2определение по гр.д.№ 3420 от 2019 г. на ВКС на РБ, ГК, първо отделение

№ 75

София, 25.02. 2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б, първо отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на деветнадесети февруари две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА

ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ

след като изслуша докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д.№ 3420 по описа за 2019 г. приема следното:

Производството е по реда на чл.288 ГПК във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на Р.Д.А., И.С.Д. и П.Т.М. срещу решение № 2634 от 12.11.2018 г. по гр.д.№ 5408 от 2017 г. на Софийския апелативен съд, ГК, X състав, с което е потвърдено решение № 3317 от 15.05.2017 г. по гр.д.№ 11227 от 2013 г. на Софийския градски съд, ГО, I-9 състав за уважаване на предявения от „Б.“ Е. срещу П.Т.М., И.С.Д. и Р.Д.А. иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за признаване за установено по отношение на ответниците, че „Б.“ Е. е собственик на следния недвижими имот: поземлен имот с идентификатор ..... по кадастралната карта на [населено място], кв.Г., одобрена със заповед № РД-18-35 от 09.06.2011 г. на Изпълнителния директор на АК, находящ се в [населено място], кв.Г., с плод от 1750 кв.м., съставляващ част от поземлен имот № .... от кв. ..... по кадастралния план на [населено място]- Г. към 1998 г., целият с площ от 17310 кв.м.

Касаторите твърдят, че решението на Софийския апелативен съд е недопустимо и евентуално неправилно- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.2 и т.3 ГПК.

Като основания за допускане на касационното обжалване на това решение се сочат чл.280, ал.2 ГПК и чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Твърди се, че обжалваното решение е недопустимо, очевидно неправилно и че противоречи на посочена практика на ВКС /т.1 от Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 г. по тълк.д.№ 8 от 2012 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 73 от 17.04.2012 г. по гр.д.№ 803 от 2011 г. на ВКС, ГК, III г.о., т.19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по гр.д.№ 1 от 2000 г. на ОСГК на ВКС, решение № 7 от 08.02.2012 г. по гр.д.№ 510 от 2011 г. на ВКС, ГК, II г.о./ по следните въпроси:

1. Налице ли е правен интерес за ищеца да предяви положителен установителен иск с цел изясняване кой е действителния собственик на процесния имот ?

2. Налице ли е правен интерес за ищеца да предяви положителен установителен иск, когато предявява чужди права, в случая от името на третото неучастващо в спора лице „Б. 99“ АД ?

3. Допустимо ли е въззивният съд да не обсъди всички събрани по делото доказателства заедно и поотделно, както и всички доводи на страните, свързани с твърденията им ?

В писмен отговор от 01.03.2019 г. ответникът по жалбите „Б.“ Е. оспорва същите. Моли касационното обжалване на решението на Софийския апелативен съд да не бъде допускано и да му се присъдят направените по делото пред ВКС разноски за адвокат.

Върховният касационен съд на РБ, Гражданска колегия, състав на първо отделение по наличието на основания за допускане на касационното обжалване приема следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирани лица /ответници по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по иск за собственост, което съгласно чл.280, ал.2, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 ГПК, независимо от цената на иска.

За да постанови обжалваното решение за потвърждаване на първоинстанционното решение за уважаване на предявения иск за собственост с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, въззивният съд е приел, че искът е допустим- че ищецът има правен интерес от предявяване на положителен установителен иск за собственост върху процесния имот, тъй като ответниците претендират за права, които изключват правата на ищеца. Счел е за неоснователно, че с предявяването на иска ищецът „Б.“ Е. е предявил чужди права /тези на „Бултавтотранс 99“ АД/, тъй като това дружество „Б. 99“ АД е собственик само на капитала на „Б.“ Е. /съгласно договор за приватизационна продажба на дружествени дялове на „Б.“ Е. от 26.11.1999 г. и договор за приватизационна продажба на дружествени дялове от 24.01.2000 г./ и като такова притежава само членствени права в „Б.“ Е., но собственик на включените в капитала на „Б.“ Е. имоти е това дружество- „Б.“ Е..

По отношение на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд е приел, че по делото е доказано, че процесният имот е бил собственост на Държавата /което се установявало от представените по делото акт за държавна собственост № 2534 от 23.11.1965 г. и акт за частна държавна собственост № ..... от 10.07. ..... г./, бил е предоставен за стопанисване и управление на държавното предприятие „Б.“ и с акта на държавния орган за преобразуване на държавното предприятие в търговско дружество имотът е бил включен в капитала на „Б.“ Е. и е станал негова собственост на основание чл.17а от ЗППДОбП отм. ,

С оглед приетото по делото и неоспорено от страните заключение на вещото лице въззивният съд е приел, че процесният имот с идентификатор ..... по кадастралната карта на [населено място] от 2011 г.е идентичен с имота, за който ответниците заявяват права: имот № ..... е идентичен с част от имот № ..... по буквено означение З-В-Г-Д-Е-Ж-З, с част от имот ..... от кадастралната основа на недобрения кадастрален план на [населено място] и с част от УПИ .....- за хотелски комплекс и трафопост в кв. ..... от регулационния план на кв.Г. от 1994 г.

Не на последно място, въззивният съд е приел, че от представеното по делото влязло в сила съдебно решение от 20.07.2004 г. по гр.д.№ 9122 от 2001 г по описа на СРС, 41 състав със сила на пресъдено нещо между ищеца „Б.“ Е. и праводателите на ответниците- К.Д.Л., Н.Д.Л., Ц.И.В., Р.В.Г. и Д.В.Д. е установено, че праводателите на ответниците не са придобили процесния имот по земеделска реституция, поради което и не могат да прехвърлят правото на собственост на този имот на ответниците. Поради това е прието, че договорите, обективирани в нотариален акт № ..... от 16.03. ..... г. и нотариален акт № ..... от 28.06. ..... г. са без вещнотранслативен ефект и не могат да се противопоставят на ищцовото дружество.

Предвид тези мотиви на съда в обжалваното решение не са налице сочените от касаторите основания за допускане на касационното обжалване на решението поради следното:

1. Няма противоречие между обжалваното решение и практиката на ВКС по първия поставен въпрос: Налице ли е правен интерес за ищеца да предяви положителен установителен иск с цел изясняване кой е действителния собственик на процесния имот ? С оглед на обстоятелството, че по делото е предявен положителен, а не отрицателен установителен иск за собственост, в конкретния случай не се прилага т.1 от Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 г. по тълк.д.№ 8 от 2012 г. на ОСГТК на ВКС, в която се дават отговори на въпроси, касаещи правния интерес при предявен отрицателен установителен иск. Приложимо в случая е приетото в т.3Б от Тълкувателно решение № 4 от 14.03.2016 г. по тълк.д.№ 4 от 2014 г. на ОСГК, а именно, че правен интерес от предявяването на установителен иск за собственост е налице винаги, когато ищецът твърди, че е собственик на вещта, а ответникът оспорва или смущава правото му на собственост с фактически или правни действия. Такива действия са снабдяването на ответника с констативен нотариален акт или извършването на прехвърлителна сделка от несобственик, поради което собственикът има правен интерес да предяви установителен иск за собственост срещу лице, което се е разпоредило със спорния имот преди завеждане на делото. Напълно в съответствие с тази задължителна практика на ВКС, въззивният съд е приел, че ищецът „Б.“ Е. има правен интерес да предяви положителен установителен иск за собственост както спрямо ответницата Р.Д.А. /която се е разпоредила със собствения на ищцовото дружество имот преди завеждане на делото- с нотариален акт № ..... от 28.06. ..... г./, така и срещу ответниците И.С.Д. и П.Т.М. /които привидно се легитимират като собственици на имота като купувачи по нотариалния акт от 28.06. ..... г. и оспорват правото на собственост на ищеца както по конкретното дело, така и преди неговото завеждане чрез предприетите от тях правни действия за образуване на изпълнително дело № 20118490400590 за принудително отнемане на имота от ищеца/.

2. Вторият поставен въпрос /налице ли е правен интерес за ищеца да предяви положителен установителен иск, когато предявява чужди права ?/ не е правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е обусловил изводите на съда в обжалваното решение и не е свързан с установеното по делото: В обжалваното решение въззивният съд не е приел, че ищецът има правен интерес да предяви иск по чл.124, ал.1 ГПК за защита на чужди права. Напротив, прието е от съда, а и е видно от исковата молба, че ищецът „Б.“ Е. заявява свои права върху процесния имот, а не такива на трето неучастващо по делото лице. Същото се установява и от доказателствата по делото, тъй като с придобиването на дружествени дялове от „Б.“ Е. третото неучастващо по делото лице- „Б. 99“ АД не става собственик на имотите, които са включени в капитала на „Б.“ Е..

3. По третия поставен правен въпрос /допустимо ли е въззивният съд да не обсъди всички събрани про делото доказателства заедно и поотделно, както и всички доводи на страните, свързани с твърденията им ?/ няма противоречие между обжалваното решение и практиката на ВКС. Напротив, напълно в съответствие със закона /чл.269 ГПК/ и с практиката на ВКС въззивният съд е приел, че по правилността на решението следва да се произнесе само по доводите във въззивната жалба и се е произнесъл по тези доводи.

Неоснователно е твърдението на касаторите, че във въззивното решение съдът не е обсъдил и не се е произнесъл по съдържащото се във въззивната жалба възражение, че процесният имот не е станал държавна собственост по силата на заповед № 312 от 11.08.1959 на Председателя на ИК на СГНС, посочена в акта за държавна собственост № ..... от 23.11.1965 г. По това възражение, което е направено от ответниците за първи път още в отговора на исковата молба, се е произнесъл първоинстанционния съд в решението си: съдът е приел, че А. № ..... от 1965 г. има легитимиращо действие, поради което в тежест на ответниците е било да докажат, че отразеното в него не е вярно. Въззивният съд също е приел, че от този акт за държавна собственост се установява, че имотът е станал държавна собственост. Като е потвърдил решението на първоинстанционния съд, въззивният съд по същество е възприел изводите на първоинстанционния съд по това възражение на ответниците.

Посочената т.19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по гр.д.№ 1 от 2000 г. на ОСГК на ВКС е неприложима към настоящото дело, тъй като ТР № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС е постановено по въпроси на въззивното обжалване при действието на ГПК отм. г. /отм./, а настоящото дело се развива по реда на ГПК, в сила от 01.03.2008 г., в който въззивното обжалване е уредено по коренно различен начин- като т.нар. „ограничен въззив“, за разлика от предвидения от ГПК отм. г. „пълен въззив“.

Няма противоречие между обжалваното решение и посоченото от касаторите решение № 7 от 08.02.2012 г. по гр.д.№ 510 от 2011 г. на ВКС, ГК, II г.о.. Напротив, в съответствие с приетото в това решение нва ВКС въззивният съд е направил самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал и е достигнал до свои правни изводи по съществото на спора.

Не са налице и основанията на чл.280, ал.2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск по чл.124, ал.1 ГПК, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск.

Решението не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на решението, като предпоставка за допускане до касационен контрол, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при простия прочит на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона- материален или процесуален или явна необоснованост. В случая, обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора материалноправни разпоредби на ЗС и ЗППДОбП отм. , както и процесуалноправните разпоредби на ГПК в действащите им редакция и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Предвид на всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Софийския апелативен съд не следва да се допуска.

С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторите дължат и следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника по жалбата направените от него разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 3 600 лв.

По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2634 от 12.11.2018 г. по гр.д.№ 5408 от 2017 г. на Софийския апелативен съд, ГК, X състав.

ОСЪЖДА Р.Д.А. със съдебен адрес: гр.С., [улица], ет. ...., ап. ...., И.С.Д. и П.Т.М. и двамата със съдебен адрес: [населено място], [улица] да заплатят на „Б.“ Е. със седалище и адрес на управление [населено място],[жк], [улица] на основание чл.78 ГПК сумата 3 600 лв. /три хиляди и шестстотин лева/, представлявааща разноски по делото пред ВКС.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.

Ключови думи