- 6 -

РЕШЕНИЕ

№ 149

гр. София 10.09.2019 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в публичното заседание на 15.05.2019 (петнадесети май две хиляди и деветнадесета) година в състав:

Председател: Б. Б

Членове: Б. И

Д. Д

при участието на секретаря РАЙНА ПЕНКОВА, като разгледа докладваното от съдията Д. Д, гражданско дело № 2779 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 290 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 53/25.05.2018 година, подадена от „Меаца” ЕООД [населено място], срещу част от решение № 60/05.04.2018 година на Окръжен съд Кърджали, постановено по гр. д. № 29/2018 година.

Касационната жалба е насочена срещу частта на въззивното решение, с която след като е отменено първоинстанционното решение № 23/06.11.2017 година на Районен съд Кърджали, постановено по гр. д. № 1251/2016 година „Меаца” ЕООД [населено място] е осъдено да заплати на Ф.Р.Ю. сумата от 4209.16 лева, представляваща неизплатено трудово възнаграждение за май, октомври, ноември и декември 2010 година, януари, февруари, март, април, юни, юли, ноември и декември 2011 година; август и ноември 2012 година, и за юли и август 2013 година, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 13.10.2016 година до окончателното й заплащане.

В подадената от „Меаца” ЕООД [населено място] касационната жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение, в обжалваната му част, е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявения срещу него от Ф.Р.Ю. иск, с правно основание чл. 128, т. 2 от КТ, за заплащане на горепосочената сума, заедно със законната лихва върху нея да бъде отхвърлен.

Ответницата по касационната жалба „Ф.Р.Ю. е подала отговор на същата с вх. № 2366/06.07.2018 година, с който е изразила становище, че жалбата е неоснователна и като такава трябва да бъде оставена без уважение, а атакуваното с нея решение да бъде потвърдено.

„Меаца” ЕООД [населено място] е било уведомено за обжалваното решение на 23.04.2018 година, като подадената от него срещу същото касационна жалба е с вх. № 53/25.05.2018 година, като е подадена по пощата на 23.05.2018 година. Поради това и с оглед на разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

С постановеното по делото определение № 224/15.03.2019 година обжалваното решение е допуснато до касационно обжалване по отношението на правния въпрос за това може ли въззивният съд да се произнася за правилността на първоинстанционното решение, извън посоченото във въззивната жалба, при ограничението на чл. 269, изр. 2 от ГПК. По така поставения правен въпрос настоящия съдебен състав намира, че съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на първоинстанционното решение, а по допустимостта само в обжалваната му част. Същевременно по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. Последното правило е израз на общото такова, че предмета на спора се определя от страните. Съдът не може да се произнася нито по отношение на ненаведени от страните факти, твърдения и възражения, нито по отношение на обстоятелствата, за които между страните не съществува спор. За това при въззивното обжалване съдът може да извършва проверка на първоинстанционното решение само в рамките на посочените от жалбоподателя оплаквания за неправилност и то само в частта му, обхваната от тези оплаквания. В останалата част съдът не може да извършва проверка на първоинстанционното решение, доколкото предвид липсата на оплаквания срещу нея следва да бъде прието, че жалбоподателят е съгласен с изводите на първоинстанционния съд. Поради това въззивният съд не може да проверява обосноваността на фактическите констатации на първоинстанционния съд, нито това дали те са направени при допуснати от съда съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нито да обсъжда наново събраните доказателства по делото, без във въззивната жалба да са направени оплаквания в тази връзка. Въззивният съд може да приеме различни фактически констатации от тези, приети от първоинстанционния съд само при наличието на оплаквания или след съответно обсъждане на евентуално събраните в хода на въззивното производство доказателства за новооткрити и новонастъпили факти. Съдът може да обсъди отново изцяло събраните по делото доказателства и да възприеме различна фактическа обстановка от тази, възприета от първоинстанционния съд, само в случаите, когато приеме, че направеното с въззивната жалба оплакване е основателно. В този случай съдът ще следва да постанови решение по спора като обсъди събраните по делото доказателства с оглед приетото от него положение след разглеждане на оплакванията във въззивната жалба.

