О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 128

гр. София 26.02.2020 г..

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 02 декември през две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА

ЗОЯ АТАНАСОВА

като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова

гр. дело № 2868 по описа за 2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по подадена касационна жалба от ищеца А.Д.Т., чрез адв. Е. В., срещу решение №772/02.04.2019 г. по гр.дело № 2883/2018 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено изцяло решение № 2262/11.04.2018 г. по гр.дело № 9213/2017 г. на Софийски градски съд, с което са отхвърлени предявените искове от А.Д.Т. с правно основание чл.49 ЗЗД. Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се прогласи нищожността на решението и/или да се обезсили, като недопустимо, и делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на Софийски градски съд, евентуално – решението да бъде отменено като неправилно и съставът на ВКС да постанови ново решение по съществото на спора, с което изцяло да уважи предявените искове.

В изложението са формулирани въпросите:1. възможно, правилно и допустимо ли е първоинстанционният и въззивният съд да обосноват отхвърляне на предявените искове на база част от телевизионното предаване, която не е посочена като процесна в исковата молба и която явно няма пряка връзка с процесната „нацистка“ и „хитлеристка“ част от предаването; 2. възможно, правилно и допустимо ли е първоинстанционният и въззивният съд да обосноват отхвърляне на предявените искове, като включат в мотивите си политически анализи по актуални политически теми, включително с намесването на имената на действащи политици /премиер, председател на парламентарна група/ и на политически партии, каквито не са посочени в исковата молба и не се съдържат в процесната част на телевизионното предаване; 3. възможно, правилно и допустимо ли е личното мнение на председател на първоинстанционен състав по актуални политически въпроси и действащи политици да бъде част от мотивите на съдебен акт; 4. възможно, правилно и допустимо ли е председател на първоинстанционен състав, който не е декларирал съответни познания в областта на литературознанието и литературната критика, да прави литературоведчески анализ на издадена от ищеца книга /чието съдържание е извън предмета на доказване/ и на тази база да обосновава крайните си изводи в първоинстанционното решение; 5. възможно и допустимо ли е да се постанови въззивно решение, с което се потвърждава първоинстанционно решение, основаващо се на представени от ответник печатни материали, за които се твърди, че са разпечатки от публикации в електронни медии, които нямат характер на частни документи по смисъла на чл.180 ГПК, тъй като не носят подпис на автор, т.е. не разполагат с доказателствена сила дори за личността на съставителите си и не са ангажирани никакви доказателства и искания, с които евентуално да се установи реалното съществуване, датата, заглавието, медията, авторството и съдържанието на подобен род публикации; заверката за вярност от страната превръща ли печатни материали в частни документи, въпреки, че са неподписани от техния автор, 6. възможно и допустимо ли е да се постанови въззивно решение, с което се потвърждава първоинстанционно решение, на база анализ на политическото поведение и личността на ищеца, независимо дали са събрани или не обективни доказателства за това по реда на ГПК и особено когато в исковата молба на ищеца не са въведени каквито и да било аргументи и доказателства с политически характер; възможно ли е съдебен състав да определя дали действащ политик е политически последователен или не; влиза ли в преценъчната функция на съда политическото поведение и възгледи на дадена личност и доколко това влиза в разрез с принципа за политически неутралитет на магистратите; 7. несъгласието на председател или член на даден решаващ състав с моралните, политическите и идеологическите разбирания или действия на страна по делото представляват ли основание за самоотвод на съответния магистрат/и респ. допустимо ли е такива лични морални, политически и идеологически оценки да станат част от мотивите на съдебния акт; 8. политизирането на мотивите на съдебен акт и изразяването на лично политическо отношение на магистрат и то по въпроси на съвременна политика и по отношение на действащи политически личности обуславя ли неправилност, недопустимост, нищожност или невалидност на постановения съдебен акт, когато са използвани за мотивирането му; 9. дали номинално хумористичният профил на едно телевизионно предаване априори изключва нанасянето на неимуществени вреди на дадено лице, чиито действия, бездействия, физически или морален облик, идеологически или политически разбирания, се коментират и анализират не с хумористични похвати, а на база документи, автентични снимки и документални кадри; 10. допустимо и възможно ли е от гледище на закона и моралните ценности на европейската цивилизация, автентични снимки и документални кадри със свастики и лидери на нацисткия режим на Третия райх, както и коментари за смъртта на милиони евреи в концентрационни лагери, да бъдат художествен фон или художествено средство на хумористично предаване; 11. фокусирането на мотивите на крайните съдебни актове единствено на направените от ответниците възражения и практическата липса на релевантни мотиви по направените от ищеца искания и твърдения обуславят ли нищожност на съответния съдебен акт или този порок може да се тълкува само в насока на неправилност. Поставените въпроси според жалбоподателя са решени в противоречие с практиката на ВКС.

Жалбоподателят поддържа, че обжалваното решение е очевидно неправилно. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК – решение № 404 от 13.07.2010 г. по гр. д. № 907/2009 г. на III-то г.о.; решение № 264 от 21.10.2013 г. по гр. д. № 2161/2013 г. на III-то г.о. досежно пределите на свободата на словото и изразяването; решение № 85 от 23.03.3012 г. по гр. д. № 1486/2011 г. на IV-то г.о; решение № 86 от 29.01.2010 г. по гр. д. № 92/2009 г. на II-ро г.о. и решение № 62 от 06.03.2012 г. по гр. д. № 1376/2011 г. на IV-то г.о.

Ответниците по касационната жалба „Г. Ф“ ООД и Ю.Б.Х., чрез адвокат М. Г., в писмени отговори са изразили мотивирано становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението и за неоснователност на касационната жалба по същество.

Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна, срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.

С обжалваното въззивно решение съдът се е произнесъл по предявени от А.Д.Т. срещу „Г. Ф“ ООД и Ю.Б.Х. пасивно субективно съединени искове с правно основание чл.49 ЗЗД за заплащане на обезщетения за неимуществени вреди от по 25 001 лв., претърпени от рубриката „Като две капки боза“ в епизод 205 на телевизионното предаване „Господари на ефира“, излъчено на 29.06.2017 г.

За да потвърди отхвърлителното решение на първата инстанция, въззивният съд е обсъдил подробно съдържанието на целия излъчен епизод 205, отчел е обстоятелството, че той е част от предаване с развлекателен характер и формат на комедийно шоу, съчетано с репортерска публицистика, както и че конкретната рубрика „Като две капки боза“ се основава на приликата на известни личности с филмови и анимационни герои или други известни личности. Прието е, че в качеството си на продуцент на предаването „Господари на ефира“, ответникът „Г. Ф“ ООД принципно може да носи отговорност по чл.49 ЗЗД, тъй като притежава качеството на възложител на работата - той определя съдържанието на предаването, включително и рубриките в него, осъществява надзор върху работата на служителите и извлича ползите от това предаване. Прието е също, че другият ответник Ю. /Д./ Х. е съдружник в „Г. Ф“ ООД, но не е доказано той самият в лично качество да е продуцент на предаването, затова не е възложител по смисъла на чл.49 ЗЗД и не може да носи отговорност за причинени вреди от това предаване. След обсъждане на писмените и гласни доказателства по делото съдът е достигнал до извод, че със съдържанието на рубриката „Като две капки боза“ в рамките на предаването „Господари на ефира”, излъчено на 29.06.2017 г., не е осъществено противоправно поведение, чрез публично разгласяване на обидни и клеветнически твърдения по отношение на ищеца. На първо място съдът е обсъдил прогласеното в чл.39 – чл.41 от Конституцията на РБ, чл.10 ЕКЗПЧОС и чл.19 МПГПП право на всеки да изразява и разпространява мнение и да търси, получава и разпространява информация. Разгледани са рамките на това право – до пределите, след които се засягат други конституционно защитени права и интереси /чест, достойнство, добро име/ и при съобразяване с чл.57, ал.2 от КРБ, която не допуска злоупотреба с права. Обсъдена е практиката на ВКС и на ЕСПЧ, според която публичните лица могат да бъдат подлагани на обществена критика на ниво, по-високо от това, на което могат да бъдат подлагани частни лица и че не е налице противоправно поведение при изразяване на мнение, засягащо конкретно лице, когато името му се коментира във връзка с обществен въпрос, свързан с неговата дейност, ако не се засягат достойнството на личността, т.е. ако не се осъществява състава на обидата или клеветата.

