Решение по Гражданско дело 5662/2016г.

                            Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

                                    гр.С., 30.08.2016 год.

                                      В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІV-В с-в, в публично съдебно заседание на шестнадесети юни през две хиляди и шестнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: М.Я

ЧЛЕНОВЕ: Х.М

Е.Д

при секретаря В.И., като разгледа докладваното от съдия Х.М в.гр.дело №5662 по описа за 2016 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 18.06.2015 год., постановено по гр.дело №39304/2013 год. по описа на СРС, ГО, 120 с-в, Н.Б.К. е осъден да заплати на „Ф-Т.“ ЕООД /н./ по искове с правно основание чл. 534, ал. 1 ТЗ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 2 000 евро – стойност на обогатяването на ответната страна с дължимата сума по запис на заповед, издаден на 02.03.2007 год. в гр.С., с падеж – 01.10.2007 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 20.09.2013 год. до окончателното й изплащане и сумата от 1 207.75 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 20.09.2010 год. до 19.09.2013 год., като акцесорният иск е отхвърлен в останалата му част до пълния заявен период и размер; ответникът е осъден за заплати, както следва: на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 585.44 лв. и по сметка на СРС на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата от 204.78 лв. – държавна такса, а ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото в размер на 0.50 лв.

Срещу решението в частта му, в която са уважени предявените искове, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника Н.Б.К.. Жалбоподателят поддържа, че неправилно СРС бил приел, че са налице основанията на чл. 534, ал. 1 ТЗ. Ищецът не бил установил основанието за издаване на процесния запис на заповед. От данните по делото било видно, че на 30.05.2006 год. между страните бил сключен предварителен договор за продажба на недвижим имот – апартамент №А101, на първи жилищен етаж в бл.А, находящ се в гр.С., м.“*******“, УПИ 1-3993 в кв.7 по плана на гр.Софи. Редът и плащането били уредени в чл. 2 от договора. Съгласно чл. 3 от същия, окончателният договор следвало да бъде сключен в деня на заплащане на сумата по чл. 2, б. „д“ от страна на купувача, като заплащането на сумите по чл. 2, б.“е“ и „ж“ се гарантирало със запис на заповед, издаден от купувача на продавача в деня на нотариалното прехвърляне. Задължението по чл. 2, б. „ж“ от договора в размер на 2 000 евро било платимо в седемдневен срок от получаването на разрешение за ползване /акт образец 16/. Ищецът бил поел задължението да построи и предаде сградата с разрешение за ползване в срок до 30.09.2007 год., което задължение не било изпълнено. На 02.03.2007 год. бил сключен договор за продажба в нотариална форма между ищеца и Ж.А.К. /съпруга на ответника/, с предмет процесния апартамент, изграден в груб строеж. На 06.10.2010 год. било проведено общо събрание на етажните собственици на сградата, на което било констатирано, че все още не е издаден акт образец 15. Разрешението за ползване била издадено на 23.04.2013 год. въз основа на протокол образец 16 от 19.04.2013 год. С нотариална покана от 24.06.2009 год. ответникът бил поканил ищеца поради забава да му върне записа на заповед, в противен случай го уведомил, че дължи неустойка за забава, предвидена в чл. 14 от договора, в размер на 4 223.60 евро. Следователно плащането по записа на заповед било обусловено от изпълнението на задължение от страна на ищеца. Последният не само бил в забава, но и дължал неустойка в горепосочения размер. В този смисъл ответникът не дължал претендираните главница и обезщетение за забава в размер на законната лихва. Основателно било и възражението му за прихващане Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а исковете – отхвърлени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Ответникът по жалбата „Ф.-Т.“ ООД /н./ счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Предявени са за разглеждане обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 534, ал. 1, пр. 1 ТЗ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната му част, но е неправилно.

По отношение на фактическата обстановка:

Установено е по делото, че на 30.05.2006 год. между „Ф.-Т.“ ООД, от една страна, като продавач и Н.Б.К., от друга страна, като купувач, бил сключен договор по силата на който ищецът се задължил да продаде на ответника следния недвижим имот: АПАРТАМЕНТ №А 101, на първи жилищен етаж в блок А, находящ се в гр.С., м.“*******“, УПИ І-3993 в кв.7 по плана на гр.С., състоящ се от дневна с бокс, спалня, балкон, баня с тоалетна, дрешник, антре, застроен върху 72.82 кв.м., в т.ч. 10.04 кв.м. идеални части от сградата, заедно със съответните идеални части от правото на собственост върху земята, при съседи:  стълби, коридор, апартамент А 102, калканна стена, УПИ, за сумата от 42 236 евро, платима, както следва: а/ внесено капаро на 23.05.2006 год. – 980 лв., равняващи се на 500 евро; б/ в деня на подписване на договора – 1 600 евро; в/ в срок до 10.07.2006 год. – 10 500 евро; г/ на кота първа плоча на апартамента – 12 500 евро; д/ на кота било – 12 500 евро; е/ в срок до 30.03.2007 год. – 2 636 евро и ж/ в седмодневен срок от получаване на разрешение за ползване /акт образец 16/ - 2 000 евро. Страните постигнали съгласие, че окончателният договор за продажба на апартамента ще бъде изповядан пред нотариус В. Б., в деня на плащане на сумата по чл. 2, б. „д“ от страна на купувача, като заплащането на сумите по чл. 2, б. „е“ и „ж“ ще бъде гарантирано със запис на заповед, издаден от купувача на продавача в деня на нотариалното прехвърляне; прехвърлянето на недвижимия имот в нотариална форма можело да бъде на посочено от купувача трето лице – чл. 3. Съгласно чл. 6 и 11 от договора, продавачът се задължил изгради обекта за своя сметка до конкретна степен на завършеност /описана в първата от посочената клауза, в т.ч. отоплителна инсталация/, както и да снабди сградата с акт образец 15 до 31.03.2007 год. и с акт образец 16 до 30.09.2007 год.

На 02.03.2007 год. бил сключен договор за покупко-продажба между ищеца и Ж.А.К. /за която не се спори, че е съпруга на ответника/ на процесния апартамент №А 101 – изграден в груб строеж, за сумата от 28 100 лв. – нотариален акт №26, т.І, рег.№1023, дело №28/2007 год. на нотариус В. Б., с рег.№259 на НК.  

Установява се въз основа приетия като доказателство по делото запис на заповед, че същият е издаден на 02.03.2007 год., в гр.С., като с него Н.Б.К. се е задължил да заплати на „Ф.-Т.“ сумата от 2 000 евро, на падеж – 01.10.2007 год. Върху самия запис на заповед е направеното отбелязване, че същият е предявен за плащане хна длъжника на 01.10.2007 год.

На 06.10.2010 год. било проведено общо събрание на етажните собственици на сградата, в която се намира процесния апартамент, на което било взето решение за сключването на договор с „М.Е.“ ЕООД за изграждане на трафопост, неговото узаконяване, откриване на партиди и закупуване на електромери на стойност 115 000 лв., за което бил съставен протокол.

На 23.04.2013 год. било издадено разрешение за ползване №ДК-07-С-71 /въз основа на протокол образец 16 от 19.04.2013 год. и окончателен доклад на „С.М.К.“ ООД – упражняващо строителен надзор/, с което било разрешено ползването на строеж: жилищна сграда с подземни гаражи, телекомуникационна зала и магазини кота корниз + 15.00 м. и + 18.50 м; електрозахранване на нов трафопост 2 Х 800/0/0.4, чрез кабел СР.Н.10 KV и кабели H.H. 1 KV, находящ се в УПИ І3993, кв.7, местност „М. І част“, с админиситративен адрес: гр.С., ж.к.“*********** с идентификатор в ККР 68134.4082.277.1. В разрешението фигурира името на Ж.А.К. – като възложител.

От заключението на вещото лице по допусната и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-почеркова експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК следва да бъде кредитирано, се установява, че процесният запис на заповед, с издател Н.К., представлява ксероксно копие на печатна бланка с попълнения от ръкописни текстове и положени подписи, изпълнени със сина химикална паста.

Други доказателства не са ангажирани.

По отношение на правните изводи:

Правото на приносителя на запис на заповед да предяви специалния менителничен иск по чл. 534, ал. 1 ТЗ възниква в случаите, когато е погасено правото му на пряк иск по чл. 531, ал. 1 ТЗ. Погасяването може да е резултат от прескрибиране на менителничния ефект, поради изтичане на специалната погасителна давност за предявяване на прекия иск срещу издателя или друго задължено лице или да се дължи на преюдициране на ефекта поради пропуск да се извършат необходимите действия за запазване на правата по него. Независимо от причината за погасяване на правото на пряк иск, неговото изгубване е фактът, от който възниква право за приносителя на ценната книга да предяви специалния иск по чл. 534, ал. 1 ТЗ срещу издателя, за да се защити срещу последиците на менителничното неоснователно обогатяване.

В производството по този иск, за разлика от исковете за неоснователно обогатяване по чл. 55 – чл. 59 ЗЗД, не подлежи на изследване степента на обедняване и обогатяване и съотношението между тях; имало ли е размяна на имуществени блага от единия патримониум в другия, като вредата се изразява това, че имуществото на приносителя не може да се увеличи с паричната сума по ефекта, а обогатяването на издателя – че не е изплатил сумата за погасяване на задължението поради пропуск да бъдат извършени необходими действия за запазване на преките менителнични права от ползуващото се лице. В този смисъл са Решение № 42 от 07.04.2009 г. на ВКС по т. д. № 453/2008 г., II т. о., ТК и Решение № 135 от 20.12.2010 г. на ВКС по т. д. № 13/2010 г., I т. о., ТК, постановени по реда на чл. 290 ГПК и съставляващи задължителна съдебна практика.

Искът по чл. 534, ал. 1 ТЗ е специален иск, който има както каузални, така и менителнични предпоставки, защото от една страна е необходим валиден менителничен ефект /ако последният не е валиден, този иск не може да бъде упражнен, макар да е налице щетата и макар да е налице обогатяване на издателя/, а от друга страна този иск е свързан и с каузалните отношения на издателя и кредитора /поемателя/.

Следователно при възникнал спор между страните във връзка с твърдения за наличие на конкретно каузално правоотношение и направени от ответника възражения срещу сочените от ищеца факти и обстоятелства, кредиторът трябва да докаже фактите, от които произтича вземането му, пораждането на задължението по твърдяното каузално правоотношение и връзката му с менителничния ефект, а длъжникът – да изчерпи и докаже възраженията си срещу вземането, които могат да бъдат абсолютни /срещу формата и съдържанието на записа на заповед/ или лични, основани на отношенията му с кредитора. В този смисъл са Решение № 110 от 8.11.2010 г. на ВКС по т. д. № 949/2009 г., I т. о., ТК и Решение № 90 от 10.09.2012 г. на ВКС по т. д. № 431/2011 г., II т. о., ТК, постановени по реда на чл. 290 ГПК и съставляващи задължителна съдебна практика/.

В тази връзка след проверка редовността на записа на заповед от формална страна, съдът по същество следва да провери фактите и обстоятелствата свързани с твърдяната каузална сделка, съответно - дали твърдяното вземане по тази сделка съществува или не. И това е така, тъй като в хипотезата на обвързаността на менителничния ефект с каузално правоотношение между страните, чието изпълнение ценната книга обезпечава, липсата на дълг, респ. плащането на дълга, изключва настъпването на имуществена вреда за кредитора – увеличаване на пасивите в имуществото при невъзможност да реализира паричната сума по същата ценна книга чрез пряк иск по чл. 531, ал. 1 ТЗ.

Като формална сделка, записът на заповед трябва да има определено от закона минимално съдържание и е валиден само, ако са налице всички елементи, предписани от закона - чл. 535 ТЗ, с изключение на посоченото в чл. 536, ал. 2, 3 и 4 ТЗ.

Настоящият съдебен състав приема, че процесния запис на заповед съдържа всички установени в разпоредбата на чл. 535 ТЗ задължителни реквизити, представляващи условие за действителност на менителничното волеизявление. В него се съдържа наименованието “запис на заповед”, както в заглавието, така и в съдържанието му. Налице е безусловна клауза за заплащане на определена парична сума – 2 000 евро; падежът е уговорен на определен ден, каквото е изискването, визирано в нормата на чл. 537 вр. с чл. 486, ал. 1, т. 4 ТЗ. В записите на заповед като място на издаване и място на плащане е определен гр.С., а като кредитор – ищецът по настоящото дело. Вписана е датата на издаване на записа на заповед и върху тях е положен подписа на издателя – ответника /чието авторство не е опровергано в процеса/.

Според записа на заповед падежът на задължението е 01.10.2007 год. От тази дата е започнал да тече специалният тригодишен давностен срок, установен в нормата на чл. 531, ал. 1 ТЗ за упражняване на правата по ценната книга, който съответно е изтекъл на 01.10.2010 год. Т.е., към момента на подаване на исковата молба – 20.09.2013 год., установеният в закона давностен срок обективно е бил изтекъл. Същевременно в срока за писмен отговор длъжникът /ответникът/ се е позовал на изтеклия в негова полза давностен срок по чл. 531, ал. 1 ТЗ, като по този начин е признал факта, от който на практика възниква правото на приносителя на ефекта /ищеца/ да предяви специалния менителничен иск за неоснователно обогатяване. В този смисъл СГС приема, че процесният запис на заповед е прескрибиран.

При това положение на разглеждане подлежи въведеното в срока за отговор на исковата молба /чл. 133 вр. с чл. 131, ал. 1 ГПК/ лично възражение на длъжника, свързано с отношенията му с поемателя по записа на заповед, основани на каузалното правоотношение, във връзка с което се твърди да е бил издаден менителничният ефект.

Въз основа на съвкупната преценка на доказателствата по делото въззивният съд приема, че е доказано наличието на връзка между процесния запис на заповед и сключения на 30.05.2006 год. между страните валиден договор, който има комплексен характер – съдържа елементи, както на изработката – в частта, в която ищецът е поел задължението за извърши строителство на конкретен обект в напълно завършен вид – до степен годна за обитаване и ползване, срещу заплащане на възнаграждение, така и на предварителен договор за покупко-продажба – в частта, в която е поето задължение от ищеца да продаде на ответника или на посочено от него лице  процесния апартамент. Евентуалното нарушаване на поетото от страна на ответника задължение по чл. 2, б. „ж“ от договора – за заплащане на последната вноска от уговорената цена, в резултат на което би се накърнило имущество на ищцовото дружество, е послужило като основание за издаването на процесния запис на заповед /виж чл. 3 от договора; датата, на която в нотариална форма е сключен договора за покупко-продажба на апартамента, съвпада с датата на издаване на записа на заповед, а сумата по последния е равна на размера на последната вноска от уговорената цена в договора от 30.05.2006 год., а и тези обстоятелства не са били оспорени от ищеца/.

Спорният между страните въпрос по същество във въззивното производство е свързан това дали ищецът е изпълнил задължението си по чл. 11, б. „б“ от горепосочения договор – да се снабди с разрешение за ползване /акт образец 16/.

Настоящият съдебен състав счита, че ищецът, чиято е била доказателствената тежест /чл. 154 ГПК/ не е установил изпълнението на това свое задължение до 30.09.2007 год.  Действително разрешение за ползването на сградата е било издадено на 23.04.2013 год. въз основа на акт образец 16 от 19.04.2013 год., но липсват каквито и да било данни, че ищецът е участвал в процедурата по снабдяването с този акт, включително и че съхранява такъв акт, каквото задължение има съгласно чл. 10, ал. 1 от Наредба № 3 от 31.07.2003 г. за съставяне на актове и протоколи по време на строителството, както и такива, че е предал на възложителя /ответника/ извършената работа – чл. 266, ал. 1 ЗЗД. Напротив видно е от ангажираните от ответника доказателства, че ищецът не е изпълнил всички уговорени между страните строително-монтажни работи /отоплителна инсталация – арг. чл. 177 и чл. 178, ал. 1 ЗУТ/, изпълващи изискването за завършеност на строителството съгласно чл. 6 от договора от 30.05.2006 год.

Ето защо и при приложение на неблагоприятните последици от правилата за разпределение на доказателствената тежест следва да се приеме, че не се е сбъднало условието, при което е било уговорено да настъпи изискуемостта на задължението на ответника за заплащане на последната вноска от цената по сключения между страните договор, което е било обезпечено с процесния запис на заповед.

С оглед основателността на личното възражение на длъжника по записа на заповед, основано на твърдяното и установено каузално правоотношение,  ищецът не се легитимира като кредитор на претендираното вземане за неоснователно обогатяване по чл. 534, ал. 1 ТЗ. А щом няма главно задължение не може да възникне и задължение за обезщетение за забава в размер на законната лихва по чл. 86, ал. 1 ГПК. Релевираните претенции се явяват неоснователни и подлежат на отхвърляне.

Ето защо решението на СРС следва да бъде отменено в обжалваната му част, а исковете – отхвърлени. Първоинстанционното решение трябва да бъде отменено и в частта му, в която ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски за първоинстанционното производство в размер на 585.44 лв., а по сметка на СРС сумата от 204.78 лв. – разноски за държавна такса.

По отношение на разноските:

При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ответникът по жалбата /ищецът/ следва да бъде осъден да заплати на жалбоподателя /ответника/ неприсъдената част от разноските в първоинстанционното производство за възнаграждение за вещо лице и за възнаграждение за един адвокат в размер на 499.50 лв., както и направените разноски във въззивното производство за държавна такса в размер на 102.39 лв.

На основание чл. 280, ал. 2 ГПК настоящето решение е окончателно.

Предвид изложените съображения, съдът

               

                            Р     Е     Ш     И     :  

ОТМЕНЯ решението от 18.06.2015 год., постановено по гр.дело №39304/2013 год. по описа на СРС, ГО, 120 с-в, в частта му, в която са уважени предявените от „Ф.-Т.“ ООД /н./ срещу Н.Б.К. искове с правно основание чл. 534, ал. 1 ТЗ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, в частта му, в която ответникът Н.Б.К. е осъден да заплати на ищеца „Ф.-Т.“ ООД /н./ разноски за първоинстанционното производство в размер на 585.44 лв., както и в частта му, в която ответникът Н.Б.К. е осъден да заплати по сметка на СРС сумата от 204.78 лв. – разноски за държавна такса, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ като неоснователни предявените от „Ф.-Т.“ ЕООД /н./, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, офис 4, представлявано от синдика Т.Н.Н., с адрес: ***, срещу Н.Б.К. с ЕГН **********, с адрес: ***, искове с правно основание чл. 534, ал. 1, пр. 1 ТЗ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 2 000 евро – стойност на обогатяването на ответната страна с дължимата сума по запис на заповед, издаден на 02.03.2007 год. в гр.С., с падеж – 01.10.2007 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 20.09.2013 год. до окончателното й изплащане и за сумата от 1 207.75 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 20.09.2010 год. до 19.09.2013 год.

ОСЪЖДА „Ф.-Т.“ ЕООД /н./, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, офис 4, представлявано от синдика Т.Н.Н., с адрес: ***, да заплати на Н.Б.К. с ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноските в първоинстанционното производство за възнаграждение за вещо лице и за възнаграждение за един адвокат в размер на 499.50 лв., както и направените разноски във въззивното производство за държавна такса в размер на 102.39 лв.

Решението не подлежи на обжалване.

  ПРЕДСЕДАТЕЛ:                          

ЧЛЕНОВЕ: 1/

         2/