О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 118 гр.София, 24.02.2020 година

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на трети февруари през две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА

КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА

като изслуша докладваното от съдия Генковска т.д. № 1222 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В.Н.Н и Я.П.А., действаща със съгласието на своя баща и законен представител П.Т.А., всички чрез адв.Б. Б., срещу решение № 2536/06.12.2017 г. по гр.д. № 2341/2017 г. на Софийски апелативен съд, Първи граждански състав, с което е потвърдено решение № 204/13.01.2017 г. по гр.д. № 2443/2014 г. на Софийски градски съд, Първо ГО, 15 състав за обявяване за недействителен на основание чл.135, ал.1 ЗЗД спрямо „Ф. Г 1” ЕООД на сключения между В.Н.Н и Я.П.А. договор за дарение на недвижим имот – апартамент № 56, находящ се в гр. София, р-н Илинден,[жк], [жилищен адрес] заедно с 2,158 % идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху припадащата се част от терена на комплекса, оформен в нотариален акт № 107, том I, рег. № 3507, дело № 101 от 27.09.2012 г. на нотариус Д. Т., с рег. № 187 и район на действие – СРС.

Касаторите излагат становище, че решението на САС е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 и ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Твърдят, че между същите страни е било висящо производство по чл.422 ГПК, което към настоящия момент е приключило с влязло в сила решение, с което е отречено качеството на кредитор на „Ф. Г 1“ООД спрямо В.Н.Н по запис на заповед от 07.12.2010г. Нито първоинстанционния съд, нито въззивният са спрели производството по иска по чл.135 ЗЗД до приключване на преюдициалния спор по чл.422 ГПК.

Ответникът по касация „Ф. Г 1” ЕООД не изразява становище по касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:

Кaсационната жалба е редовна - подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, САС е приел, че е сезиран със субективно съединени искове по чл.135 ЗЗД, предявени от „Ф. Г 1” ЕООД спрямо В. Николова и дъщеря й Я. А.. Установил е, че ищецът обосновава качеството си на кредитор с наличието на сключен с В. Николова в писмена форма договор за заем от 07.12.2010 г., по силата на който ответницата е получила сумата от 69 000 лв., със задължение да я върне в срок до 07.12.2011 г. В обезпечение изпълнението на договора, В. Николова е издала в полза на „Ф. Г 1” ЕООД запис на заповед от 07.12.2010 г., с който се е задължила срещу представяне неотменимо и безусловно да заплати сумата от 69 000 лв. на представител на дружеството. С оглед оспорването от В. Николова на автентичността на подписa й в договора за заем и записа на заповед, САС е обсъдил заключенията на вещите лица по проведените в първоинстанционното производство единична и две разширени графически експертизи в състав от три вещи лица. Изтъкнал е, че за разлика от особеното мнение на в.л.M.З., участвал в състава на първоначално приетата разширена експертиза, останалите шестима експерти са категорични, че установените съвпадения в общите признаци на обектите на изследване и сравнителните образци налагат извод за изпълнение на подписа в договора за заем и ръкописното съдържание от ответницата. С оглед на това въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че формалната доказателствена сила на процесните документи не е оборена в производството по чл.193 ГПК. Приел е за неоснователен довода на ответниците за допуснато съществено процесуално нарушение от съда поради отказа му да допусне нова петорна експертиза. Несъгласието на една от страните с мнението на един или група експерти и неговото оспорване в срок не поражда винаги и безусловно задължение за съда да назначи нова експертиза. Въз основа на изложеното САС е достигнал до извода за установена материална легитимация на „Ф. Г 1” ЕООД като кредитор, произтичаща от валиден договор за заем. Позовавайки се на приетия като доказателство нотариален акт за дарение на недвижим имот, решаващият състав е приел, че след възникване на задължението и пристъпване на кредитора към изпълнение въз основа на изпълнителен лист от 03.12.2012 г. длъжникът В. Николова е предприела действия по разпореждане с имущество чрез безвъзмездна сделка в полза на дъщеря й Я. А.. С оглед на това САС е заключил, че са доказани и останалите материални предпоставки по чл.135 ЗЗД – увреждащо кредитора действие, изразяващо се в намаляване активите на имуществото предвид безвъзмездния характер на разпореждането, което несъмнено ще затрудни реализиране на правата на кредитора, и съзнание за наличие на дълг от страна на длъжника.

В изложението към касационната жалба по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите поставят следния правен въпрос: „При наличие на противоречиви заключения за изясняване на основния по делото въпрос, което би могло да се установи само със специални знания, следва ли съдът при всяко едно положение да допусне повторна или допълнителна експертиза, ако тя е своевременно заявена от една от страните?”. Въпросът е въведен при позоваване на допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като същият е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Касаторите се позовават и на очевидна неправилност на обжалваното решение. Основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК обвързват с твърдението за наличие на нововъзникнало обстоятелство – влязло в сила решение по в.гр.д. № 3826/2016 г. на САС, с което е отхвърлен предявеният от „Ф. Г 1” ЕООД срещу В. Николова установителен иск по чл.422, ал.1 ЗЗД. Считат за доказано, че дружеството няма качеството на кредитор, както и че вземането, на което се позовава, не съществува.

Настоящият състав на ВКС счита, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, поради евентуална негова недопустимост с оглед твърдение за висящ към момента на приключване на устните състезания пред въззивна инстанция преюдициален спор относно защитаваното с иска по чл.135 ЗЗД вземане на кредитора спрямо разпоредилия се със своя имот длъжник. Видно от приложеното към касационната жалба копие от влязло в сила решение № 1146/18.05.2017г. по гр.д. № 3826/2016г. на САС със сила на пресъдено нещо е отхвърлен искът на „Ф. Г 1” ЕООД срещу В. Николова за приемане за установено, че последната дължи на ищеца сумата от 60 000лв. по запис на заповед. В мотивите на съдебния акт изрично апелативният съд е посочил, че разглежда защитно възражение на ответницата по установителния иск, че вземането по записа на заповед не съществува, защото тя не е подписала ценната книга за издател. Следователно в производството по чл.422 ГПК САС не е изследвал въпроса дали съществува каузалното правоотношение – договор за заем, което е било обезпечено със записа на заповед и не се е произнасял по автентичността на подписа на лицето, посочено като заемополучател. В настоящия процес по чл.135 ЗЗД в исковата молба качеството кредитор е обосновано от ищеца с твърдение за възникнало вземане по договор за заем, което качество е и било предмет на доказване.

Поставеният от касаторите правен въпрос в изложението е свързан с извършената от въззивния съд преценка на заключенията на вещите лица по проведените единична и две разширени съдебно почеркови експертизи. Същият е обуславящ за изхода на спора, поради което е изпълнено общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касация. По въпроса е налице постоянна съдебна практика, съгласно която съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице, дори и страните да не са възразили срещу него, а следва да прецени неговата доказателствена сила съобразно обосноваността му, както и да обсъди заедно с другите доказателства по делото. Независимо дали възприема или не експертното заключение, съдът следва да изложи мотиви, обосноваващи преценката му за годността на експертизата. При наличие на няколко противоречиви по смисъл заключения по един и същи въпрос съдът е длъжен да обсъди всички и да се аргументира защо възприема или не всяко едно от тях. В този смисъл е решение № 114/03.10.2019 г. по гр.д. № 3472/2018 г. на ВКС, II г.о. и цитираните в него решение № 108/16.05.2011 г. по гр.д. № 1814/2009 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 58/13.02.2012 г. по гр.д. № 408/2010 г. на ВКС, І г.о., решение № 107/27.07.2015 г. по т.д. № 4680/2013 г. на ВКС, І т.о., решение № 248/16.11.2015 г. по гр.д. № 1271/2015 г. на ВКС, ІІІ г.о. В случая, отказът на въззивния съд да назначи поисканата от касаторите нова експертиза е резултат от преценката, че заключенията по проведените три експертизи са достатъчни, тъй като са дали обосновани и задълбочени отговори на поставените задачи. САС е изпълнил и задължението си да изложи съображения защо възприема становищата на шестимата експерти, респективно защо не кредитира особеното мнение на в.л.М.З.. Преценката дали се налага назначаването на нова експертиза е изцяло в правомощията на въззивния съд, поради което несъгласието на касаторите с анализа на заключенията на вещите лица от съда и субективното им виждане, че истинността на процесните документи не е изследвана в нужната степен, не може да обоснове необходимост от допускане на касационно обжалване. С оглед наличието на практика на ВКС, в съответствие с която е постановено обжалваното решение, не възниква поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Не е налице и основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК „очевидна неправилност” за допускане на касационен контрол. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което основание е независимо от правните въпроси по чл.280, ал.1 ГПК и което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основопологащи принципи на съдопроизводството. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание, е относимо към преценката за неправилност по смисъла на чл.281, т.3 ГПК. Настоящият състав на ВКС счита, че предложеното от касаторите обосноваване на „очевидната неправилност” не кореспондира с никоя от гореизложените възможности. Отричането на претендираното от „Ф. Г 1” ЕООД вземане спрямо В. Николова с влязло в сила решение по иска по чл.422 ГПК поради изложените по-горе съображения в конкретния случай не може да рефлектира върху преценката на съда дали дружеството има качеството на кредитор с права по чл.135 ЗЗД.

Предвид изложеното не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.

Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2536/06.12.2017 г. по гр.д. № 2341/2017 г. на Софийски апелативен съд, Първи граждански състав.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: