Р Е Ш Е Н И Е

№ 92

гр. София, 09.09.2019 годинаВ И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б, Търговска колегия, Второ отделение, в публично заседание на двадесет и втори май през две хиляди и деветнадесета година в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА

ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА

ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ

при секретаря А. К

изслуша докладваното от съдия Б. Й т. д. № 2481/2017 година

Производството е по чл.290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Банка Д.” ЕАД - [населено място], срещу въззивно решение № 16 от 07.04.2017 г., постановено по т. д. № 5412/2016 г. на Софийски апелативен съд, с което след отмяна на решение № 5811 от 11.07.2016 г. по т. д. № 19127/2014 г. на Софийски градски съд в обжалваната пред въззивната инстанция част са отхвърлени предявените по реда на чл.422, ал.1 ГПК от „Банка Д.” ЕАД против Т.Х.С. и И.Г.С. искове за установяване, че двамата ответници дължат солидарно на банката - ищец сумата 61 229.09 евро - главница по договор за кредит от 19.05.2008 г. и допълнителни споразумения от 24.03.2010 г. и 06.06.2013 г., сумата 8 873.34 евро - договорна лихва за периода от 19.05.2012 г. до 15.05.2014 г., сумата 1 073.87 евро - неустойка (наказателна лихва) за периода от 11.04.2014 г. до 15.05.2014 г., и сумата 274.91 евро - заемни такси, ведно със законната лихва върху главницата от 16.05.2014 г. до окончателното плащане, за които суми са издадени заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК и изпълнителен лист по гр. д. № 2348/2014 г. на Районен съд - Плевен; Отхвърлени са предявените от „Банка Д.” ЕАД евентуални искове за осъждане на Т. С. и И. С. да заплатят на основание чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.430 ТЗ на банката - ищец посочените в заповедта за изпълнение суми за главница, договорна лихва и заемни такси; Присъдени са разноски на ответниците по чл.78, ал.3 ГПК. При постановяване на въззивното решение е констатирано, че решението на първоинстанционния съд не е обжалвано и е влязло в сила в частта, с която са отхвърлени исковете против Т. С. и И. С. относно вземането за неустойка (наказателна лихва) за разликата над сумата 1 031.87 евро до пълния размер от 4 965.83 евро и за периода от 23.07.2013 г. до 10.04.2014 г., както и в частта, с която е отхвърлен искът по чл.422, ал.1 ГПК против П.И.К. - поръчител по договора за кредит.

С касационната жалба са въведени доводи по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на въззивното решение и са заявени искания за неговата отмяна, за уважаване на исковете изцяло или частично и за присъждане на разноски. Касаторът поддържа, че въззивният съд е нарушил материалния закон като е признал за неравноправна и нищожна цялата клауза на чл.7 от договора за кредит, а не само частта от нея, предвиждаща възможност за кредитора да променя периодично размера на БЛП. Навежда аргументи, че признаването на клаузата на чл.7 за нищожна и в частта, с която е уговорено ясно какъв е размера на лихвата към датата на сключване на договора, има за последица лишаване на кредитора от правото да получи възнаграждение за предоставения кредит съгласно чл.430, ал.2 ТЗ. Оспорва правилността на изводите на въззивния съд за неравноправен характер на клаузата на чл.20.2 от общите условия към договора за кредит, уреждаща предпоставките за обявяване на целия кредит за предсрочно изискуем при допусната забава в плащането на главница и/или на лихви над 90 дни и заплащането на санкционна лихва (наказателна надбавка според терминологията на договора) от кредитополучателя в случай на предсрочна изискуемост на кредита. Излага доводи, че дори клаузата на чл.20.2 да е неравноправна и предсрочната изискуемост на кредита да не е настъпила преди подаване на заявлението за издаване на заповед по чл.417 ГПК, въззивният съд е следвало да уважи иска за непогасените вноски по кредита с настъпил до датата на заявлението падеж, отразени в извлечението по чл.417, т.2 ГПК.

Ответниците по касация Т.Х.С. и И.Г.С. - чрез назначения особен представител адв. Ц. Д. - У., изразяват становище за неоснователност на жалбата и за оставяне на обжалваното решение в сила по съображения, изложени в писмен отговор от 25.09.2017 г. и в хода на устните състезания по делото.

Въззивното решение е допуснато до касационно обжалване с определение № 229 от 16.04.2018 г. на основание чл.280, ал.1, т.2 ГПК в редакцията преди изменението от ДВ бр.86/2017 г. В открито съдебно заседание на 26.09.2018 г. делото е спряно на основание чл.292 ГПК до приключване на тълкувателно дело № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС и е възобновено с определение № 127 от 15.04.2019 г. след приемане на Тълкувателно решение № 8/2017 от 02.04.2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и на заявените касационни основания съобразно правомощията по чл.290, ал.2 ГПК, приема следното :

С обжалваното решение Софийски апелативен съд се е произнесъл по предявен от „Банка Д.” ЕАД против Т.Х.С. и И.Г.С. иск за установяване по реда на чл.422, ал.1 ГПК, че „Банка Д.” ЕАД има вземане към ответниците - солидарни длъжници по договор за ипотечен кредит от 19.08.2008 г. и допълнителни споразумения към него от 24.03.2010 г. и 06.06.2013 г., включващо 61 229.09 евро - главница, 8 873.34 евро - договорна лихва за периода от 19.05.2012 г. до 15.05.2014 г., 1 073.87 евро - неустойка (наказателна лихва) за периода от 11.04.2014 г. до 15.05.2014 г., и 274.91 евро - заемни такси, ведно със законната лихва върху главницата от 16.05.2014 г. до окончателното плащане, за което са издадени заповед за изпълнение по чл.417 ГПК и изпълнителен лист по гр. д. № 2348/2014 г. на Районен съд - Плевен, и по съединен при условията на евентуалност иск за осъждане на ответниците да заплатят на „Банка Д.” ЕАД дължимите по договора за кредит суми за главница, договорни лихви и заемни такси.

В исковата молба са изложени твърдения, че поради неизпълнение на поетите от кредитополучателите задължения и неплащане на четири погасителни вноски с падеж 01.07.2013 г., 01.08.2013 г., 01.09.2013 г. и 01.10.2013 г. кредитът е обявен за предсрочно изискуем към 01.10.2013 г. на основание чл.20.2 от приложимите към договора Общи условия за предоставяне на жилищни и ипотечни кредити, предвиждащ автоматично настъпване на предсрочна изискуемост при забава в плащанията над 90 дни; Независимо от уговорката за автоматична предсрочна изискуемост банката - ищец е изпратила уведомления до длъжниците и ги е поканила доброволно да изпълнят задълженията си, но плащане не е последвало и с оглед на това е инициирано заповедно производство, в което длъжниците са се защитили с възражение по чл.414 ГПК. При условията на евентуалност - в случай, че съдът отрече настъпването на предсрочната изискуемост преди подаване на заявлението за издаване на заповед по чл.417 ГПК и до края на съдебното дирене, ищецът е поддържал, че кредитът е станал предсрочно изискуем с връчване на препис от исковата молба на ответниците, което предпоставя осъждането им да заплатят дължимите по договора суми за главница, договорна лихва за периода 19.05.2012 г. - 15.05.2014 г. и заемни такси.

