№ 102

[населено място], 26.02.2020г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, второ отделение, в закрито заседание на двадесет и пети февруари, две хиляди и двадесета година, в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА

ВАСИЛ ХРИСТАКИЕВ

като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 323/2020 год. и за да се произнесе съобрази следното :

Производството е образувано по подадена от „Орхание – 1 „ ООД / в несъстоятелност / частна жалба против определение № 351/17.12.2019 г. по т.д.№ 2847/2019 г. на състав на ІІ т.о. на ВКС, с което е оставена без разглеждане подадената от същата страна молба за отмяна на влязло в сила решение № 123/20.06.2018 г. по т.д.№ 1/2018 г. на Апелативен съд – В. Т, на основание чл.303 ал.1 т.4 ГПК, поради противоречието му с решение № 202/ 21.12.2017 г. по т.д.№ 689/2017 г. и определение № 578/03.11.2015 г. по ч.т.д.№ 2168/2015 г. – и двете на състави на Върховен касационен съд, постановени в същото исково производство. Жалбоподателят оспорва правилността на атакуваното определение, като не споделя довода в същото, че противоречието по смисъла на чл.303 ал.1 т.4 ГПК следва да е между диспозитивите на два влезли в сила съдебни акта - решения, а не между мотивите. Счита, че последното е изрично възприето в мотивите към т.5 на ТР № 7 / 31.07.2017 г. по тълк.дело № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС.Страната счита, че съдът стеснително тълкува разпоредбата на чл.303 ал.1 т.4 ГПК, която не съдържа ограничението противоречащите си актове да не са постановени в един и същи процес, нито ограничението да се ползват със сила на пресъдено нещо.

Ответната страна - „ Марина Д Ор” ЕООД – оспорва частната жалба, споделяйки изложените в атакуваното определение съображения. Намира, че страната се домогва чрез института на отмяната да постигне това, което се е опитала, но не е успяла да постигне чрез обжалването на решение № 123/ 20.06.2018 г. по т.д.№ 1/2018 г. на Апелативен съд – В. Т пред касационна инстанция, вкл. с доводи за неговата недопустимост.

Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частната жалба е подадена в срока по чл.275 ал.1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да се произнесе, настоящият състав съобрази следното :

Молителят „Орхание – 1 „ ООД / в несъстоятелност / претендира отмяна на влязло в сила решение № 123/ 20.06.2018 г. по т.д.№ 1/2018 г. на Апелативен съд – В. Т, като противоречащо на два съдебни акта, постановени в хода на производството по същия правен спор, съответно : на определение № 578/03.11.2015 г. по ч.т.д.№ 2168/ 2015 г. на І т.о. на ВКС, постановено в производство по чл.274 ал.3 ГПК, с което е отменено потвърдително въззивно определение, за прекратяване на производството относно искане по чл.537 ал.1 ГПК, за отмяна на констативен нотариален акт за право на собственост, к а к т о и на решение № 202/ 21.12.2017 г. по т.д.№ 689/2017 г. на състав на ВКС, с което е отменено първоначалното въззивно решение по делото и същото е върнато с указания за ново произнасяне от въззивна инстанция. Предмет на спора е иск на „Орхание – 1 „ ООД / в несъстоятелност / за разваляне, на основание чл. 87 ал. 3 вр. с ал.1 ЗЗД, на сключен с ответника „Марина Д Ор„ ЕООД договор за покупко- продажба на недвижими имоти, по вина на последното дружество, в качеството на купувач. Молителят се позовава на дадена различна, според него, квалификация на възникналото между страните правоотношение с така сключения договор, съответно - в окончателното, влязло в сила поради недопускане на касационното обжалване, въззивно решение – обект на исканата тук отмяна и в посочените актове, постановени в хода на осъществяван инстанционен контрол в рамките на същия правен спор.

За да остави молбата за отмяна без разглеждане, съставът на ІІ т.о. на ВКС е посочил, че визираните от молителя съдебни актове не отговарят на изискването да разрешават противоречиво, със сила на пресъдено нещо материалноправния спор между същите страни и със същия предмет, разрешен с влязлото в сила решение № 123/20.06.2018 г. по т.д.№ 1/2018 г. на Апелативен съд – В. Т, като поначало противоречието следва да е установимо между диспозитивите, а не между мотивите на противоречащите си съдебни актове. Предвид непосочването на влезли в сила съдебни актове от такова естество, че с оглед характеристиката им да е обективно възможно да бъдат подведени към сочената изрично хипотеза на чл.303 ал.1 т.4 ГПК, следвайки задължителните указания в т.10 на ТР № 7/31.07.2017 г. по тълк.дело № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС съдебният състав е приел, че молбата за отмяна е недопустима и следва да се остави без разглеждане, като несъдържаща надлежни твърдения в обосноваване на основанието по чл.303 ал.1 т.4 ГПК.

Частната жалба е неоснователна.

Интерпретацията на мотивите към т.5 на ТР № 7/31.07.2017 г. по тълк.дело № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС, дадена от жалбоподателя, е несъответна на съдържанието и логиката им. Според мотивите на Тълкувателното решение, основанието по чл.303 ал.1 т.4 ГПК е налице и когато разрешаването на спора по единия иск / обусловения / имплицитно съдържа в себе си произнасянето по другия иск / обуславящия / и двете разрешения си противоречат. В тази хипотеза не се касае за напълно идентичен спорен предмет, а за различие в предметите, но от такова естество, че единият - предмет на обусловеното дело - инкорпорира в себе си този по обуславящото дело, поради което между диспозитивите на двете решения възниква противоречие, като правото по обусловеното решение е мълчаливо отречена правна последица от решението по обуславящия иск. Така в т.5 от диспозитива на Тълкувателното решение се приема, че идентичност в предмета на влезлите в сила съдебни решения, като основание за отмяна по чл.303 ал.1 т.4 ГПК, е налице не само при пълен обективен и субективен идентитет по отношение предмета и страните по делата, но и когато са разрешени по различен начин правни въпроси, включени в предмета, по който се формира сила на пресъдено нещо.

Видно е от даденото разрешение, че се касае за съпоставка между предмети на спор по различни дела, а не между различни квалификации на правоотношение, във връзка с един и същ предмет на спор, дадени в хода на едно и също производство, каквото противопоставя молителя и което противоречие е обективно преодолимо по пътя на инстанционния контрол. Последицата от основателна молба по чл.303 ал.1 т.4 ГПК е не отмяна на конкретно посоченото от молителя, а на неправилното между две противоречащи си решения, всяко от които със самостоятелно битие, пораждащо самостоятелни правни последици, което обуславя и необходимостта от отмяната му, като неправилно. След такава отмяна в правния мир не следва да остане неразрешен спор, какъвто правен резултат би бил невъзможен, ако се сподели тезата на молителя. Затова и извънинстанционният контрол по реда на Глава ХХІV ГПК се осъществява по отношение на влезли в сила решения, формиращи сила на пресъдено нещо, защото само чрез същата страните по спора се явяват обвързани от конкретни правни последици, правен интерес за заличаване на неправилните от които се защитава чрез института на отмяната. Поради това и противоречието е от значение с оглед правния резултат, обективиран в диспозитивите на съдебните актове, не и в мотивите им. Правилно съставът на ІІ т.о. на ВКС е приел, че липсват надлежни твърдения за обективно годни да бъдат противопоставени, като противоречащи, в хипотезата на чл. 303 ал.1 т.4 ГПК, съдебни актове, което обуславя недопустимост на молбата, съгласно задължителните указания в т.10 на ТР № 7/31.07.2017 г. по тълк.дело № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС.

Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение

О П Р Е Д Е Л И :

ПОТВЪРЖДАВА определение № 351/17.12.2019 г. по т.д.№ 2847/2019 г. на състав на ІІ т.о. на ВКС.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: