнадесета година в състав:Председател: С. Д

Членове: Г. М

Д. С секретаря Р. С разгледа докладваното от съдия Михайлова гр.д. № 4338 по описа за 2018 г.

Производството е по чл. 290 – 293ГПК.

До касационно обжалване е допуснато решение № 286/ 25.06.2018 г. по гр.д. № 210/ 2018 г., с което Русенски окръжен съд, потвърждавайки решение № 98/ 25.01.2018 г. по гр.д. № 965/ 2017 г. на Русенски районен съд, е отхвърлил исковете на С.А.Г. срещу И.И.И., И.К.К. и М.К.К. на основание чл. 135 ЗЗД да се обявят за относително недействителни по отношение на С.А.Г. до размер на 1/ 2 част от три договора от 23.04.2013 г. за покупко-продажба, както следва:

· по н.а. №, том III, рег. №, нот.д. № г. по описа на нотариус Р. П. за един УПИ в [населено място];

· по н.а. №, том III, рег. №, нот.д. № по описа на същия нотариус за един застроен имот в [населено място], общ. И., Обл. Р.;

· по н.а. №, том III, рег. №, нот.д. № по описа на същия нотариус за един магазин в [населено място].

Касационният контрол е допуснат при основанията по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК (общо и допълнително) за проверка правилността на решението по следните въпроси: 1. Каква е спецификата на иска за обявяване на разпоредителна сделка за недействителна спрямо банката-кредитор (чл. 135 ЗЗД), когато е извършена в период на плащания от солидарен длъжник на вноските по договора за банков кредит? 2. Кога следва да е възникнало и до кога следва да съществува регресното вземане на солидарния длъжник, извършвал плащанията, към другия солидарен длъжник? и 3. Може ли да се приеме, че действията на съдлъжника по увреждането на кредитора същевременно са увреждащи и за солидарния длъжник, извършвал плащанията?

По повдигнатите въпроси настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че съдът по иска по чл. 135 ЗЗД, предявен от солидарен длъжник, изплащал задълженията на заемателя по договор за банков кредит, за обявяване на относителната недействителност на сделка на разпореждане с имущество на другия солидарен длъжник, е длъжен да изследва материално-правните предпоставки (условията) на правото по чл. 135 ЗЗД както по отношение на банката, така и на ищеца. Това задължение възниква, когато в исковата молба се твърди, че ищецът е носител на правото по чл. 135 ЗЗД, но не пояснява дали то е възникнало за удовлетворения кредитор (за банката), а ищецът го е придобил на основание чл. 74 ЗЗД или е възникнало директно за него като кредитор по регресното вземане или сделката е увреждаща и за двамата. Допустимостта на подобен иск обясняват правната характеристика, целта и последиците от уважаването на иска по чл. 135 ЗЗД. Те са разяснени с ППлВС № 1/ 29.03.1965 г. по г.д. № 7/ 1964 г., ТР № 5/ 29.12.2014 г. по тълк.д. № 5/ 2013 г. и ТР № 2/ 09.07.2019 г. по тълк.д. № 2/ 2017 г. ОСГТК на ВКС. За постигането им е без значение дали правото по чл. 135 ЗЗД е възникнало в полза на удовлетворения кредитор (на банката), или на ищеца (на кредитора по регресното вземане), или и на двамата. Такава искова молба има необходимото съдържание (чл. 127, ал. 1, т. 4 и 5 ГПК), а не възпрепятства правото на защита на ответника.

Съгласно чл. 430 ТЗ, вземането на банката възниква със сключването на договора за кредит. Особеност на разкрива обичайната за тези договори хипотеза, в която страните уговарят периодично плащане на задълженията на заемателя за връщане на отпусната парична сума, включително на възнаградителните лихви, а и на таксите по обслужването на кредита (т.нар. анюитетни погасителни вноски).

Регресното вземане на солидарния длъжник възниква с плащането, но неговото основание (и размер) произтича от вътрешните отношения между солидарните длъжници. Солидарният длъжник, изплащал задълженията по договора за банков кредит с регресно право срещу друг солидарен длъжник, се суброгира в правата на удовлетворения кредитор (на банката) на основание чл. 74 ЗЗД и е частен правоприемник на правото по чл. 135 ЗЗД. Необходимо е правото да е възникнало. Регресното право е предпоставка за законната суброгация и нейна граница, а плащанията легитимират извършвалият ги солидарен длъжник като кредитор на другия солидарен длъжник на самостоятелно основание. Следователно предпоставките на чл. 135 ЗЗД са осъществими и по отношение на кредитора по регресното вземане (на ищеца). Регресното вземане е предпоставка на законната суброгация по чл. 74 ЗЗД, но законната суброгация не го погасява. Чл. 135, ал. 3 ЗЗД урежда и хипотеза потестативното право да възникне в полза на кредитор, чието (регресно) вземане все още не е възникнало, т.е. възможно е потестативното право да възникне едновременно и за кредитора, впоследствие удовлетворен, и за кредитора по регресното право преди плащането да е породило регресното вземане.

Регресното вземане трябва да съществува до приключване на съдебното дирене пред последната инстанция по съществото на правния спор по чл. 135 ЗЗД. Погасяването му изключва легитимацията на ищеца като кредитор и носител на потестативното право, упражнено с иска, без значение дали то е било придобито по частно правоприемство или на самостоятелно основание. Съдът отхвърля така предявения иск, когато установи, че правото по чл. 135 ЗЗД не се е породило и за удовлетворения кредитор (трето за процеса лице), и за ищеца.

Различен от обсъдения е случаят, когато искът по чл. 135 ЗЗД солидарният длъжник, изплащал задълженията на заемателя по договора за банков кредит, е обосновал с настъпилото частно правоприемство по чл. 74 ЗЗД. По този иск съдът е длъжен да изследва условията на чл. 135 ЗЗД само по отношение на банката (на удовлетворения кредитор).

Различен е и случаят, когато искът е обоснован с твърденията, че сделката на разпореждане уврежда ищеца като кредитор по регресното вземане. По този иск съдът е длъжен да изследва условията по чл. 135 ЗЗД само по отношение на ищеца.

Настоящият състав на Върховния касационен съд, като разгледа жалбата съобразно изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК, я намира основателна. Съображенията са следните:

С предявените искове по чл. 135 ЗЗД за прогласяване относителната недействителност на трите договора от 23.04.2014 г., с които ответникът И. И. е продал на ответника И. К. имотите в [населено място] и [населено място], касаторът-ищец е обосновал качеството си на кредитор и на носител на потестативното право със следните твърдения: 1) сключен договор от 10.05.2011 г., по който Банка („МКБ Юнионбанк“ АД, а сега – „Първа инвестиционна банка“ АД) е предоставила инвестиционен кредит на трето за процеса лице („СХБАЛ Здравец“ ООД) с уговорка за периодично плащане на задълженията на заемателя и анекс № 1 към договора; 2) задължението на заемателя по договора е за връщането на кредита чрез периодични плащания на месечни анюитетни вноски, а кредитополучателят, ищецът и ответникът И. И. са солидарни длъжници; 3) от 27.09.2012 г. единствено ищецът плаща анюитетните вноски, а към предявяването на исковете е изплатил на Банката около 110 000 лв.; 4) той е канил, но ответникът И. И. не му е възстановил 1/ 3 от изплатеното. С тези твърдения е обвързано искането за обявяване на относителната недействителност на трите договора от 23.04.2014 г., с които този ответник е продал свое имущество съпружеска имуществена общност с А.И.И. (първоначален ответник, спрямо когото производството е било прекратено за Ѕ част) на купувача по договора, ответника И. К., тъст на длъжника И. И., а са сключени по време на брак с ответника М. К..

По така предявения иск съдът е бил длъжен да изследва възникването на правото по чл. 135 ЗЗД по отношение на Банката (кредитор по вземането за връщането на кредита чрез анюитетни вноски, възникнало с договора от 10.05.2014 г.), но и по отношение на ищеца (като кредитор по регресното вземане). В исковата молба не е уточнено дали потестативното право е възникнало за удовлетворения кредитор или директно за ищеца, но правната характеристика, целта и последиците на уважения иск по чл. 135 ЗЗД извеждат допустимостта на предявения.

С обжалваното решение искът е отхвърлен само по съображения, почерпени от регресните вземания с кредитор ищеца и длъжник ответника И. И.. Въззивният съд е приел, че са установени с две влезли в сила осъдителни решения на Русенски районен съд (№ 546/ 28.04.2015 г. по гр.д. № 1075/ 2014 г. и по гр.д. № 5186/ 2015 г.). Приел е също, че упражненото чрез иска право по чл. 135 ЗЗД не съществува за ищеца като кредитор по регресните вземания. Регресните вземания по първото влязло в сила решение са платени. Тези по второто – са възниквали с плащанията, но плащанията следват договорите и по делото липсват доказателства страните по тях - длъжникът и продавачът - да са имали намерение да увредят ищеца - кредитор по тях.