За да прецени дали в конкретния случай правото на изразяване на мнение е упражнено законосъобразно, съдът е извършил преценка не на отделни части от съдържанието на излъчената рубрика, а на нейното цялостно съдържание и общия контекст, в който са поставени изразите, снимките и видеомонтажа, които ищецът е възприел като уронващи честта и достойнството му. Преценено е, че процесната рубрика е посветена на поведението на ищеца като политолог и на промяната на политическите му възгледи, илюстрирано с „размахване“ на документи в телевизионни студия и със статута му на депутат от парламентарната група на ПП „ГЕРБ“, за чиито лидери преди това е написал книгата „Шайка…“. Приел е, че начинът на представяне на информацията е подчинен на идеята за визуална прилика между ищеца и Х. Х, като е насочено внимание към мустаците на ищеца. Успоредно с това е направен паралел с рязката смяна на политически възгледи. Съдът е приел, че не е правено сравнение или търсено сходство с Хитлер. Приел е също, че е направена оценка и критика на поведението на ищеца с похватите на развлекателното предаване и сатирата, без да е разгласено позорно обстоятелство. Според съда рубриката в конкретния епизод не съдържа твърдения, че ищецът изповядва или симпатизира на нацистката идеология, а по същество представлява пародиен коментар на промяната на идеологическите възгледи на ищеца. Направен е извод, че съдържанието на хумористичната рубрика не излиза извън рамките на свободата на словото и в нея не са използвани изразни средства за умишлено унижаване на достойнството на ищеца. Прието е, че не е нарушен балансът между правото на свободно изразяване и разпространяване на мнение и информация чрез различни средства /което включва и използването на преувеличаване и провокация/ и правото на лично достойнство и чест на личността. Прието е също, че е направена критика със средствата на сатирата в политически аспект, а не персонална атака на личността на ищеца. Посочено е, че не представлява неправомерно поведение обсъждането на визуалната прилика между ищеца и Химлер, а контекстът на промяна на политическите възгледи има своето основание, съдейки от публикации в интернет и в изявите на ищеца преди да стане депутат, например написването на книгата „Шайка …“, визирана в рубриката. Съдът е отчел също, че самият ищец подлага на критика други публични личности в свои публични изяви, затова са по-широки границите на допустимата критика спрямо него. Съдът се е позовал и на практика на ЕСПЧ, според която правото на обективно и балансирано изразяване се ползва със закрила не само относно съществото на изразяваните идеи и информация, но и относно формата, в които те се представят.

При тези съображения съдът е формирал решаващ извод за неоснователност на предявените искове и е потвърдил първоинстанционното решение, с което същите са отхвърлени, като неоснователни.

По правните въпроси:

С оглед тежестта на въведените от жалбоподателя твърдения за пороци на обжалваното въззивно решение, настоящият състав следва да се произнесе на първо място по въпроса дали то е валидно и допустимо. Тази проверка ВКС дължи и служебно, без да има позоваване в касационната жалба на основанията нищожност и недопустимост – в този смисъл т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Свързани с валидността и допустимостта на въззивното решение са въпроси № 1, № 2, № 7, № 8 и № 11.

Жалбоподателят обосновава оплакванията си за вероятна нищожност и недопустимост на обжалваното решение с твърдения, че въззивният съд е потвърдил решение на първата инстанция, мотивите на което излизат извън предмета на делото и са израз на политически съд и лична неприязън на съдията към ищеца. Тези твърдения обаче принципно не биха могли да се свържат с основанията нищожност и недопустимост на съдебното решение. Според мотивите на ТР № 1 от 10.02.2012 г. по т. д. № 1/2011 г. на ОСГТК на ВКС, нищожно е това съдебно решение, което е постановено от ненадлежен орган или в ненадлежен състав, извън правораздавателната власт на съда, не в писмена форма, абсолютно неразбираемото решение или неподписаното решение. Тези условия в случая не са налице. Дори и хипотетично да се приеме, че първоинстанционният съдия е трябвало да си направи отвод по делото поради наличие на обстоятелства, които пораждат основателно съмнение в неговото безпристрастие, това не може да доведе до нищожност на първоинстанционното решение и съответно – до порок на решението на въззивния съд. В този случай съдебният състав е законен, но постановеното решение може да бъде атакувано като неправилно поради съмнение за предубеденост – в този смисъл мотивите на Тълкувателно решение № 13 от 1976 г. на ВС, ОСГК и решение № 53 от 26.07.2018 г. по гр. д. № 1229/2017 г., на ВКС, II г. о. В настоящия случай именно такива са и оплакванията във въззивната жалба, а въззивният съд от своя страна е изложил задълбочени собствени мотиви по делото и жалбоподателят не твърди, че те също са плод на пристрастие. На следващо място – недопустимо е това съдебно решение, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, а именно когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване и ако съдът е бил десезиран - ППВС № 1/10.11.1985 г. и ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС. Недопустимо е и решението, в което съдът е разгледал непредявен иск. Настоящият случай не е такъв. Съдът се е произнесъл именно по предявения иск, който включва твърдения, че в излъчената на 29.06.2017 г. рубриката „Като две капки боза“, епизод 205 на телевизионното предаване „Господари на ефира“, се съдържат внушения, които са накърнили честта и достойнството на ищеца и са му причинили неимуществени вреди. При разглеждане на иска съдът е длъжен да прецени наличието или липсата на противоправно поведение, като обсъди цялото излъчено предаване, съобразявайки общия контекст, а не само част от него - отделните изрази, снимки и архивни видеоматериали, посочени в исковата молба. Като се е позовал на общия контекст, въззивният съд не е излязъл извън пределите на исковата молба и съответно – не е постановил недопустимо решение. Напротив, решението му съответства на практиката на ВКС, включително и на посоченото от жалбоподателя решение № 85 от 23.03.2012 г. по гр. д. № 1486/2011 г., IV г. о. по чл.290 ГПК, в което се приема, че журналистът има право да дава оценка, ако тя не е самоцелна и ако е в контекста на събития от обществен интерес, които той обсъжда и коментира. Именно в общия контекст в настоящия случай е обсъждането на промяната в политическите възгледи на ищеца, предвид написаната от него книга и последващото присъединяване към партията на тези, които е критикувал. Споменаването на известни действащи политически личности в случая не е самоцелно, а в общия контекст на предаването, което акцентира върху обективния факт на промяна на политическите възгледи на ищеца, съответно – съдът не може да основе решението си на едностранчива оценка на предаването, основана само на избрани части от него, които ищецът е посочил в исковата си молба, а е длъжен да разглежда общия смисъл, който частите в тяхната цялост внушават. След като е сезиран с иск за обезщетение на неимуществени вреди от излъчено предаване по телевизията, което има политически акцент, съдът не може да подмине този акцент, а е длъжен да го прецени от гледна точка на иска, с който е сезиран, като по необходимост вземе отношение и по засегнатите политически въпроси. Тази част от мотивите на съда не е самоцелна, тя не представлява политически съд над ищеца, а единствено преценка дали е нарушен балансът между свободата на изразяване на мнение и засягането на честта и достойнството на ищеца. И на последно място – въпроси № 8 и 11 от изложението са свързани с мотивирането на съдебния акт. Съобразно посоченото по-горе, само абсолютно неясни мотиви могат да обусловят нищожност на съдебното решение, а в случая жалбоподателят не твърди мотивите да са неясни, а и обективно такова нарушение няма.

Въпроси № 3-10 и отчасти въпроси № 8 и 11 са свързани с оплаквания за неправилност на съдебните актове.

Тъй като въззивният съд е съд по съществото на правния спор и тъй като предмет на касационна проверка е въззивното, а не решението на първата инстанция, въпроси № 3 и № 4, обосновани с твърдения за пороци в решението на първоинстанционния съд, не са обуславящи по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС и по тях не може да се допусне касационно обжалване.

Въпрос № 5 е свързан с онази част на въззивното решение, в която се сочи, че по делото са представени извлечения от статии и коментари в интернет, в които преди излъчването на рубриката е коментирана визуалната прилика между ищеца и Х. Х; промяната в политическите възгледи на ищеца и начина му на изразяване, който е илюстриран с негови собствени публикации и със стенограма от заседание на Народното събрание. Тази част от съдебното решение не съдържа решаващи мотиви на въззивния съд, а само изброява представени по делото документи, които обаче реално не са послужили за обосноваване на съдебния акт. Ето защо пети въпрос не е обуславящ по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС и по него не може да се допусне касационно обжалване.

Въпроси № 6 и № 8 са свързани с оплаквания за неправилност на въззивното решение поради това, че съдът е направил недопустим анализ на политическото поведение и възгледи на ищеца. Доколкото същите оплаквания и същите питания са включени в обхвата на въпрос № 2, казаното по-горе важи и по тези въпроси. Въззивното решение не противоречи, а напълно съответства на посоченото от жалбоподателя решение № 85 от 23.03.2012 г. по гр. д. № 1486/2011 г., IV г. о., че се преценява общият контекст на предаването, за което се твърди, че е причинило неимуществени вреди. След като предаването има политически контекст, неминуемо съдът навлиза в обсъждане и на тази част от предаването. Това се прави от съда не с цел изразяване на собствено политическо отношение, а само в рамките на преценката, която се дължи по предявения иск за неимуществени вреди. Доколкото в случая е налице обективен факт на промяна на политическите възгледи на ищеца и точно тази промяна е част от процесното предаване, съдът не може да подмине този въпрос, когато преценява дали е нарушен балансът между правата на двете насрещни страни. Мотивите на съда не нарушават принципа на политически неутралитет на магистратите, тъй като те имат строго ограничена цел – да обосноват преценката дали предявеният иск е основателен или не. Липсва противоречие между въззивното решение и останалата практика на ВКС, посочена от жалбоподателя - решение № 404 от 13.07.2010 г. по гр. д. № 907/2009 г. на III-то г.о.; решение № 264 от 21.10.2013 г. по гр. д. № 2161/2013 г. на III-то г.о.; решение № 86 от 29.01.2010 г. по гр. д. № 92/2009 г. на II-ро г.о. и решение № 62 от 06.03.2012 г. по гр. д. № 1376/2011 г. на IV-то г.о. В решение № 404 от 13.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 907/2009 г., III г. о., се приема, че въпросът за баланса при упражняването на конституционно гарантираните права може да бъде решен след конкретна преценка на всеки случай, както и че в съдържанието на прокламираната в чл. 40, ал. 1 от Конституцията свободата на печата и другите средства за масова информация не се включва предоставена възможност за разпространяване на неверни данни, засягащи лични граждански и човешки права и не предпоставя налагане на негативен подтекст. В съответствие с това решение въззивният съд е разгледал предявения иск, като е обсъдил особеностите на конкретния случай, изхождайки от обективните /а не неверни/ данни за промяна на политическите възгледи на ищеца, както и хумористичния контекст и изразните средства на развлекателното предаване, в което е изложена тази промяна. Разликата в резултата по двете дела се дължи на това, че случаите са различни и че по гр. д. № 907/2009 г. на ВКС предмет на иска са били вреди от невярна публикация, докато в настоящия случай това условие липсва. Както в посоченото решение на ВКС, така и в решение № 264 от 21.10.2013 г. на ВКС по гр. д. № 2161/2013 г., III г. о., се разглежда въпросът за баланса между свободата на словото и други конституционно защитени ценности, каквито са личното достойнство, репутацията и неприкосновеността на личната сфера на гражданите. Извън общите постановки, че съдът следва да следи за този баланс, всеки конкретен случай е различен и преценката, която съдът прави, е различна, поради което не може приетото по едни дела като резултат механично да се отнася към други подобни дела. Приетото в решение № 86 от 29.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 92/2009 г., III г. о., отново акцентира върху това дали неимуществените вреди произтичат от разпространен неверен факт, или целта на публикацията е голословно да се оспори нечия компетентност или добросъвестност с цел да се привлече внимание по обществен въпрос. В същото решение отново се сочи на необходимостта да се преценява балансът между насрещните права на страните в процеса. Обжалваното по настоящото дело въззивно решение не противоречи на тази практика на ВКС, тъй като съдът е изложил задълбочени мотиви по въпроса за липсата на нарушения на този баланс, опирайки се на фактите по конкретното дело. Липсва противоречие и с решение № 62 от 6.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1376/2011 г., IV г. о., в което се обобщава практиката на ВКС по този тип дела и се приема, че не е противоправно поведението при изказани мнения с негативна оценка, пряко или косвено засягащи конкретно лице, когато името му се коментира или се предполага във връзка обществен въпрос, свързан с неговия пост, дейност или занятие; че негативните оценки за определена личност, открояваща се по една или друга причина в обществения живот, не пораждат отговорност, ако не засягат достойнството на личността; че за верни фактически твърдения издателят не носи отговорност, дори да позорят адресата на публикацията.

Въпрос № 9 засяга изразните средства на процесното предаване. Те обаче не могат да бъдат откъснати от контекста на цялото предаване, затова и този въпрос не отговаря на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, вр. т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, още повече, че не е свързан с решаващи мотиви на въззивния съд, че хумористичният профил на едно телевизионно предаване априори изключва нанасянето на неимуществени вреди на дадено лице, чиито действия, бездействия, физически или морален облик, идеологически или политически разбирания, се коментират и анализират.

Изложеното по въпрос № 9 се отнася и за въпрос № 10. Автентичните снимки и документални кадри със свастики и лидери на нацисткия режим на Третия райх, както и коментари за смъртта на милиони евреи в концентрационни лагери, дори да са израз на лош вкус на авторите на предаването, в случая не внушават мисълта, че ищецът споделя тази идеология. Търси се единствено ефект на хумор от визуалното сходство между ищеца и Х. Х, както и паралел с промяната в политическите им възгледи. Тези художествени похвати обаче не могат да се отделят от цялостния контекст на предаването, който съдът е обсъдил в съответствие с посочената практика на ВКС.

Последният въпрос също не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване, защото цели фокусиране върху конкретни детайли от процесното предаване, а не цялостната му оценка, каквато въззивният съд е направил в пълно съответствие с обсъжданата практика на ВКС. С оглед на това въпросът не е правен по смисъла на ал.280,ал.1 ГПК и касационно обжалване не следва да се допусне.

Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.2,пр.3 ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение на Софийски апелативен съд. Очевидна неправилност е въведено с новата разпоредба на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК основание за допускане на касационен контрол, без допускането на такъв да е обусловено от обосноваване на общата и допълнителните предпоставки на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен contra legem до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен extra legem, т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В настоящия случай не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.

Като взема предвид изложеното съдът преценява, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2 ГПК по поставените въпроси от жалбоподателя А.Д.Т., чрез адв. Е. В..

С оглед изхода на спора в полза на ответника по касационната жалба Ю.Б.Х. следва да се присъди сумата 2400 лв. разноски по делото за настоящото производство за адвокатско възнаграждение.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

О П Р Е Д Е Л И:

Не допуска касационно обжалване на решение №772/02.04.2019 г. по гр.дело № 2883/2018 г. на Софийски апелативен съд по касационна жалба вх. № 9136/09.05.2019 г. подадена от ищеца А.Д.Т., чрез адвокат Е.Г.В., съдебен адрес [населено място], [улица], № 49/партер/, чрез адв.Е. В..

Осъжда А.Д.Т. ЕГН [ЕГН], съдебен адрес [населено място], [улица] /партер/, чрез адвокат Е.Г.В., да заплати на Ю.Б.Х.,ЕГН [ЕГН], съдебен адрес [населено място], [улица], ет.5, чрез адвокат М. Г., сумата 2400 лв. разноски за настоящото производство за адвокатско възнаграждение.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: