Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба, подадена от Х.К, чрез адв. П.К, срещу решение № 509 от 19.12.2019 г., постановено по адм. д. № 676/2019 г. по описа на Административен съд – С. З (АС отм. а Загора), в частта, с която предявеният от настоящия касационен жалбоподател иск срещу Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи (ОД на МВР) – С. З за присъждане на обезщетение за причинени имуществени вреди като последица на отменено като незаконосъобразно Наказателно постановление № 18-1228-001956 от 28.05.2018 г., издадено от началник Сектор „Пътна полиция“ към ОД на МВР – С. З, ведно със законната лихва, считано от 13.09.2019 г. (датата на подаване на исковата молба) до окончателното изплащане на сумата на обезщетението, е отхвърлен за разликата над присъденото обезщетение от 900,00 лв. до пълния му предявен размер от 1 100,00 лв.

Предвид изложеното в касационната жалба, твърди се, че обжалваното съдебно решение е неправилно поради постановяването му в нарушение на материалния закон и неговата необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Според касационния жалбоподател съдът неправилно приел, че чл. 14 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (Наредба № 1 от 09.07.2004 г., Наредба/та) е неприложима към казуса, доколкото систематичното й място и разпоредбата на пар. 1 от Допълнителните разпоредби (ДР) на Наредбата водят до други изводи. Позовава се на приетото в Тълкувателно решение № 1 от 15.03.2017 г., постановено по тълк. д. № 2 по описа на Върховния административен съд за 2016 г. и излага подробни съображения по съществото на спора. Подчертава, че по делото пред Районен съд – С. З са налице безспорни доказателства за договарянето и заплащането на претендираното като вреда адвокатско възнаграждение, което при това е в минималния размер по Наредба № 1 от 09.07.2004 г. и се явява съразмерно на осъществената правна защита, тоест в съответствие с чл. 36, ал. 2 от ЗАдв (ЗАКОН ЗА АДВОКАТУРАТА) (ЗА). По подробно изложените в касационната жалба съображения се иска отмяната на решението в обжалваната част и уважаване на предявения иск изцяло. Претендира се присъждането на сторените по делото разноски в размер на 365,00 лв. съобразно представените доказателства и списъка на разноските.

Решение № 509 от 19.12.2019 г., постановено по адм. д. № 676/2019 г. по описа на АС отм. а Загора не е обжалвано от ОД на МВР – С. З в осъдителната част. Спорът в настоящото производство е по отношение на размера на присъденото обезщетение.

Ответникът – ОД на МВР – С. З не представя писмен отговор на касационната жалба и не изразява становище по нея. В съдебното заседание пред настоящия съд не се представлява.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд, състав на трето отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на решението в обжалваната част на наведените касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието му в тази част с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, за която обжалваното решение е неблагоприятно и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

Първоинстанционният съд е разгледал предявения от Кънев иск срещу ОД на МВР – С. З, с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ (ЗАКОН ЗА ОТГОВОРНОСТТА НА ДЪРЖАВАТА И ОБЩИНИТЕ ЗА ВРЕДИ) (ЗОДОВ), с който претендира осъждането й да му заплати сумата от 1 100,00 лв., съставляваща обезщетение за претърпените от него имуществени вреди в резултат на Наказателно постановление № 18-1228-001956 от 28.05.2018 г., издадено от началник Сектор към ОД на МВР – С. З, сектор „Пътна полиция“, отменено с влязло в сила решение № 430 от 19.07.2019 г., постановено по анд № 842/2019 г. по описа на Районен съд – С. З, изразяващи се в заплатени разноски за адвокатско възнаграждение в съдебното производство по обжалване на наказателното постановление, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата на обезщетението.

Въз основа на изясненото по делото от фактическа страна, по което касационният жалбоподател не спори, първоинстанционният съд приел предявения иск за допустим, а по същество за частично основателен.

За да мотивира изводите си относно размера на присъденото обезщетение, съдът изложил съображения за неотносимост на разпоредбата на чл. 14 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г., с която Кънев обосновава договарянето и заплащането на неприсъденото допълнително адвокатско възнаграждение в размер на 200,00 лв. по Договор за правна защита и съдействие от 28.05.2019 г. Аргументирал се, че разпоредбата е относима единствено към производствата по наказателните дела. Посочил, че процесуалното представителство по административнонаказателни дела включва и явяването в съдебни заседания, възнаграждение за които не се калкулира отделно. По тези причини постановил решението в обжалваната част.

В обжалваната част решението е валидно, допустимо и правилно.

Неоснователно е оплакването на Кънев срещу възприетата от първоинстанционния съд неприложимост на разпоредбата на чл. 14 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. към производствата по административнонаказателните дела. В тази насока настоящият състав не споделя аргументите на касационния жалбоподател, основани на систематичното място на разпоредбата и предписанието на пар. 1 от ДР на Наредбата. По отношение договарянето на адвокатското възнаграждение по повод обжалване на наказателни постановления относима е разпоредбата на чл. 18 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г., а относно конкретния казус – чл. 18, ал. 2 от нея. Неприложим се явява и чл. 7, ал. 8 от нея (в приложимата редакция, сега ал. 9), доколкото чл. 18, ал. 2 препраща единствено към правилата по чл. 7, ал. 2 от този акт. Предвид изложеното, изводът на първоинстанционния съд за неоснователност на исковата претенция за сумата над присъдената от 900,00 лв. до претендираната такава от 1 100,00 лв. е обоснован на доказателствата по делото и е в съответствие със закона. Настъпването на така претендираната вреда не е в пряка причинна връзка с отмененото наказателно постановление, поради което не е налице тази предпоставка за уважаване на предявения иск в тази част. Предвид това решението, в обжалваната от Кънев част, следва да бъде оставено в сила като валидно, допустимо и правилно. При този краен извод разноски по делото не следва да бъдат присъждани.

По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. първо АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 509 от 19.12.2019 г., постановено по адм. дело № 676/2019 г. по описа на Административен съд – С. З, в обжалваната част.

Решението не подлежи на обжалване.