С оглед на така дадения отговор на правния въпрос, по повод на който е допуснато касационно обжалване Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение приема, че решението на Окръжен съд Кърджали е неправилно по следните съображения:

При постановяване на решението въззивният съд е приел за установено, че „Меаца” ЕООД [населено място] не е изплатила на Ф.Р.Ю. трудовите възнаграждения за май, октомври, ноември и декември 2010 година; януари, февруари, март, април, юни, юли, юли, ноември и декември 2011 година; август и ноември 2012 година, както и за юли и август 2013 година. По отношение на претенцията на Ю. за дължимо трудово възнаграждение за октомври 2013 година съставът на Окръжен съд Кърджали е приел, че то е било заплатено от „Меаца” ЕООД [населено място] и искът в тази му част е неоснователен. С оглед на това е прието, че искът на Ф.Р.Ю. за неплатено трудово възнаграждение е основателен за претендирания период (без октомври 2013 година) и е в размер общо на 4209.16 лева.

След като при обсъждане на събраните по делото доказателства съставът на Окръжен съд Кърджали е приел, че предявеният от Ф.Р.Ю. срещу „Меаца” ЕООД [населено място] иск с правно основание чл. 128, т. 2 от КТ е частично основателен за претендирания от Ю. период (без октомври 2013 година), като дължимата се сума е в размер общо на 4209.16 лева. Въззивният съд е изложил съобразения за това, че в отговора на исковата молба „Меаца” ЕООД [населено място] се е позовало на изтекла погасителна давност по чл. 111 от ЗЗД: „по отношение на каквито и да са претенции за обезщетения, произтичащи от трудов договор № 98/03.05.2010 година”, сключен между страните по делото. Тълкувайки това възражение съставът на Окръжен съд Кърджали е приел, че дружеството се е позовало на изтекла погасителна давност по отношение на дължимото се на Ф.Р.Ю. обезщетение за неизползван платен годишен отпуск и на обезщетението по чл. 86 от ЗЗД, но не и по отношение на дължимото неплатено трудово възнаграждение. В тази връзка следвало да се посочи, че трудовото възнаграждение не представлявало обезщетение, а било насрещната престация от работодателя срещу престиране на работна сила. То било възнаграждение за труд, като това следвало от разпоредбата на чл. 242 от КТ (положеният труд по трудово правоотношение е възмезден). Основанието за заплащането му било изпълнението на работа по труд. Размерът на трудовото възнаграждение се определял по договорен път (чл. 66, ал. 1 от КТ) и се определял предварително. За разлика от трудовото възнаграждение, обезщетението представлявало това, което се дава за причинени щети, вреди, загуби, неизползван отпуск, трудоустрояване и други подобни. Съставът на Окръжен съд Кърджали е посочил, че като взема предвид от една страна т. 4 от ТР № 1/09.12.2013 година, постановено по тълк. д. № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС, съгласно която правото на ответника да направи възражение за погасяване на вземането по давност се преклудира с изтичане на срока за отговор на исковата молба по чл. 131, ал. 1 от ГПК, като страната не може да поправи този пропуск по-късно, включително и пред въззивната инстанция, и от друга- че ответникът по иска в отговора на исковата молба се е позовал на изтекла погасителна давност на основание чл. 111 от ЗЗД, по отношение на претенциите за обезщетения, намира, че в случая било направено възражение за погасяване по давност на претенцията за неизползван отпуск и тази за мораторните лихви. С оглед на това първоинстанционното решение, с което било прието, че вземането на Ф.Р.Ю. за неизплатено трудово възнаграждение за май, октомври, ноември и декември 2010 година, януари, февруари, март, април, юни, юли, ноември и декември 2011 година; август и ноември 2012 година, и за юли и август 2013 година е погасено по давност било неправилно и предявеният за заплащането му иск по чл. 128, т. 2 от КТ следвало да бъде уважен.

С оглед на тези си изводи съставът на Окръжен съд Кърджали е отменил първоинстанционното решение № 23/06.11.2017 година на Районен съд Кърджали, постановено по гр. д. № 1251/2016 година в частта му, с която е бил отхвърлен предявения от Ф.Р.Ю. срещу „Меаца” ЕООД [населено място] иск за неизплатено трудово възнаграждение за май, октомври, ноември и декември 2010 година; януари, февруари, март, април, юни, юли, ноември и декември 2011 година; август и ноември 2012 година; юли и август 2013 година в размер на 4209.16 лева и в частта му, с която „Меаца” ЕООД [населено място] е било осъдено да заплати на Ф.Р.Ю. сумата от 279.30 лева, представляваща трудово възнаграждение за октомври 2013 година, както и сумата от 82.95 лева, представляваща мораторни лихви върху главницата от 279.30 лева и вместо това е постановил друго, с което е осъдил „Меаца” ЕООД [населено място] да заплати на Ф.Р.Ю. сумата от 4209.16 лева, като е отхвърлил иска за сумата от 279.30 лева, представляваща трудово възнаграждение за октомври 2013 година.

В конкретния случай, за да отмени първоинстанционното решение и да постанови ново, с което да осъди „Меаца” ЕООД [населено място] да заплати на Ф.Р.Ю. сумата от 4209.16 лева, въззивният съд се е позовал на това, че първоинстанционния съд е допуснал съществено процесуално нарушение като е разгледал възражение за погасителна давност, което не е било направено в срока за отговор на исковата молба. В същия срок било направено такова, но само за акцесорните задължения, а не и за главницата, поради което и съдът неправилно, че същата е погасена по давност. С това свое действие съставът на Окръжен съд Кърджали е излязъл извън установените с въззивната жалба рамки на спора, тъй като в нея не се съдържа такова оплакване. Наведени са оплаквания, касаещи възникването на задължението за главница и неговия размер. Както е посочил и въззивния съд в подадената от Ф.Р.Ю. въззивна жалба се излагат съображения, че първоинстанционният съд не изискал оригиналите на ведомостите за заплати от „Меаца” ЕООД [населено място], които дружеството отказало да представи поради неправилно съхранение и макар че било длъжно да ги пази поне петдесет години. Освен това съдът могъл да изиска ведомостите и по свой почин, но не го сторил и първоинстанционното решение било постановено въз основа на представени копия на ведомости. Това довело до непълно установяване на фактите, а съдебно-графичната експертиза констатирала разминаване в подписите. Било недопустимо да се разпитват свидетели за установяване на задължение на работодателя. Съдебно-счетоводната експертиза безкритично давала вяра на копията, а вещото лице твърдяло, че е работило с оригинални ведомости, поради което будел недоумение факта, че „Меаца” ЕООД [населено място] не можело да ги представи. Липсва обаче твърдения, че в срока за отговор по чл. 131 от ГПК не е направено възражение за изтекла погасителна давност от страна на „Меаца” ЕООД [населено място], както и за това, че направеното възражение не се отнася до главницата по вземането за трудово правоотношение, а само до акцесорните на него вземания и за това, че погасителната давност е неправилно приложена. Споменаване на погасителна давност и то не като оплакване срещу първоинстанционното решение в частта му за главницата по трудовото възнаграждение, е налице само в частта му, касаеща претенцията на Ю. по чл. 224, ал. 1 от КТ, която не е предмет на настоящето производство, като е посочено, че първоинстанционния съд не е приложил погасителната давност за това задължение на „Меаца” ЕООД [населено място]. Това обаче не може да бъде счетено като оплакване, че първоинстанционния съд неправилно е приложил погасителната давност по отношение на главницата за трудово правоотношение. Касае се за твърдение за факт, който е неотносим към това задължение. Предвид на изложеното, въззивната инстанция не е имала възможност да отмени първоинстанционното решение в частта му за главницата на основание неправилно приложена погасителна давност. Поради това обжалваното решение следва да бъде отменено и да бъде постановено ново, с което искът за главницата следва да бъде отхвърлен. Доколкото във въззивната жалба не е имало оплакване за неправилно приложена от първоинстанционния съд погасителна давност и такова оплакване не е могло да бъде разглеждано от въззивния съд, то не би могло да бъде преценявано и от настоящия съдебен състав.

Освен това, действително в отговора на исковата молба е записано, че „Меаца” ЕООД [населено място] се позовава и на „изтекла погасителна давност-правно основание чл. 111 от ЗЗД, по отношение на каквито и да са претенции за обезщетения, произтичащи от трудов договор № 98/03.05.2010 година, сключен между страните, чиято дължимост е възникнала в периода от 03.05.2010 година до 11.10.2013 година или три и повече години преди предявяването на исковата претенция. Това възражение обаче, както и останалите изявления на страните по спора, подлежи на тълкуване, като не следва да се изхожда от буквалното му формулиране. В тази връзка с оглед на предходните становища на „Меаца” ЕООД [населено място] в отговора на исковата молба следва да бъде прието, че възражението за давност касае всички задължения на ответника, които са предявени срещу него с исковата молба, т.е. възражението обхваща и задължението за главница, а текста след нормативната разпоредба има само поясняващ характер. Поради това тъй като исковата молба е подадена в съда на 13.10.2016 година за погасени по силата на чл. 111, б. „а” от ЗЗД следва да се считат всички вземания на Ф.Р.Ю. за трудово възнаграждение, възникнали преди 13.10.2013 година. С оглед на това вземането за сумата от 4209.16 лева, представляваща неизплатено трудово възнаграждение за май, октомври, ноември и декември 2010 година, януари, февруари, март, април, юни, юли, ноември и декември 2011 година; август и ноември 2012 година, и за юли и август 2013 година е погасено по давност. Това налага обжалваното решение на Окръжен съд Кюстендил да бъде отменено в тази му част като се постанови ново, с което искът бъде отхвърлен.

С оглед изхода на спора Ф.Р.Ю. ще трябва да заплати на „Меаца” ЕООД [населено място] сумата от 414.48 лева разноски по делото.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение

РЕШИ:

ОТМЕНЯВА решение № 60/05.04.2018 година на Окръжен съд Кърджали, постановено по гр. д. № 29/2018 година в частта му, с която „МЕАЦА” ЕООД [населено място], [улица] осъдено да заплати на Ф.Р.Ю. от [населено място], [улица], с Е. [ЕГН] сумата от 4209.16 лева, представляваща неизплатено трудово възнаграждение за май, октомври, ноември и декември 2010 година, януари, февруари, март, април, юни, юли, ноември и декември 2011 година; август и ноември 2012 година, и за юли и август 2013 година, заедно със законната лихва върху нея, считано от 13.10.2016 година до окончателното плащане и сумата от 493.72 лева разноски по спора, както и в частта му, с която „МЕАЦА” ЕООД [населено място], [улица] осъдено да заплати по сметка на Окръжен съд Кърджали сумата от 210.68 лева, от които държавна такса в размер на 40.79 лева и 169.89 лева разноски, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявения от Ф.Р.Ю. от [населено място], [улица, с Е. [ЕГН] срещу „МЕАЦА” ЕООД [населено място], [улица] иск за заплащане на сумата от 4209.16 лева, представляваща неизплатено трудово възнаграждение за май, октомври, ноември и декември 2010 година, януари, февруари, март, април, юни, юли, ноември и декември 2011 година; август и ноември 2012 година, и за юли и август 2013 година, заедно със законната лихва върху нея, считано от 13.10.2016 година до окончателното плащане.

ОСЪЖДА Ф.Р.Ю. от [населено място], [улица], с Е. [ЕГН] да заплати на „МЕАЦА” ЕООД [населено място], [улица] сумата от 414.48 лева разноски по делото.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: 1.