О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 120

София, 25.02.2020 г.

Върховният касационен съд на Р. Б, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на шести ноември през две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Д. П

ЧЛЕНОВЕ: Р. К

Е. М

при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора ……………...…………………….., като изслуша докладваното от съдията Е. М т. д. № 617 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по две касационни жалби от ответниците по спора, чието разрешаване е било предмет на решение № 81 на Бургаския апелативен съд, ТК, от 19.Х.2018 г., постановено по т. д. № 158/2018 г., с което в исково производство по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК /във вр. чл. 417, т. 10, предл. 1-во ГПК/ е било е било признато за установено, че бургаското „П. Л” ООД и неговия управител Д.Г.М. от [населено място], [община], дължат солидарно на Т.В.В. от [населено място] сума в размер на 112 000 лв., представляваща част от вземане на последния, възлизащо на 212 000 лв. и произтичащо от запис на заповед, издаден на 16.Х.2015 г. от това търговско дружество и авалиран от неговия управител Д.Г.М., както и законната лихва върху горепосочената главница от 112 000 лв., считано от 19.ХІІ.2016 г. и до изплащането й, за което вземане в полза на ищеца Т. В. е била издадена Заповед за изпълнение № 4507/20.ХІІ.2016 г. по ч. гр. дело № 8100/2016 г. по описа на РС-Бургас.

Касационната жалба с вх. № 9193/30.ХІ.2018 г. на Д.Г.М. от [населено място], [община], подадена чрез процесуалния му представител по пълномощие от АК-Бургас, съдържа оплаквания както за недопустимост, така и за неправилност на горното въззивно решение: предвид неговата необоснованост и постановяването му в нарушение на материалния закон, а също и при допуснати от състава на Бургаския апелативен съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това М. претендира касирането му и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който да бъдели „оставени без уважение предявените искове”, а на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът В. да бъдел осъден да заплати на касатора „всички съдебно-деловодни разноски и адвокатски хонорар”.

В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата подателят й Д. М. обосновава приложно поле на касационния контрол както с твърдението си за вероятна недопустимост и за „очевидна неправилност” на атакуваното въззивно решение (основания по чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро и 3-то ГПК), още и с наличието на предпоставката по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с този свой акт по съществото на спора Бургаският апелативен съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните четири материалноправни въпроса:

1./ „Какъв е предметът на делото при предявен установителен иск по чл. 422 ГПК, във вр. чл. 417, т. 10 /преди т. 9/ ГПК, а именно в хипотезата на издаден запис на заповед?”;

2./ „В случай, че между страните по делото няма спор, че записът на заповед е издаден с цел обезпечаване на конкретно задължение по конкретно каузално правоотношение, може ли съдът да приеме, че ценната книга обезпечава вземане по друго правоотношение?”;

3./ „Има ли право решаващият съд в рамките на това исково производство да изследва наличието на други правоотношения между страните, различни от онези каузални отношения, вземанията по които са обезпечени с процесния запис на заповед?”;

4./ „При липса на спор между страните по делото относно наличието на конкретно каузално правоотношение, чието изпълнение е обезпечено с издадения запис на заповед, следва ли решаващият съд да разгледа заявените от ответника длъжник релативни възражения, като например: за невъзникване на вземането, за погасяването му или за недействителност на основанието по каузалното правоотношение?”

~ Съответно касационната жалба с вх. № 9313/5.ХІІ.2018 г. на бургаското „П. Л” ООД /ЕИК[ЕИК]/, подадена от негов процесуален представител по пълномощие от АК-Бургас, съдържа идентични оплаквания и искания, както те са били релевирани в жалбата на неговия управител. Идентично е и съдържанието на изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК към касационната жалба на търговското дружество с това към жалбата на неговия управител.

Ответникът по касация Т.В.В. от [населено място] не е ангажирал свое становище нито по допустимостта на касационния контрол, нито по основателността на идентичните оплаквания за недопустимост и за неправилност на атакуваното въззивно решение, релевирани във всяка от двете касационни жалби

Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпили в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадени от надлежна /въззиваема/ страна в производството пред Бургаския апелативен съд, както касационната жалба на Д.Г.М. от [населено място], [община], така и тази на бургаското „П. Л” ООД, чийто управител е първият касатор, ще следва да се преценяват като процесуално допустими.

Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване са следните:

Предвид установения по-горе идентитет между съдържанието на двете касационни жалби, както и на изложенията по чл. 284, ал. 3 ГПК към тях, селектирането им в настоящето касационно производство по чл. 288 ГПК ще следва да се извърши като по една съвместна касационна жалба, подадена срещу атакуваното въззивно решение от търговско дружество и неговия управител /авалист по процесния запис на заповед/.

По твърдението на касаторите за вероятен порок на атакуваното въззивно решение по смисъла на чл. 281, т. 2 ГПК:

Твърдението за такова конкретно основание за допустимост на касационния контрол /по чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК/ следва от тезата им, че: „на практика съдът е постановил своето решение, не защото е установил, че в полза на ищеца е налице вземане по ценната книга, въз основа на която е издадена и заповедта за незабавно изпълнение, а защото в полза на ищеца е налице някакво друго вземане, произтичащо от други взаимоотношения между страните, различни от каузалните правоотношения, които процесният запис на заповед обезпечава”.

Не се констатира Бургаският апелативен съд да е разгледал положителен установителен иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК „на непредявено основание”, доколкото в мотивите към атакуваното негово решение надлежно е било разграничено, че ако страните по спора са целели прехвърлянето на правата върху дяловия капитал на „Травъл Ин БГ” ЕООД на цена от 1 300 000 лв., както са поддържали настоящите двама касатори, то същите съконтрахенти не би следвало да прекратят действието на окончателната сделка от 16.Х.2015 г. /с нотариална заверка на подписите им като условие за валидността й/, защото тя сочи същата цена, а само да договорят прекратяване на действието на споразумението от 16.Х.2015 г. за по-високата цена /в размер на 1 512 000 лв./, чието плащане е обезпечено „със спорната ценна книга”. Подчертано е било от въззивния съд в тази връзка, че ако формата е изискване на Закон за пораждане на вещния ефект на прехвърлянето на дялове, то за облигационния ефект /или промяната в него/ е било достатъчно съставянето на обикновено писмено споразумение. Следователно разгледана е била по същество точно тази искова претенция на В. срещу настоящите двама касатори, основана на процесния документ /менителничен ефект/, визиран в текста на чл. 417, т. 10, предл. 1-во ГПК /преди т. 9/.

По твърдението на касаторите за постановяване на атакуваното въззивно решение в противоречие с практика на ВКС /хипотеза по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол/:

Съгласно т. 17 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на тълкувателно решение № 4/18.VІ.2014 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 4/2013 г., в исковото производство по чл. 422, ал. 1, във вр. чл. 417, т. 9 /сега т. 10/ ГПК на изследване подлежи и каузалното правоотношение, което процесният запис на заповед обезпечава, стига страните по спора надлежно да са въвели свои твърдения или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение помежду им, по повод или във връзка с което е бил издаден този менителничен ефект. Ищецът кредитор доказва вземането си, основано на ефекта, а именно редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение. Докато при своевременно въведени твърдения или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед, всяка от страните доказва фактите, върху които са базирани нейните твърдения и възражения и се явяват обуславящи за претендираното, съответно отричаното право – за съществуването, респ. несъществуването на вземането по записа на заповед (което е предметът на такова дело).

За да отмени изцяло решението на първостепенния съд и да уважи положителния установителен иск на Т. В. от [населено място] с правно основание по чл. 422 ал. 1 ГПК /във вр. чл. 417, т. 10, предл. 1-во ГПК/, воден срещу настоящите двама касатори, въззивната инстанция е приела, че спорът между страните в процеса е само досежно това дали след промяната в каузалните им отношения – прекратяване на договора от 16.Х.2015 г. и подписването на нов, от 22.ХІІ.2015 г., В. продължава да има неудовлетворено парично вземане към „П. Л” ООД и управителя му, което издадената от това търговско дружество ценна книга да материализира. В тази връзка Бургаският апелативен съд надлежно е съобразил обстоятелството, че що се отнася до спора за действителността на споразумението от 8.ХІІ.2015 г., с което страните са прекратили действието на договора си от 16.Х.2015 г. – поради пълна симулация и нежелание на последиците му, е бил несвоевременно въведен от ищеца В. и затова не следва да бъде обсъждан по съществото на казуса, включително и в контекста на оплакванията му, изложени във въззивната жалба. Така, при ключовата си за изхода на делото констатация, че каузалните отношения се свеждат до само една търговска сделка, чийто предмет е продажбата на дружествени дялове от капитала на „Травъл Ин БГ” ЕООД, реализирана на 22.ХІІ.2015 г. и вписана в Агенцията по вписванията, решаващият правен извод на въззивния съд е, че в предшестващия 3-месечен период на преговори, съконтрахентите са взели предвид необходимостта от банково финансиране на купувача, съобразявайки всички свои явни уговорки за цената на тези дялове с изискванията на заемодателя, а именно че не би финансирал сделка на стойност „надхвърляща 1 300 000 лева”, респ., че максималното му участие ще е в отпускането на кредит „до 80% от пълната цена на продажбата”, т.е. за не повече от 1 040 000 лв.”. В резултат, заключението в атакуваното въззивно решение е, че цената от 1 300 000 лв. е била привидна, единствено за пред кредитната институция, като всъщност прикрива действителната, възлизаща на 1 512 000 лв. (един милион, петстотин и дванадесет хиляди лева), установима от анекса на страните към прекратения договор от 16.Х.2015 г., в изпълнение на който купувачът „П. Л” ООД е издал в полза на продавача В. процесния запис на заповед от 16.Х.2015 г., обезпечаващ плащането на необявената пред финансиращата банка разлика от 212 000 лева. Признанието на ищеца В. е било, че за част от последната сума, а именно в размер на 100 000 лв., той е получил плащане и затова, след съвкупен анализ на доказателствата по делото Бургаският апелативен съд е преценил като все още дължим единствено остатъка от 112 000 лв.

Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на тълкувателно решение № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Последователно разграничено е в мотивите към тази точка на ТР, че материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на решението, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. На плоскостта на това разграничение в процесния случай по необходимост се налага извод, че последният от формулираните в изложението въпроси е такъв с изцяло хипотетичен характер, докато първите три се отнасят до възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд и оттам – до правилността на постановеното от него решение. Ето защо, при така установената липса на главното основание за допустимост на касационния контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК, безпредметно се явява обсъждането налице ли е релевираната от двамата касатори допълнителна предпоставка за това (в случая по т. 1 на същия законов текст).

По твърдението за наличие на основание за касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК:

В заключение, атакуваното въззивно решение не е и „очевидно неправилно”, тъй като то нито е явно необосновано (да е налице грубо нарушение на правилата на формалната логика), нито е било постановено contra legem (законът да е бил приложен в неговия обратен, противоположен смисъл) или пък - extra legem (Бургаският апелативен съд да е решил делото въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма).

Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 81 на Бургаския апелативен съд, ТК, 19.Х.2018 г., постановено по т. дело № 158/2018 г.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1

2

Ключови думи
No law branches!