При постановяване на решението въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че : На 19.05.2008 г. е сключен договор за ипотечен банков кредит между „Банка Д.” ЕАД и Т. С. и И. С. в качеството на кредитополучатели, с който банката - ищец е предоставила на ответниците кредит в размер на 64 000 евро със срок на издължаване 360 месеца и падежна дата 23-то число на месеца. В чл.7 на договора е уговорено, че кредитополучателите ще заплащат лихва по кредита, формирана от БЛП за този вид кредит, определян периодично от кредитора, и надбавка, която може да бъде намалена с отстъпка, съгласно условия за ползване на преференциален лихвен процент по програма „Д. Уют”, като към датата на сключване на договора БЛП е 4.19 %, стандартната надбавка е 2.60 % или общият лихвен процент е 6.79 %. Договорът е сключен при действието на Общи условия за предоставяне на жилищни и ипотечни кредити на физически лица, според чл.20.2 от които при допусната забава в плащанията на главницата и/или лихвата над 90 дни целият остатък от кредита става предсрочно изискуем и се отнася в просрочие, а остатъкът се олихвява с договорения лихвен процент с надбавка от 10 пункта. Относно лихвата в чл.24.3 от общите условия е предвидено, че кредиторът има право едностранно да променя базовия лихвен процент и таксите, за което уведомява кредитополучателя по подходящ начин, като промяната може да бъде извършена при наличие на някое от изброените в б.”а” - б.”ж” условия. Отпуснатият кредит е усвоен от кредитополучателите на 23.05.2008 г., след което между страните са подписани допълнителни споразумения от 24.03.2010 г. и 06.06.2013 г., в чл.4.2 на които е уговорен нов погасителен план с гратисен период и е постигнато съгласие при неплащане на две поредни погасителни вноски банката да начислява сторнираната наказателна лихва, дължима от кредитополучателите, а със споразумението от 06.06.2013 г. е констатирано, че лихвеният процент по кредита към датата на подписването му е 7.29 %. С писма от 28.03.2014 г. и 24.03.2014 г., връчени на 11.04.2014 г., банката - ищец е уведомила ответниците, че поради забава в погасяването на задълженията по договора за кредит кредитът е превърнат в предсрочно изискуем съобразно предвидените в договора условия и ги е поканила да заплатят дължимите суми в общ размер към 24.03.2014 г. 73 538.12 евро. На 16.05.2014 г. е подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение въз основа на извлечение от счетоводните книги на „Банка Д.” ЕАД за задълженията на Т. С. и И. С. по договора за кредит от 19.05.2008 г., във връзка с което е образувано гр. д. № 2348/2014 г. на Плевенски районен съд и са издадени заповед за изпълнение и изпълнителен лист за дължими суми по кредита. Според заключението на счетоводната експертиза от първоинстанционното производство последното плащане по кредита е извършено на 11.06.2013 г. и към датата на подаване на заявлението непогасените задължения на ответниците възлизат на 61 229.03 евро - главница, 8 873.34 евро - договорна лихва, 4 964.83 евро - наказателна лихва, и 274.92 евро - заемни такси.

Въззивният съд е преценил, че при така установената фактическа обстановка по спора произнасянето по основателността на исковете предполага разглеждане на противопоставените с отговора на исковата молба възражения на ответниците за съдържащи се в договора за кредит и в общите условия към него неравноправни клаузи по смисъла на чл.143 З., чиято нищожност съгласно чл.146, ал.1 З. обуславя недължимост на претендираните с исковете вземания.

Изхождайки от критериите на чл.143, ал.1, т.1 - т.19 З., въззивният съд е направил извод за неравноправен характер на клаузата на чл.7 от договора за кредит и на свързаната с нея клауза на т.24.3 от общите условия, уреждащи размера и начина на формиране на възнаградителната лихва по кредита. Приел е, че тези клаузи не са уговорени индивидуално, което позволява в случай на установена неравноправност да бъдат квалифицирани като нищожни на основание чл.146, ал.1 З.. Като се е позовал на формирана по реда на чл.290 ГПК практика на ВКС по приложението на чл.143 вр. чл.146 З., въззивният съд е възприел разрешението, че двете клаузи не съдържат ясно и разбираемо за средния потребител описание на начина, по който предвид настъпилите изменения в съответния финансов индекс/валутен курс и др. ще се формира новия базов лихвен процент, и че липсата на конкретна методика позволява на кредитора произволно да променя размера на лихвите по кредита. Изразил е виждане, че доколкото определянето на базовия лихвен процент е въз основа на методика на банката, която е част от вътрешните й правила, не е публично известна и достъпна и не е станала достояние на кредитополучателите към момента на подписване на договора, клаузите на чл.7 и т.24.3 осъществяват хипотезите на чл.143, ал.1, т.3 и т.10 З., тъй като поставят изпълнението на задълженията на банката в зависимост от условие, чието изпълнение зависи единствено от нейната воля, и позволяват на кредитора да променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание. Неравноправният характер на клаузите е мотивиран и с това, че те не задължават банката да намалява БЛП при намаляване на индексите по т.24.3 ОУ, което води до несъответствие с общото изискване за добросъвестност при двустранния и възмезден договор за банков кредит, а формулираният механизъм за формиране на дължимата лихва води до увеличаване цената на услугата, без да е договорена възможност потребителят да се откаже от договора - чл.143, т.12 З..

Въззивният съд е преценил като неравноправна и клаузата на т.20.2 от общите условия, уреждаща автоматичната предсрочна изискуемост на кредита при забава в плащанията над 90 дни и начисляването на санкционна лихва в тежест на кредитополучателя. В частта относно настъпването на предсрочната изискуемост клаузата е приета за неравноправна на основание чл.143, т.19 З. с мотив, че текстът й не съдържа конкретизация относно размера на непогасената част от главницата и/или лихвата, при забава в плащането на която целият остатък от кредита става предсрочно изискуем и се отнася в просрочие. Изложени са съображения, че формулировката в т.20.2 осигурява на банката възможност да обяви кредита за предсрочно изискуем при забава дори на незначителна с оглед интереса на кредитора част от дължимите главница и/или лихва и е във вреда на потребителя, тъй като води до несъответствие с общото изискване за добросъвестност и до значително неравновесие между правата и задълженията на страните. В частта относно санкционната лихва клаузата е квалифицирана като неравноправна на основание чл.143, т.3, т.10 и т.12 З. с аргументи, че предвижда олихвяване на остатъка по кредита с лихвен процент, определен съобразно признатата за нищожна клауза на чл.7 от договора за кредит.

Ответниците са поддържали възражение за неравноправен характер на клаузите на т.4.2 от двете допълнителни споразумения към договора за кредит, което е преценено от въззивния съд като неоснователно след констатация, че за разлика от клаузите на чл.7, т.20.2 и т.24.3, клаузите на т.4.2 са уговорени индивидуално между банката и кредитополучателите и съгласно чл.146, ал.1 З. не могат да се квалифицират като нищожни.

В зависимост от изводите за неравноправен характер и нищожност на клаузите на чл.7 от договора и на т.24.3 и т.20.2 от общите условия въззивният съд е приел като краен резултат, че нищожните клаузи не са породили правни последици и извършените въз основа на тях промени в лихвата по кредита, начисляването на наказателна лихва и обявяването на кредита за предсрочно изискуем не са произвели действие. Преценявайки, че банката - ищец не е доказала да има към ответниците изискуемо вземане в претендираните размери, възникнало на предявеното основание, въззивният съд е отменил решението на първоинстанционния съд и е отхвърлил поддържания като главен иск по чл.422, ал.1 ГПК за съществуване на вземането, предмет на издадената в полза на ищеца заповед за изпълнение.

С оглед отхвърлянето на главния иск въззивният съд е разгледал по същество предявеният като евентуален осъдителен иск за присъждане на отразените в заповедта за изпълнение главница, възнаградителна лихва и заемни такси на основание чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.430 ТЗ. При произнасянето по иска съдът е изходил от разбирането, че поради нищожност на клаузата на т.20.2 ОУ изявлението на банката - ищец за обявяване на кредита за предсрочно изискуем не е породило правни последици, а съобщаването на предсрочната изискуемост на ответниците с връчване на препис от исковата молба по делото няма правно действие. След преценка на фактите по делото съдът е формирал извод, че доколкото към датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК предсрочната изискуемост на кредита не е била настъпила, осъдителният иск би бил основателен за падежираните до датата на постъпване на исковата молба в съда вноски по кредита и други акцесорни вземания (договорни лихви и заемни такси), но е отхвърлил иска с мотив, че ищецът не е ангажирал доказателства за броя и размера на изискуемите вноски и акцесорни вземания.

Касационното обжалване на въззивното решение е допуснато в хипотезата на чл.280, ал.1, т.2 ГПК в приложимата редакция преди изменението от ДВ бр.86/2017 г. поради констатирано противоречие с влязлото в сила решение № 1353/28.02.2017 г. по гр. д. № 11642/2015 г. на Софийски градски съд при разрешаване на значимия за изхода на спора въпрос дали констатираната от съда нищожност по чл.146 З. на уговорка в клауза от договор за банков кредит, предвиждаща право за банката - кредитор да променя едностранно размера на договорната възнаградителна лихва по кредита, обуславя нищожност и на съдържащата се в същата клауза уговорка за заплащане от кредитополучателя на договорна лихва в конкретно определен размер.

В решението по гр. д. № 11642/2015 г. на Софийски градски съд е прието, че клаузата в договор за банков кредит, с която е постигнато съгласие дължимата от кредитополучателя цена по възмездния договор за банков кредит да се формира от два компонента - БЛП с точно определен към датата на подписване на договора размер в проценти и договорна надбавка, с възможност за промяна на цената (лихвата), обусловена от промяна на БЛП, но при липса на ясна методика и условия за промяната, доведена до знанието на кредитополучателя, е неравноправна по смисъла на чл.143, т.10 и т.12 и нищожна съгласно чл.146 З. само в частта, даваща право на банката - кредитор да променя едностранно лихвата при промяна на БЛП, но не и в частта, определяща дължимата към момента на сключване на договора лихва, включваща БЛП и договорна надбавка в определен размер, която представлява дължимата от кредитополучателя цена по договора за кредит - чл.430, ал.2 ТЗ. В мотивите към обжалваното решение е прието, че цялата клауза на чл.7 от договора за банков кредит, с която е уговорено кредитополучателят да заплаща лихва, формирана от базов лихвен процент за съответния вид кредит, определян периодично от кредитора, и надбавка, която може да бъде намалена с отстъпка при конкретни условия, е неравноправна по смисъла на чл.143, т.3, т.10 и т.12 З. и като нищожна на основание чл.146, ал.1 З. не е породила правни последици, т. е. за кредитополучателите изобщо не е възникнало задължение за заплащане на възнаградителна лихва за ползването на кредита.

По дефиниция от чл.430, ал.1 вр. ал.2 ТЗ договорът за банков кредит е възмезден - срещу задължението на банката да отпусне парична сума за определена цел и при уговорени условия и срок заемополучателят се задължава не само да ползва и да върне заетата сума съобразно уговореното в договора, но и да заплати уговорената с банката лихва по кредита. Лихвата (чл.430, ал.2 ТЗ) е своеобразна цена, която заемополучателят дължи на банката като насрещна престация за ползването на предоставените от нея парични средства. Предвид правната природа на лихвата по чл.430, ал.2 ТЗ и нейното предназначение, уговарянето в договора за банков кредит на лихва в отнапред известен за заемополучателя (кредитополучателя) размер не нарушава изискването за добросъвестност и не води до значително неравновесие между правата и задълженията на банката и на заемополучателя. Уговорката за лихва е израз на възмездния характер на договора за банков кредит, поради което настоящият състав на ВКС намира за правилна практиката в решение № 1353/28.02.2017 г. по гр. д. № 11642/2015 г. на Софийски градски съд, според която произтичащата от чл.146, ал.1 вр. чл.143 З. нищожност на уговорката в клауза от договор за банков кредит, даваща право на банката - кредитор да променя едностранно лихвата по кредита при промяна на БЛП, не обуславя нищожност и на уговорката в същата клауза за заплащане от кредитополучателя на договорна лихва в размер, формиран като сбор от БЛП с точно определен към датата на подписване на договора размер в проценти и договорна надбавка.

С оглед разрешението на правния въпрос, по повод на който е допуснато касационно обжалване, въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост - чл.281, т.3 ГПК.

В чл.7 от сключения на 19.05.2008 г. договор за ипотечен кредит страните са уговорили, че ответниците - кредитополучатели ще заплатят на банката - кредитор лихва за предоставения им кредит, формирана от базов лихвен процент за този вид кредит, определян периодично от кредитора, и надбавка, която може да бъде намалена с отстъпка, съгласно Условия за ползване на преференциален лихвен процент по програма „Д. Уют”. Клаузата на чл.7 съдържа и изрично указание относно размера на лихвата към датата на сключване на договора - 6.79 %, включващи базов лихвен процент 4.19 % и стандартна надбавка 2.60 процентни пункта. Неправилна е преценката на въззивния съд за нищожност поради неравноправен характер на цялата клауза на чл.7, тъй като в частта за определяне на размера на лихвата към датата на сключване на договора клаузата указва ясно и недвусмислено размера на дължимата от кредитополучателите възнаградителна лихва, съставляваща цената за ползване на предоставения им кредит. В останалата й част - относно правото на банката да променя периодично включения като компонент на лихвата базов лихвен процент, клаузата на чл.7 е неравноправна и поради това нищожна на основание чл.146, ал.1 З. (доколкото не е уговорена индивидуално между страните в кредитното правоотношение), както правилно е приел въззивният съд. Клаузата на чл.7 е свързана с клаузата на т.24.3 от общите условия към договора за кредит, в която са предвидени условията за промяна на базовия лихвен процент. Най-общо тези условия са свързани с изменения на финансови, валутни и потребителски индекси, с промени на годишните пазарни лихвени нива, с промени в нормативните актове, в регулациите на централната банка и в нейната парична политика. Посочването на условията, при които банката - кредитор може да променя базовия лихвен процент по кредита, не е достатъчно, за да се отрече неравноправния характер на клаузата на т.24.3, приложима съвместно с клаузата на чл.7 от договора за кредит. Клаузата на т.24.3 не съдържа ясно и разбираемо за средния потребител описание на начина, по който при настъпване на някое от предвидените в нея условия ще се формира новият базов лихвен процент, а оттук - и лихвата по кредита. Липсата на указана в договора и в общите условия конкретна методика за промяна на базовия лихвен процент, доведена до знанието на кредитополучателя към момента на сключване на договора, създава възможност банката - кредитор да променя лихвата по своя субективна преценка съобразно собствените си вътрешни правила и нарушава изискването за добросъвестност, както и равновесието между правата и задълженията на кредитора (търговеца) и кредитополучателя (потребителя). Освен това клаузите на чл.7 и т.24.3 не предвиждат при настъпване на обстоятелства, предпоставящи изменение на базовия лихвен процент, да последва промяна в лихвата по кредита в посока намаляване, а не само увеличаване, нито установяват право за кредитополучателя да се откаже от договора в случай на несъгласие с извършеното от банката едностранно изменение в размера на лихвата. Поради изложеното и като съобразява практиката в решение № 95/13.09.2016 г. по т. д. № 240/2015 г. на ВКС, ІІ т. о., и в решение № 205/07.11.2016 г. по т. д. № 154/2016 г. на ВКС, І т. о., съставът на ВКС споделя извода в обжалваното решение, че клаузата на чл.7 от договора за кредит в частта относно правото на кредитора да променя периодично базовия лихвен процент и клаузата на т.24.3 от общите условия осъществяват хипотезите на неравноправни клаузи по чл.143,, т.3, т.10 и т.12 З., което е основание за квалифицирането им като нищожни съгласно чл.146, ал.1 З.. Частичната нищожност на чл.7 не освобождава кредитополучателите от задължението за заплащане на лихва по кредита в първоначално уговорения при сключване на договора размер - 6.79 %, респ. кредитополучателите не са обвързани от последвалите сключването на договора промени (увеличения) в размера на лихвата, които са резултат от едностранна промяна на базовия лихвен процент, извършена на основание признатите за неравноправни и нищожни договорни клаузи.

Неправилни са изводите на въззивния съд за неравноправен характер на клаузата на чл.20.2 от общите условия към договора за кредит, уреждаща предпоставките за предсрочна изискуемост на кредита и санкционните последици от настъпването й.

Основателен е доводът на касатора, че уговарянето на условия, при които кредиторът има право да обяви кредита за предсрочно изискуем, е допустимо от закона - чл.432 ТЗ и чл.60, ал.2 ЗКИ, и постигнатата уговорка в тази насока не попада в нито една от хипотезите на чл.143 З.. Включената в общите условия на касатора клауза на чл.20.2 предвижда автоматична предсрочна изискуемост на кредита при забава в плащането над 90 дни на главница и/или лихва по кредита. С т.18 от Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което настъпва с волеизявление на една от страните при едновременното наличие на две предпоставки : обективният факт на неплащане на дължими суми по кредита и упражнено от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл.60, ал.2 ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от него за предсрочно изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил падеж, като предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване на изявлението от длъжника, ако към този момент са се осъществили обективните факти, обуславящи настъпването й. От дадените разяснения произтича извод, че предсрочната изискуемост не би могла да настъпи по начина, предвиден в т.20.2 - като последица единствено от забавата в плащанията на дължимите суми по кредита, ако не е изпълнено изискването за уведомяване на кредитополучателя. Отсъствието на изискване за уведомяване в текста на т.20.2 обаче не прави самата клауза неравноправна и нищожна, както неправилно е приел въззивният съд, а освен това в случая от доказателствата по делото се установява категорично, че след като е констатирала преустановяване на плащанията по кредита за период по-дълъг от 90 дни, банката - кредитор е изпратила нарочни уведомления до ответниците - кредитополучатели, че поради неплащане на главница, лихви и такси по кредита над 90 дни счита целия кредит за предсрочно изискуем. Изявленията са получени лично от ответниците на 11.04.2014 г. - факт, който не е оспорен в процеса, като в тях е посочен изрично размера на непогасения дълг към датата на отправянето им (24/28.03.3014 г.). Според заключението на съдебносчетоводната експертиза ответниците са преустановили плащанията по кредита към 11.06.2013 г. и по тази причина в заявлението по чл.417 ГПК банката - кредитор е посочила като основание за настъпване на предсрочната изискуемост неплащането на четири пълни погасителни вноски с падеж 01.07.2013 г., 01.08.2013 г., 01.09.2013 г. и 01.10.2013 г. Данните в заключението и в заявлението сочат, че към 11.04.2014 г., когато са връчени изявленията за обявяване на предсрочната изискуемост, обективните предпоставки за превръщане на кредита в предсрочно изискуем са били осъществени. При тези обстоятелства следва да се приеме, че с достигане на изявлението на банката до двамата ответници на 11.04.2014 г. кредитът е станал предсрочно изискуем, включително за вноските с ненастъпил към тази дата падеж. Заявлението за издаване на заповед за изпълнение е постъпило в съда на 16.05.2014 г., т. е. след настъпване на предсрочната изискуемост, поради което и с оглед т.18 от цитираното тълкувателно решение са налице предпоставките за успешно провеждане на иска по чл.422, ал.1 ГПК за установяване съществуването на вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение.

За основателни съставът на ВКС намира и доводите на касатора, че клаузата на т.20.2 от общите условия не противоречи на изискванията за добросъвестност и не е неравноправна по смисъла на чл.143 З. и в частта, предвиждаща при обявяване на предсрочна изискуемост остатъкът от кредита да се отнася в просрочие и до предявяването му по съдебен ред да се олихвява с договорения лихвен процент, увеличен с наказателна надбавка от 10 % пункта. Предсрочната изискуемост на кредита е обусловена от забавата на кредитополучателя, т. е. от виновно неизпълнение на задължението за плащане в срок на дължимите погасителни вноски по кредита, поради което е допустимо кредитополучателят да бъде санкциониран за неизпълнението. В конкретния случай санкционирането е под формата на наказателна надбавка и възлагането й в тежест на неизправния кредитополучател по никакъв начин не нарушава изискването за добросъвестност, а също и равновесието между правата и задълженията на кредитора и кредитополучателя. Изводът на въззивния съд, че клаузата на т.20.2 в обсъжданата част е нищожна поради обвързаността й с признатата за нищожна клауза на чл.7 от договора за кредит, е необоснован, тъй като клаузата на чл.7 не е нищожна в частта, в която е указан размера на лихвата по време на сключване на договора - 6.79 %, релевантен и за последващия период от развитието на договорното правоотношение.

По изложените съображения решението на Софийски апелативен съд следва да бъде отменено като неправилно на основание чл.293, ал.2 ГПК в частта, с която е отхвърлен поддържаният като главен установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК. Предвид изводите за наличие на предпоставките за провеждане на иска по чл.422, ал.1 ГПК и посоченото в исковата молба условие за съединяване на евентуалния осъдителен иск, решението следва да бъде отменено и в частта, с която въззивният съд е отхвърлил осъдителната искова претенция след разглеждането й по същество.

За разрешаване на спора по чл.422, ал.1 ГПК е необходимо да бъде назначена нова съдебноикономическа експертиза, която да даде заключение за размера на дължимите суми по договора за кредит от 19.05.2008 г. съобразно установената по делото дата на настъпване на предсрочната изискуемост - 11.03.2014 г., и приложимата към кредита възнаградителна лихва, уговорена при сключване на договора в клаузата на чл.7, без отчитане на последващите увеличения на лихвения процент вследствие извършена от кредитора промяна на базовия лихвен процент. Необходимостта от изслушване на експертиза налага след отмяна на въззивното решение делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на Софийски апелативен съд, съгласно чл.293, ал.3 ГПК. При разрешаване на спора по същество въззивният съдебен състав следва да съобрази влязлата в сила част на първоинстанционното решение, с която искът по чл.422, ал.1 ГПК е отхвърлен за част от включената в заповедта по чл.417 ГПК санкционна (наказателна) лихва, както и да прецени дали допълнителните споразумения към договора за кредит от 24.03.2013 г. и 06.06.2013 г., с които е установен размера на дълга и са предоговорени условията за ползване и за погасяване на кредита, не съдържат уговорки, основани на признатите за неравноправни и нищожни по смисъла на чл.146, ал.1 З. клаузи в договора за кредит и общите условия към него (с оглед практиката в решение № 146/01.11.2017 г. по т. д. № 2615/2916 г. на ВКС, І т. о., според която допълнително споразумение, представляващо спогодба и имащо за предмет предоговаряне на кредит, в което задълженията на кредитополучателя са определени въз основа на неравноправни клаузи на първоначалния договор, е нищожно на основание чл.366 ЗЗД). От значение за правилното решаване на спора е и приетото в хода на производството пред ВКС Тълкувателно решение № 3/2017 от 27.03.2019 г. по тълк. д. № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС относно начина на определяне на размера на вземането на кредитора при предсрочна изискуемост по договор за кредит.

Въззивното решение следва да се отмени и в частта за разноските като отговорността на страните за разноски, включително за касационното производство, следва да се разпредели от въззивния съд при повторното разглеждане на делото в зависимост от изхода на спора - чл.294, ал.2 ГПК.

Мотивиран от горното и на основание чл.293, ал.2 вр. ал.3 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 16 от 07.04.2017 г., постановено по т. д. № 5412/2016 г. на Софийски апелативен съд.

ВРЪЩА делото на Софийски апелативен съд за ново разглеждане от друг състав.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ :