Р Е Ш Е Н И Е

№ 96

гр. София, 09.09.2019 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Р. Б, Второ наказателно отделение, в публично заседание на деветнадесети април през две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ж. Н

ЧЛЕНОВЕ: 1. Т. С

2. Н. Т

при секретаря Кр. Павлова в присъствието на прокурора Комов изслуша докладваното от съдия Ж. Начева наказателно дело № 218 по описа за 2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Касационното производство е образувано по жалба на частния обвинител М.С.В. против решение № 472 от 28.11.2018 г. на Софийския апелативен съд по в. н. о. х. д. № 839/2017 г.

В жалбата са отбелязани касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1-2 НПК. В нея и допълнението се твърди, че по делото е допуснато нарушение на принципите по чл. 13 и чл. 14 НПК; че съдът е изслушал нова, арбитражна седморна експертиза и се е мотивирал с необходимостта от обсъждане на всички експертизи, в т.ч. на особеното мнение на един от експертите, според което невъзможността водачът да предотврати пътнотранспортното произшествие се дължи на движението му с по-висока от максималната скорост за спиране в зоната на неговата видимост и с неспазване на минималната дистанция при движение в колона от автомобили; че в нарушение на процесуалните правила съдът не е дал отговор дали особеното мнение кореспондира със становището на арбитражната експертиза; че в случая е приложил разпоредбата на чл. 15 НК без да изследва въпроса за безопасната дистанция по смисъла на чл. 124 ППЗДП между автомобила „БМВ” и неизвестния автомобил пред него, който е пречел на видимостта му; че изясняването на това обстоятелство има съществено значение, тъй като безопасната дистанция не може да бъде по-малка от опасната зона за спиране, както е прието в Решение № 234/23.06.1988 г. на Върховния съд на Р. Б; че безопасната дистанция е установената зона за спиране от 80, 2 метра, обуславящо нарушение на чл. 124 ППЗДП; че правилото е специално по отношение на общото правило по чл. 20, ал. 2 ЗДП, поради което съдът е следвало да преквалифицира допуснатото нарушение от подсъдимия и да запълни с него бланкетния състав; че разпоредбата на чл. 15 НК е била неприложима, тъй като водачът е допуснал нарушение на правилата за движение относно режима на скоростта, довели до смъртта на пострадалия В.. Направено е искане за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане.

В съдебно заседание повереникът на частния обвинител (адв. С.) поддържа жалбата с обема от доводи, изложени в нея.

Защитникът на подсъдимия (адв. П.) преценява жалбата като неоснователна. Акцентира върху факта, че особеното мнение на един от експертите е мотивирало назначаването от въззивния съд на нова, седморна експертиза.

Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава заключение, че жалбата е неоснователна и решението следва да бъде оставено в сила.

Върховният касационен съд, след като обсъди доводите в жалбата, съображенията на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 ал. 1 от НПК, намери следното:

С присъда от 3.06.2016 г. на Софийския градски съд по н. о. х. д. № 1005/2014 г. подсъдимият Н.А.С. е признат за невинен в това, на 13.03.2012 г. в [населено място], при управление на моторно превозно средство в нарушение на правилата за движение по пътищата – чл. 20, ал. 2 ЗДП по непредпазливост да е причинил смъртта на В.Д.В., поради което и на основание чл. 304 НПК е оправдан по повдигнатото обвинение за престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „в” вр. чл. 342, ал. 1 НК.

С решение № 472 от 28.11.2018 г. на Софийския апелативен съд по в. н. о. х. д. № 839/2017 г. присъдата е потвърдена.

Жалбата е ОСНОВАТЕЛНА.

Софийският апелативен съд е направил обобщаващото заключение за случайно деяние по смисъла на чл. 15 НК, поради което е потвърдил оправдаването на подсъдимия С.. В подкрепа е изложил неясни и противоречиви мотиви. Те не позволяват да се проследи пътят, по който е вървял при формиране на вътрешното си убеждение, за да достигне до постановеното в диспозитива на решението.

В рамките на установените фактически положения, разглеждайки двете хипотези по чл. 20, ал. 2 ЗДП, въззивният съд е достигнал до разнопосочни изводи. От една страна, според отразеното в мотивите, избраната от подсъдимия скорост при управление на моторното превозно средство, освен надхвърляща разрешената за съответния пътен участък, не е била съобразена с характера и интензивността на движението (л. 28), които наред с наличието на неустановен автомобил, движещ се на близка дистанция пред него, били включени в обхвата на обвинението. В този аспект съдът е възприел и експертното заключение, че разстоянието, на което подсъдимият се е движел след този автомобил е ограничавало видимостта му. Констатирал е също и намалена видимост предвид осъществявано движение в тъмната част на денонощието и недоброто улично осветление в района на местопроизшествието.

От друга страна, Софийският апелативен съд е посочил, че наличието на аварирало моторно превозно средство, в близост до което се е намирал пострадалият, се е явявало внезапно възникнала опасност. Подсъдимият С. не е могъл да я предвиди и ударът, настъпил в опасната зона за спиране при избраната скорост от 86 км/ч, за водача се е явявал непредотвратим.

Мотивирайки се по този начин, съдът не е дал еднозначен отговор на основен въпрос по делото – допуснал ли е подсъдимият нарушение на чл. 20, ал. 2 ЗДП в причинна връзка с общественоопасните последици – смъртта на пострадалия В..

Въпреки направения извод, че развитата скорост, надхвърляща и максимално допустимата за съответния пътен участък, не е била съобразена с отрицателно действащите фактори на пътната обстановка – характера и интензивността на движението, както и разстоянието, което подсъдимият поддържал до движещия се пред него автомобил, явяващ се на практика предвидимо за него препятствие, ограничаващо видимостта му, от мотивите не става ясно защо въззивния съд е счел, че липсва виновно нарушение на посоченото правило за движение в хипотезата на чл. 20, ал. 2, изр. 1 ЗДП, изразило се в несъобразена скорост с конкретните пътни условия. Разрешаването на този въпрос има определящо значение за приложението на чл. 15 НК. Разпоредбата на чл. 20, ал. 2 ЗДП задължава водача на моторно превозно средство да избере скорост, съобразена с отрицателното влияние на всички онези фактори, които усложняват конкретна пътна обстановка, за да може да спре пред всяка предвидима опасност на пътя и предотврати настъпването на пътнотранспортно произшествие. Върховният съд многократно е подчертавал в решенията си, че няма основание за приложението на чл. 15 НК когато водачът предварително не е изпълнил това свое задължение и поради движение с несъобразена скорост сам се е поставил в ситуация на невъзможност да предвиди и предотврати пътнотранспортното произшествие, респ. общественоопасните последици.

Неясните и противоречиви мотиви покриват касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК и обуславят отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на Софийския апелативен съд.

По изложените съображения Върховният касационен съд, на основание чл. 354, ал. 1, т. 5 НПК

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ решение № 472 от 28.11.2018 г. на Софийския апелативен съд по в. н. о. х. д. № 839/2017 г.

Връща делото за ново разглеждане от друг състав на Софийския апелативен съд от съдебно заседание.

Настоящото решение не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: