currdb:
Решение № 265 от 12.01.2017 по възз. гр. д. 9041/2015 на СГС

Решение по Гражданско дело 9041/2015г.

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

гр.София, 12.01.2017 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на осемнадесети февруари две хиляди и шестнадесета година в състав:

                                                       ПРЕДСЕДАТЕЛ: Н. ДИМОВ

                                                                   ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА

                                                                                        ОЛГА КАДЪНКОВА              

при секретаря Ц.П., като разгледа докладваното от съдия Кадънкова гр. дело №  9041 по описа за 2015 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

         

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С решение от 03.11.2014г. на СРС, І ГО, 42 състав по гр.д.№ 56336/2012г. е отхвърлен иска с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, предявен от С.К.Т. и Г.И.П., срещу Й.И.Н., Й.Т.М., Н.И.Н., И.Н.М. и Т.Н.М., за признаване за установено, че ищците са собственици на основание придобивна давност на имот с площ от 550 кв.м., представляваща реална част от имот 68134.4357.111, при граници на имота-имоти с идентификатор 68134.4359.2, 68134.4357.120, 68134.4357.117, 68134.4357.116, 68134.4357.112, 68134.4357.110, както и иска с правно основание чл.537, ал.2 ГПК за отмяна на нотариален акт № 54 от 18.12.2007г. по нот.дело № 1680/2007г. на нотариус С.Т., с район на действие Софийски районен съд, като С.К.Т. и Г.И.П. са осъдени да заплатят на Й.И.Н., Й.Т.М., Н.И.Н., И.Н.М. и Т.Н.М., на основание чл.78, ал.3 ГПК, сумата от 1000 лв.-заплатено адвокатско възнаграждение.

В срока по чл.259, ал.1 ГПК решението е обжалвано с въззивна жалба от ищците С.К.Т. и Г.И.П.. Въззивниците считат за неправилен извода на първоинстанционния съд, че не е проведено пълно и главно доказване на наличието на придобивно основание във връзка с уважаването на иска по чл.124, ал.1 ГПК. Поддържат, че правото на собственост върху имота се основава на придобивна давност като способ за придобиване, поради което ищците не разполагат с нотариален акт, удостоверяващ правото им на собственост, и единствените допустими по реда на ГПК доказателствени средства, чрез които могат да докажат давностно владение, са свидетелските показания. Твърдят, че от показанията на свидетелите Н. и Г. се установява, че ищците са установили фактическа власт върху имота през 1998г., като фактическата власт се изразява в отглеждане на овошки от страна на ищцата С.Т. в обработваните от нея 150 кв.м. от недвижимия имот, както и в извършваното от ищеца Г.П. почистване, косене и събиране на боклуците в неговите 400 кв.м. от недвижимия имот. От друга страна, неправилно първоинстанционният съд е кредитирал показанията на свидетелката Ц., тъй като същата не дава отговор на въпроса кой е упражнявал фактическа власт върху процесния недвижим имот и от кой момент е започнало упражняването на тази фактическа власт, като изложените от нея твърдения са за закупуване на недвижимия имот от общината, а не за владение върху същия от страна на ответниците. Тези показания е следвало да бъдат преценени и съобразно разпоредбата на чл.172 ГПК. Неправилно първоинстанционният съд е кредитирал и показанията на свидетеля В., тъй като същият живеел в близост до процесния имот от 2004г. и няма сведения за това кой е упражнявал фактическа власт върху имота преди тази дата, поради което може да потвърди владение върху недвижимия имот от страна на ответника И.М. само за периода от 2004г. до 2007г., т.е само за период от три години, а не за законоустановения десетгодишен период за придобиване по давност на недвижим имот. Ето защо от показанията на тези свидетели не може да се приеме за установено наличието на елементите от фактическия състав на придобивното основание по чл.79 ЗС по отношение на ответника И.М.. Въззивниците поддържат още, че с упражняването на фактическа власт от страна на ищците върху недвижимия имот в периода от 1998г. до 2009г. обективно е изтекъл период, по-дълъг от необходимите по закон 10 години за придобиване на право на собственост върху недвижим имот на основание придобивна давност. Считат за неправилен извода на първоинстанционния съд за недоказаност на обстоятелството, че ищцата С.Т. е реализирала фактическа власт върху имота необезпокоявано и явно в продължение на повече от 10 години, тъй като ищцата в даден момент е престанала да отглежда зеленчуци в процесния имот и не може да се определи кога точно е станало това. Посочват, че съгласно правната доктрина, за да съществува обективния признак на владението не е необходимо постоянно, непрекъснато да се упражнява фактическа власт върху вещта, като в настоящия случай по делото няма никакви данни да е било отнемано владението на ищцата С.Т. в който и да било момент. Неправилно първоинстанционния съд е приел и, че свидетелските показания не описват конкретно каква част от имота е своена, което не позволява индивидуализиране на владяната част от недвижимия имот, с оглед съдържанието на протокола от проведеното на 18.03.2014г. съдебно заседание. По делото са представени скица на поземлен имот от 12.12.2012г. и е прието заключение на съдебно-техническа експертиза, с които е индивидуализирана претендираната част от недвижимия имот. С оглед така изложените доводи въззивниците молят съда да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да уважи предявения иск с правно основание чл.124 ГПК.

Въззиваемите страни Й.И.Н., Й.Т.М., Н.И.Н., И.Н.М. и Т.Н.М. /ответници по делото/ оспорват въззивната жалба като неоснователна и молят съда да я остави без уважение, респ. да потвърди като правилно и законосъобразно първоинстанционното решение.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

        Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя изцяло изложените в мотивите му съображения, обосноваващи окончателен извод за неоснователност на предявения от ищците иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за признаване правото им на собственост върху процесния имот на основание придобивна давност, и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации.

         Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи следва да се добави и следното:

Придобивната давност е оригинерен способ за придобиване на право на собственост и други вещни права върху чужда вещ, чрез фактическо упражняване на тези права в продължение на определен от закона период от време. Нормативната й уредба е в разпоредбите на чл.79-86 ЗС. Нормата на чл.79 ЗС регламентира фактическия състав на придобивната давност при недобросъвестно и добросъвестно владение, включващ като елементи изтичането на определен в закона период от време и владение по смисъла на чл.68, ал.1 ЗС в хипотезата на чл.79, ал.1 ЗС и допълнително добросъвестност  и юридическо основание в хипотезата на чл.79, ал.2 ЗС. В настоящия случай ищците С.Т. и Г.П. твърдят осъществяване на фактическия състав на оригинерния придобивен способ по отношение на реална част от 550 кв.м. от следния недвижим имот: поземлен имот № 848, с площ от 944 кв.м., в квартал 4 по плана на гр.София, местността ,,Баба Парашкева”, при граници: улица, поземлен имот № 847, поземлен имот № 845а, поземлен имот № 845б, поземлен имот № 849, ул.,,Майски ден”. В исковата молба и депозираните от тях уточнителни молби ищците излагат твърдения, че са упражнявали фактическа власт върху процесната част от имота с намерение за своене за себе си и за другия (поддържат съвладение), като посочват, че началото на установеното от тях владение датира от 1998г., без да твърдят съществуването на правно основание по смисъла на чл.70 ЗС т.е основателността на предявения от тях положителен установителен иск за собственост следва да се преценява съобразно елементите на фактическия състав на придобивното основание по чл.79, ал.1 ЗС. Съгласно разпоредбата на чл.68 ЗС владението е упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи лично или чрез другиго като своя. Както в правната теория, така и в съдебната практика се приема, че като елемент от придобивната давност упражняваното владение трябва да е спокойно (да не е установено с насилие), явно (фактическата власт е упражнявана така, че всеки заинтересован е имал възможност да научи за това, не е установено по скрит начин), постоянно (упражняването му няма случаен характер, а е било израз на воля трайно да се държи вещта по начин, препятстващ евентуалното владение на други лица), непрекъснато (не е било прекъсвано изобщо, в частност-за период по-дълъг от шест месеца (чл.81 ЗС), като се съобразява презумпцията на чл.83 ЗС) и несъмнено (няма съмнение, че ищците са държали вещта, както и че са я държали за себе си). В хипотезата на завладяване на чужд имот, практиката не изисква уведомяването на собственика за намерението за своене на имота (владението на вещта като своя да е противопоставено на собственика), а единствено владението да отговаря на описаните по-горе характеристики. В този смисъл е постановеното по реда на чл.290 ГПК решение № 262 от 29.11.2011г. на ВКС, ІІ ГО по гр.д.№ 342/2011г., в което е прието следното: Когато фактическата власт върху изцяло чужд имот е придобита при липса на правно основание (т.нар.завладяване), то според презумпцията на чл.69 ЗС се предполага, че упражняващият фактическа власт държи вещта за себе си, т.е има качеството на владелец. В такъв случай за придобиване на имота по давност не е необходимо да бъде демонстрирана промяна в намерението за своене спрямо собственика, тъй като от момента на установяване на фактическата власт тя има характер на владение, а не на държане. Достатъчно е упражняваното владение в предвидения от закона срок да е явно, необезпокоявано и непрекъснато.

В настоящия случай правилно първоинстанционният съд е приел, че ищците С.Т. и Г.П., чиято е била доказателствената тежест, не са установили при условията на пълно и главно доказване, елементите от фактическия състав на твърдяното от тях оригинерно придобивно основание. Основното доказателство за установяване на придобивна давност са гласните доказателства, като преценката на свидетелските показания се извършва в съвкупност с писмените доказателства и заключенията на приетите експертизи, като се ползват и правилата на логиката т.е дали недвижим имот е придобит по давност, съдът преценява при комплексна преценка на всички доказателства. В настоящия случай въззивният съд намира, че от показанията на свидетелите Ваня Н. и Д. Г., преценени в съвкупност с останалите събрани по делото писмени и гласни доказателства, не се установява твърдяното от ищците явно, необезпокоявано и непрекъснато фактическо господство върху реалната част от имота, предмет на установителния иск, в посочения в исковата молба и уточнителните молби период. Тези показания са вътрешно противоречиви, непоследователни, логически неиздържани и не кореспондират с останалите събрани по делото доказателства, като в тях не се съдържат точни, ясни и категорични данни относно релевантните за спора факти. В показанията си свидетелката Н. посочва, че през 1999г. върху процесното място е сложен чакъл и нейния съпруг извикал машина, която да го заравни, както и че до 2009г. в мястото се паркирали автомобили. В същото време свидетелката заявява, че ищцата С.Т. е копаела мястото с лопата и го засаждала, като посочва, че ищцата е садила мястото преди повече от 20 и няколко години, а впоследствие, че е работела място от 150 кв.м. от 30 години. От показанията на тази свидетелка, както и от показанията на другия разпитан по делото свидетел Д. Г., не се установява в кой период ищцата е отглеждала зеленчуци в мястото и кога е спряла да го обработва, предвид обстоятелството, че имотът е била заравняван от различни хора и посипван с чакъл (свидетелят Г. също заявява, че през 2005г. мястото е било изравнявано от собственик на фирма, имащ намерение на строи блок там), което обстоятелство само по себе си изключва окачествяването на мястото като обработваемо такова. Данни, че имотът е ,,камъни, пирей и чакъл” се съдържат и в показанията на другите разпитани по делото свидетели Ц. и В.. В показанията на свидетелите Н. и Г. се съдържа противоречие и относно началото на твърдяното владение на ищеца Г.П., доколкото свидетелката Н. посочва, че мястото се ползва от същия от 10 години, а свидетелят Г. посочва, че ищецът Г.П. е поставил автомобили и техника в западната част на имота и започнал да го почиства от бурени от 1998г. т.е преди повече от 10 години. В показанията и на четиримата свидетели-Н., Г., Ц. и В. са изложени твърдения за ограждане на мястото от ответника И.М., като съществува противоречие единствено относно момента на поставяне на оградата -свидетелката Н. посочва, че оградата е поставена 2009г., като преди това мястото не е заграждано, и е изместена през 2012г., свидетелят Г. посочва, че оградата от северната част е направена през 2002г., като заявява, че мястото е било оградено и през 2009г., свидетелката Ц. твърди, че ответникът И.М. оградил имота през 1996г., като през 2005г. е сменил оградата, а свидетелят В. посочва, че ответникът е възстановил стара ограда през 2005г. В показанията си всички разпитани по делото свидетели заявяват и че в имота са се съхранявали автомобили от ищеца Г.П., както и техника и строителни машини на ответника И.М., както и че между ищеца и ответника са възникнали спорове през 2009г. относно отказ на ищеца да премести автомобилите от мястото, което обстоятелство се потвърждава и от представените писмени доказателства. Като елемент от придобивната давност владението трябва да е явно и несъмнително и да се осъществява постоянно-да няма инцидентен характер и да е от такова естество, че да не позволява на други лица да владеят вещта. Действително фактическата власт не следва да се осъществява във всеки един момент от времето, но за да е налице владение в различни времена по смисъла на чл.83 ЗС, е необходимо да е установен начален и краен момент на осъществено владение, владението да има траен характер и да е явно, непрекъснато и необезпокоявано, каквито характеристики на упражнявано от ищците съвместно владение по делото не се установяват от събраните по делото гласни доказателства, преценени в тяхната взаимна връзка и обусловеност. Гореизложените съображения обосновават извод на въззивния съд, че ищците С.Т. и Г.П. не са установили своята материалноправна легитимация на собственици на твърдяното от тях придобивно основание, не са доказали свои права, противопоставими на ответниците като титуляри на констативния нотариален акт по чл.587 ГПК от 18.12.2007г., поради което предявените от тях искове по чл.124, ал.1 ГПК и чл.537, ал.2 ГПК  следва да бъдат отхвърлени като неоснователни.

Поради съвпадането на изводите на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд по отношение на предявените искове въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното с нея решение на СРС –потвърдено, като правилно и законосъобразно.

        При този изход на спора на въззивниците не се следват разноски за настоящото производство. На основание чл.78, ал.3 от ГПК на въззиваемите  следва да се присъдят разноски за въззивното производство в размер на 500 лева– заплатено адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 16.01.2016г.

Така мотивиран Софийският градски съд

                                        Р   Е   Ш   И    :

ПОТВЪРЖДАВА решение от 03.11.2014г. на СРС, І ГО, 42 състав по гр.д.№ 56336/2012г.

ОСЪЖДА С.К.Т., ЕГН **********,*** и Г.И.П., ЕГН **********,***, да заплатят на Й.И.Н., ЕГН **********,***, Й.Т.М., ЕГН **********,***, Н.И.Н., ЕГН **********,***, И.Н.М., ЕГН **********,*** и  Т.Н.М., ЕГН **********,***, на основание чл.78, ал.3 от ГПК, сумата от 500 лв. /петстотин лева/ - разноски за въззивното производство /заплатено адвокатско възнаграждение/.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС при условията на чл.280, ал.1 ГПК в едномесечен срок от съобщаването му на страните.

                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                       ЧЛЕНОВЕ: 1.                       2.

Ключови думи
No law branches!