гр. С., 2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДАВърховен касационен съд на Р. Б, Гражданска колегия, Трето отделение в откритото заседание на седемнадесети април две хиляди и деветнадесета година в състав:Председател: С. Д

Членове: Г. М.

Д. С.при секретаря Р. С разгледа докладваното от съдия М. гр.д. № 3543 по описа за 2018 г.

Производството е по чл. 290 – 293 ГПК.

До касационно обжалване е допуснато решение № 35/ 13.06.2018 г. по гр.д. № 104/ 2018 г., с което Видински окръжен съд, потвърждавайки решение № 501/ 08.01.2018 г. по гр.д. № 2028/ 2016 г. на Видински районен съд, е отхвърлил исковете на „Мюсюлманско изповедание“ срещу Р.М.Х. по чл. 233, ал. 1, изр. 1 ЗЗД – за връщане на един жилищен имот в [населено място] по договор за наем от 05.02.2011 г. и чл. 236, ал. 2, пр. 1 ЗЗД за сумата 5 700 лв. – обезщетение за ползването на имота след срока на договора при противопоставянето на наемодателя в периода 05.02.2015 г. – 02.09.2016 г.

Касационното обжалване е допуснато за проверка на правилността на решението по следните: 1. Формалното препращане към мотивите на първоинстанционния съд освобождава ли въззивната инстанция от задължението да изложи собствени мотиви, от които да се установява обсъдил ли е всички твърдения, доводи и възражения на страните и анализирал ли е относимите към правния спор доказателства? и 2. Явява ли се трето лице по смисъла на чл. 181 ГПК юридическото лице-страна по делото, което оспорва издаденият от негов бивш органен представител частен документ с твърдения, че е бил съставен след прекратяване на представителната власт, а документът е антидатиран; обвързваща ли е за това юридическо лице датата на частния документ и каква е защитата му, когато твърди, че документът е антидатиран?

По първия повдигнат въпрос настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че въззивният съд може да потвърди първоинстанционното решение и да препрати към мотивите на първоинстанционния съд (изцяло или частично), когато решението е валидно и допустимо, а оплакванията в жалбата и/ или в писмения отговор на жалбата са неоснователни. Чл. 272 ГПК поставя тази възможност в преценката на въззивния съд. Той не е длъжен да я упражни, но когато го направи неговите мотиви трябва да съдържат съображенията, поради които намира за неоснователни всички въведени от страните оплаквания и съображенията, поради които споделя мотивите, към които препраща. Въззивният съд е длъжен да изясни връзката им със защитните и/ или с доказателствените тези на страните по делото и значението им за изхода на спора (арг. от чл. 269, изр. 2, вр. чл. 272 ГПК). Правото на участие на страните във всеки стадий на процеса е с конституционно основание (чл. 122, ал. 1 КРБ). Във въззивното производство то се проявява в правото на всяка страна да изрази оплакване срещу допуснатите от първата инстанция грешки, дори когато не тя е неговият инициатор.

Отговорът не се нуждае от мотиви. Той обобщава константната практика на Върховния касационен съд в приложението на чл. 269, чл. 271 и чл. 272 ГПК (напр. решение № 198/ 08.01.2014 г. по гр.д. № 1619/ 2013 г. II-ро ГО, решение № 4/ 18.02.2016 г-о по гр.д. № 3322/ 2015 г. II-ро ГО, решение № 98/ 12.07.2017 г. по гр.д. № 3871/ 2016 г. IV-то ГО, решение № 22/ 29.06.2017 г. по гр.д. № 2113/ 2016 г., I-во ГО и много други), а настоящият състав я споделя.

По втория повдигнат въпрос настоящият състав приема, че частните документи не се ползват с обвързваща съда материална доказателствена сила. Тя е присъща на официалните удостоверителни документи (чл. 179 ГПК). При оспорването на удостоверените със съставянето им факти, последните подлежат на доказване по общите правила на ГПК, а е изключена възможността такова оспорване да покрие хипотезата на чл. 193, ал. 1 ГПК. Юридическо лице, което оспорва издаден от негов бивш органен представител частен документ с твърдения, че е съставен след прекратяване на представителното правоотношение, но е антидатиран, не е „трето лице“ по смисъла на чл. 181 ГПК и не може да се позовава на липсата на достоверна дата. Документът обаче не се ползва с обвързваща съда доказателствена сила относно датата на съставянето му. Ако бъде оспорена от юридическото лице, тя следва да бъде установена с други доказателствени средства. Доказателствената тежест е за лицето, което претендира изгодни за себе си правни последици за относимите по делото факти от тези, удостоверени или обективирани в частния документ.

И този отговор не се нуждае от мотиви. В първата част възпроизвежда отговора на правния въпрос, даден с решение № 748/ 17.02.2011 г. по гр.д. № 801/ 2009 г., IV-то ГО, с решение № 197/ 23.12.2014 г. по гр.д. № 7364/ 2013 г., III-то ГО, а и с много други решения на ВКС. Във втората част възпроизвежда отговора на правния въпрос, даден с решение № 167/ 03.07.2018 г. по гр.д. № 4020/ 2017 г. на ВКС, ГК, IV-то отд. И тези решения на ВКС настоящият състав споделя.

Настоящият състав на Върховния касационен съд, като провери въззивното решение според изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК, намира касационната жалба за частично основателна. Съображенията са следните:

Ищецът, „Мюсюлманско изповедание“, вписан служебно в регистъра на вероизповеданията към Софийски градски съд (Вероизповеданието), е извел легитимацията си на кредитор по исковете за връщане на имота и за обезщетение в периода 05.02.2015 г. – 02.09.2011 г.за сумата от 5 700 лв. (300 лв./ месечно) с твърденията, че ответникът продължава да го ползва, въпреки че срокът на договора за наем между страните от 05.02.2011 г. е изтекъл на 05.02.2015 г, а ищецът се е противопоставил ответникът да продължи да ползва имота.

Ответникът, Р. Х., е възразил, че с анекс № 1/ 21.04.2011 г. срокът на договора е продължен до 05.02.2020 г.

Ищецът е реплекирал, че анексът не го обвързва. Първо, анексът е антидатиран, а е подписан е от бившият представител на Вероизповеданието след 27.04.2011 г., когато представителната му власт е прекратена. Второ, анексът противоречи на Устава на Вероизповеданието. Трето, анексът е сключен при основанието по чл. 40 ЗЗД, доколкото уговорения с наем е многократно по-нисък от пазарния.

За да потвърди обжалваното решение, с което исковете са били отхвърлени, въззивният съд е възприел като свои мотивите на първата инстанция, че датата на анекса е достоверна. Първата инстанция ги е развила, обсъждайки предпоставките на чл. 181 ГПК и възприемайки ищецът като „трето лице“ по смисъла на разпоредбата. Към тези мотиви въззивният съд е добавил, че анексът е предмет и на производство по чл. 193, ал. 1 ГПК, а събраните доказателства не установявали неистинността на неговата дата. Въззивният съд не е отговорил на оплакването в жалбата, че извършеното от ищеца оспорване на датата на анекса не покрива изискванията на чл. 181 ГПК, а и на чл. 193, ал. 1 ГПК, а от събраните доказателства ответникът не е успял да докаже подписването на анекса преди 27.04.2011 г., когато представителната власт на бившия представител на Вероизповеданието е прекратена.

По останалите оплаквания в жалбата, че анексът не обвързва ищеца и поради противоречие с Устава, и поради извършването му при предпоставките по чл. 40 ЗЗД, а първата инстанция неправилно е отхвърлила и тези доводи за недействителност, въззивният съд се е задоволил да посочи, че „в решението си съдът е изложил фактическа обстановка, която отговаря на събраните по делото доказателства и въз основа на нея е направил законосъобразни изводи във връзка с направените от ищеца възражения по анекса“.

Следователно с въззивното решение са нарушени чл. 269, изр. 2 ГПК, чл. 181 чл. 193, ал. 1 ГПК, а и чл. 272 ГПК, а то следва да бъде касирано. Настоящата инстанция е длъжна да реши спора по същество, доколкото не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия.

Страните не спорят за договора от 05.02.2011 г., по който ищецът е наемодател, а ответникът – наемател, за неговия срок (до 05.02.2015 г.), за връчената на 18.12.2014 г. нотариална покана, изразяваща несъгласието на наемодателя ползването на имота да продължи след срока на договора и за това, че ответникът-наемател не го е върнал. Спорът се концентрира върху действието на анекс № 1/ 21.04.2011 г., подписан от ответника и от предишния представител на Вероизповеданието, чиято представителна власт е прекратена на 27.04.2011 г., когато е вписано съдебното решение за промяната по партидата на Вероизповеданието в Софийски градски съд (чл. 599 ГПК). С анекса срокът за ползването на имота в [населено място] е продължен до 05.02.2020 г., а месечният наем – намален на 100 лв.

Извършените от Вероизповеданията оспорвания на действието на анекса предполагат разглеждането им в поредност. Първи е доводът за противоречие с Устава на вероизповеданието, доколкото ищецът го обвързва с основание за абсолютна нищожност, осъществимо и при надлежна представителна власт. След това са твърденията за антидатиране на анекса, доколкото чрез тях ищецът изключва надлежната представителна власт на лицето, което го е подписало за Вероизповеданието. Д. на ищеца, основан на чл. 40 ЗЗД, следва да бъде разгледан, само ако бъде установена надлежна представителна власт на лицето, подписало анекса. Предпоставките на чл. 40 ЗЗД изискват тя да съществува (така и ТР № 5/ 12.12.2016 г. по тълк.д. № 5/ 2014 г. ОСГТК на ВКС).

Настоящият състав намира, че дори да са верни твърденията за противоречие на анекса с Устава на Вероизповеданието, противоречието не покрива основание за недействителност. Основания за недействителност са изчерпателно уредени в обективното ни материално право, а осъществяването им законът обвързва с възможно най-тежката санкция за гражданските правоотношения. Противоречие на договор с устав действащото ни право не предвижда като основание за недействителност.

Ищецът е юридическо лице. Както бе обяснено в отговора на втория въпрос, когато юридическо лице оспорва издаден от негов бивш органен представител частен документ с твърдения, че е съставен след прекратяване на представителното правоотношение, но е антидатиран, чл. 181 ГПК, а и чл. 193, ал. 1 ГПК не се прилагат. Документът не се ползва с обвързваща съда доказателствена сила, а тя следва да бъде установена с други доказателствени средства. Случаят е такъв. Доказателствената тежест е за ответника, доколкото той претендира изгодните за себе си правни последици от фактите, удостоверени в частния документ. Той възразява, че с анекса е продължен срока на наемното правоотношение.

Свидетелят П., изпълнявал длъжността „началник на кабинета“ на бившия представител на Вероизповеданието до края на 2011 г., е дал показания, че анексът е оформен в периода на правомощията на този представител. Той свидетелства също, че анексът е подписан след внасяне на всички дължими суми от ответника. Свидетелят Х., изпълнявала длъжността „главен счетоводител“ до края на 2011 г., е дала показания, че е съставил трите приети по делото разходни касови ордера (РКО) през лятото на 2011 г., а техните дати са произволни. РКО са с дати 05.02.2011 г., 21.04.2011 г. и 13.05.2011 г., удостоверят изцяло изплатеният авансово наем по анекса и носят печат на Вероизповеданието. Х. свидетелства също, че плащания ответникът не е извършвал, а по нареждане на другия свидетел П. със съставянето им е удостоверила прихващане с насрещни задължения на Вероизповеданието към ответника по други правоотношения. За анекса е казала, че го е виждала, но не помни точно кога.

Съвкупната преценка на така събраните доказателства налага извода, че анексът е бил съставен през лятото на 2011 г., когато свидетелят Х. е съставила и трите РКО. Това, че е бил „оформен в периода на правомощията на бившия представител“ на Вероизповеданието, е извод на свидетеля П., който не кореспондира със следващия засвидетелстван от самия него факт. Верността му изключват показанията на свидетеля Х. за това, че е съставила трите РКО през лятото на 2011 г. Това означава, че и анексът е бил подписан през лятото на 2011 г., т.е. след 27.04.2011 г., когато представителната власт на подписалото го за Вероизповеданието лице е била вече прекратена.

От свидетелските показания се установява също, че до края на 2011 г. Вероизповеданието е имало две счетоводства, два печата, а и два офиса – съответно към бившия и към новия представител. Обяснението е в това, че изборът на новия представител е оспорван в съда (обстоятелство, служебно известно на касационния състав). Следователно събраните доказателства не доказват действия на новия представител или на негови служители, които да потвърждават анекса (чл. 42, ал. 2, изр. 1 ЗЗД). Плащанията или прихващанията по трите РКО са удостоверени от служители в счетоводството към бившия представител. Следователно анексът не обвързва Вероизповеданието, а изтеклият срок на договора за наем е прекратил наемното правоотношение между страните, считано от 05.02.2015 г.

Изложеното провежда защитата на ищеца по предявените искове, а въведеното основание по чл. 40 ЗЗД не следва да се разглежда.

Основателен е предявеният иск за връщане на имота (чл. 233, ал. 1, изр. 1 ЗЗД) и този по чл. 236, ал. 2 ЗЗД - до сумата 1 890.32 лв. –обезщетение в периода от датата, на която срокът по договора е изтекъл, до датата на подадената исковата молба (чл. 236, ал. 2 ЗЗД), след като наемодателят е възразил наемателят да продължи ползването на имота (нотариалната покана, връчена на 18.12.2014 г). От заключението на 6 съдебно-техническата експертиза се установява, че на толкова възлиза пазарният наем за ползването на такъв имот. До пълния предявен размер искът по чл. 236, ал. 2 ЗЗД е неоснователен. Касационната инстанция е длъжна съответно да измени въззивното решение.

При този изход на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на ответника по касация–ответник и по исковете следва да се възложи сумата 7 251.40 лв. – направените по делото разноски според основателната част от двата иска. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК в тежест на касатора-ищец по исковете следва да се възложи сумата 176.25 лв. – направените по делото разноски според неоснователната част от двата иска.

При тези мотиви, съдътР Е Ш И :ОТМЕНЯ решение № 35/ 13.06.2018 г. по гр.д. № 104/ 2018 г. на Видински окръжен съд; по иска по чл. 233, ал. 1, изр. 1 ЗЗД– изцяло, а по иска по чл. 236, ал. 2, пр. 1 ЗЗД – в частта, с която е отхвърлен до сумата 1 890. 32 лв.

ОСЪЖДА Р.М.Х. от [населено място], [улица], ЕГН [ЕГН], на основание чл. 233, ал. 1, изр. 1 ЗЗД да върне на „Мюсюлманско изповедание“ със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], представлявано от М.А.Х., ЕИК[ЕИК], следния имот: втори етаж от масивна жилищна сграда в [населено място], [улица], на основание чл. 236, ал. 2, пр. 1 ЗЗД да заплати на „Мюсюлманско изповедание“ сумата 1 890.32 лв. – обезщетение за ползването на имота в периода 05.02.2015 г. – 02.09.2016 г. след изтеклия срок на договора за наем от 05.02.2011 г., ведно със законните лихви от 02.09.2016 г., а на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да му заплати сумата 7 251.40 лв. – разноски по делото.

ОСЪЖДА „Мюсюлманско изповедание“ да заплати на Р.М.Х. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 176.25 лв. – разноски по делото.

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 35/ 13.06.2018 г. по гр.д. № 104/ 2018 г. на Видински окръжен съд в останалата част.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.