В своето решение въззивният съд не е обсъждал дали правото по чл. 135 ЗЗД е възникнало в полза на Банката, а на основание чл. 74 ЗЗД ищецът е придобивал частите от него, установени с двете влезли в сила съдебни решения. Следователно решението е необосновано, а е постановено и в нарушение на диспозитивното начало (чл. 6, ал. 2 ГПК). Касационната инстанция е длъжна да го отмени и да реши спора по същество. Не се налага повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия.

Касационният състав намира, че със сключения договор от 10.05.2011 г. е възникнало вземането на Банката срещу кредитополучателя (трето за процеса лице) с уговорени анюитетни вноски в погашение на задължението за връщане на отпуснат кредит от 130 000 лв., включително лихви, а неговото съдържание (размер) е било изменено с анекса от 04.07.2011 г. Солидарното задължение на ищеца и на ответника И. И. е уговорено с договора, т.е. качеството им на солидарни длъжници, е възникнало тогава. От тогава ответникът И. И. е наясно (знае) за вземанията на Банката. Знанието на ответника И. К. за тях чл. 135, ал. 2 ЗЗД презюмира. За оборването на тази презумпция по делото не е проведено доказване. Не са събрани доказателства в подкрепа на твърденията в писмените отговори на исковата молба, че И. И. е имал задължение за връщане на получен заем от своя тъст, а двамата са се съгласили вместо дължимото той да получи продаденото му имущество, а с трите договора солидарният длъжник И. И. не е целял да намали общото обезпечение по чл. 133 ЗЗД на Банката. Осъществени са предпоставките по чл. 135, ал. 1 и 2 ЗЗД, а Банката е придобила потестативното право. За извода е ненужно да се обсъждат показанията на В., разпитана пред първата инстанция. Тя свидетелства за намерение на ответника И. И., а косвено – и на неговия тъст с договорите да увредят банката. Този субективен елемент (намерението за увреждане на кредитора) чл. 135, ал. 3 ЗЗД изисква, когато към разпоредителното действие вземането все още не е възникнало. В случая, вземането на банката е възникнало на 10.05.2011 г., а трите договора са от 23.04.2014 г.

Както бе обяснено в отговорите на въпросите, плащанията от солидарен длъжник винаги са с правен интерес по смисъла на чл. 74 ЗЗД. Аргументът за това, че ищецът – солидарният длъжник по договора за кредит, който е изплащал дълга на Банката, има регресно право срещу ответника И. И., другият солидарен длъжник, следва от чл. 127, ал. 1 ЗЗД, а и от задължителното действие на двете влезли в сила решения (чл. 297 и чл. 298, ал. 1 ГПК). Следователно предпоставките на законната суброгация са се осъществили, а ищецът е придобил правото по чл. 135 ЗЗД на Банката (на удовлетворения кредитор) – в размерите, установени с влезлите в сила решения. Вярно е, че вземанията по първото са погасени, но тези по второто – съществуват. Следователно искът по чл. 135 ЗЗД е основателен, а касационната инстанция е длъжна да го уважи.

При този изход и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на ответниците следва да се поставят направените от ищеца по делото разноски. Доколкото тяхната отговорност е гражданска с деликтен характер, те следва да я понесат солидарно (арг. от чл. 53 ЗЗД).

При тези мотиви, съдътР Е Ш И :ОТМЕНЯ решение № 286/ 25.06.2018 г. по гр.д. № 210/ 2018 г. на Русенски окръжен съд.

ОБЯВЯВА ЗА НЕДЕЙСТВИТЕЛНИ по отношение на С.А.Г. от [населено място], [улица], вх. 1, ет. 3, ап. 9, ЕГН [ЕГН], по предявения от същия иск с правна квалификация чл. 135 ЗЗД срещу И.И.И. с ЕГН [ЕГН], И.К.К. с ЕГН [ЕГН] и М.К.К. с ЕГН [ЕГН], тримата от [населено място], [община], обл. „Р.“, [улица], за недействителни до 1/ 2 части трите договора от 23.04.2013 г. за покупко-продажба, като следва:

· по н.а. №, том III, рег. №, нот.д. № г. по описа на нотариус Р. П. за един УПИ в [населено място];

· по н.а. №, том III, рег. №, нот.д. № по описа на същия нотариус за един застроен имот в [населено място], общ. И., Обл. Р.;

· по н.а. №, том III, рег. №, нот.д. № по описа на същия нотариус за един магазин в [населено място].

ОСЪЖДА И.И.И., И.К.К. и М.К.К. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплатят на С.А.Г. солидарно сумата 6 149.08 лв. – разноските по делото.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.