О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 121

София, 26.02.2020 г.

Върховният касационен съд на Р. Б, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Д. П

ЧЛЕНОВЕ: Е. М

И. П

при секретаря ………………………….................. и с участието на прокурора ………………....…...….., като изслуша докладваното от съдията Е. М т. д. № 587 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по две касационни жалби от двамата ответници в производство по чл. 422, ал. 1, във вр. чл. 417, т.2, предл. 3-то ГПК, подадени против решение № 201 на Великотърновския апелативен съд от 3.VІІІ.2018 г., постановено по т. д. № 60/2018 г., с което е било изцяло потвърдено първоинстанционното решение № 513/8.ХІІ.2017 г. по т. д. № 34/2016 г. С последното, в това исково производство е било признато за установено по отношение на настоящия касатор и съпругата му В.Е.П., че на основание сключен договор за банков кредит от 23.VІІ.2008 г. двамата солидарно дължат на „Банка ДСК” ЕАД-София, първият като съдлъжник на кредитополучателя „Нове-Петков” ЕООД, а втората – като поръчител на търговеца, следните четири суми, за които е била издадена Заповед № 524 от 25.ХІ.2015 г. за незабавно изпълнение по ч. гр. дело № 868/2015 г. по описа на Свищовския районен съд:

1./ В размер на 105 759.05 евро главница и ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК отм. .ХІ.2015 г.) и до окончателното й изплащане;

2./ В размер на 8 501.53 евро – договорна лихва за периода 25.ХІІ.2014 г. – 22.ХІ.2015 г.;

3./ В размер на 2 931.95 евро наказателна лихва за същия период;

4./ В размер на 1 294.90 евро – такси за обслужване на кредита.

Оплакванията в касационната жалба (с вх. № 4309/23.VІІІ.2018 г.) на Н. П. са както за нищожност и недопустимост, така и за неправилност /незаконосъобразност/ на атакуваното въззивно решение – предвид неговата необоснованост и постановяването му както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на Великотърновския апелативен съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това той претендира касирането му и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който положителния установителен иск на банката, воден срещу него и съпругата му по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК-във вр. чл. 417, т 2, предл. 3-то ГПК, да бъдел отхвърлен в пълния предявен по делото негов размер – като неоснователен и недоказан, а на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на П. да му бъдели присъдени всички съдебно-деловодни разноски. Инвокирани са доводи, че процесният кредит не е бил надлежно обявен от банката като предсрочно изискуем, че неоснователно не било уважено защитното възражение за погасяване на иска по давност, а също и тези за нищожност на клаузата на чл. 1, изр. 3 от договора за банков кредит и на Общите условия на кредитната институция.

В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към касационната жалба, изготвено от негов особен представител, подателят й Н. П. обосновава приложно поле на касационния контрол освен с твърденията си за вероятна нищожност, недопустимост и „очевидна неправилност” на атакуваното въззивно решение (основания по чл. 280, ал. 2 ГПК), още и с едновременното наличие на предпоставките по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с този свой акт по съществото на спора Великотърновският апелативен съд се е произнесъл по следните пет правни въпроса:

1./ „Може ли въззивният съд да се счита валидно сезиран, при условията на ГПК, при подадена нередовна искова молба?”;

2./ „Изискуемо ли е вземането, произтичащо от банков кредит, чиято предсрочна изискуемост не е обявена на всички ответници по делото преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение от банката ищец по реда на чл. 418, вр. чл. 417, т. 2 ГПК и чл. 60, ал. 2 от ЗКИ (ЗАКОН ЗА КРЕДИТНИТЕ ИНСТИТУЦИИ)?”;

3./ „Допустимо ли е съдът да уважи иск за вземания по договор за банков кредит, предявен по реда на чл. 422 ГПК, в хипотезата на позоваване от ищеца на предсрочна изискуемост на кредита и при липса на разграничение на падежирани и непадежирани погасителни вноски в заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение и в исковата молба, само за падежираните неплатени вноски, чиято изискуемост е настъпила преди датата на подаване на заявлението?”;

4./ „Допустимо ли е длъжник да бъде осъден от банка в рамките на заповедното производство само на основание и единствено представени извлечение от своите счетоводни книги, тъй като това не съответства на правото на Европейския съюз, според което съдът всякога трябва да проверява служебно дали клаузите в потребителските договори са неравноправни?”;

5./ „Съдлъжникът и поръчителят по договор за банков кредит и анексите към него, които са физически лица, могат ли да се ползват от закрилата по ЗЗП (ЗАКОН ЗА ЗАЩИТА НА ПОТРЕБИТЕЛИТЕ), когато кредитополучател е търговец, обявен в несъстоятелност?”

По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответната по касация „Банка ДСК” ЕАД-София писмено е възразила чрез своя юрисконсулт (П.Н.Т.) както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за нищожност, недопустимост и неправилност на атакуваното въззивно решение, претендирайки за неговото потвърждаване. Инвокирани са доводи, както за липса на пороци на въззивното решение по смисъла на чл. 281 ГПК, така и че последните 4 формулирани от касатора П. правни въпроса в изложението му по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата се отнасяли изцяло към правилността на атакуваното въззивно решение.

~ Съответно касационната жалба (с вх. № 4310/23.VІІІ.2018 г) на въззивницата В.Е.П. съдържа оплакванията й за недопустимост и за неправилност на атакуваното решение на Великотърновския апелативен съд, поради което тя претендира отменяването му изцяло и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който положителния установителен иск на „Банка ДСК” ЕАД да бъде отхвърлен в пълния предявен по делото негов размер, вкл. с присъждането на всички направени в процеса от В. П. разноски на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. Инвокирани са доводи, че при констатация, че договор за банков кредит не е бил надлежно обявен за предсрочно изискуем, положителният установителен иск за съществуването на вземания на банка по същия се явявал недопустим, т.е. решаващият съд не е следвало да се произнася по съществото на претенцията; че неправилно не било уважено възражението за изтекла погасителна давност – предвид обстоятелството, че заповедното производство, което не е исково, не можело да доведе до прекъсване на започналата да тече погасителна давност по отношение на процесните вземания; че било отхвърлено възражението за нищожност на клаузата по чл. 1, изр 3-то от процесния договор за кредит, установяваща възможност за банката едностранно да променя лихвения процент по кредита, а също и за неприложимост на Общите условия на кредитната институция, тъй като същите не били надлежно връчени на поръчителката.

В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата подателката й обосновава приложно поле на касационното обжалване освен с твърденията си за наличие на основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК (вероятна нищожност, вероятно недопустимост и „очевидна неправилност”), още и с едновременното наличие на всички допълнителни предпоставки по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с този свой акт по съществото на спора Великотърновският апелативен съд се е произнесъл по следните четири правни въпроса:

1./ „Може ли въззивният съд да се счита валидно сезиран, при условията на ГПК, при подадена нередовна искова молба?”;

2./ „Изискуемо ли е вземането, произтичащо от банков кредит, чиято предсрочна изискуемост не е обявена на всички ответници по делото преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение от банката ищец по реда на чл. 418, вр. чл. 417, т. 2 ГПК и чл. 60, ал. 2 от ЗКИ (ЗАКОН ЗА КРЕДИТНИТЕ ИНСТИТУЦИИ)?”;

3./ „Допустимо ли е длъжник да бъде осъден от банка в рамките на заповедното производство само на основание и единствено представени извлечения от своите счетоводни книги, тъй като това не съответства на изискванията на правото на ЕС, според което съдът всякога трябва да проверява служебно дали клаузите в потребителските договори са равноправни?”;

4./ „Съдлъжникът и поръчителят по договор за банков кредит и анексите към него, които са физически лица, могат ли да се ползват от закрилата на ЗЗП (ЗАКОН ЗА ЗАЩИТА НА ПОТРЕБИТЕЛИТЕ), когато кредитополучателят е търговец?”

Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпили в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадени от надлежна /въззивна/ страна в производството пред Великотърновския апелативен съд, както касационната жалба на Н.П.П. /съдлъжник на ЕООД кредитополучател/, така и тази на съпругата му В.Е.П. /поръчител/, ще следва да се преценяват като процесуално допустими.

Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване са следните:

Констатира се идентитет в съдържанието на изложенията по чл. 284, ал. 3 ГПК към всяка от двете касационни жалби с изключение на въпроса с пореден № 3, формулиран в изложението на касатора Н. П.. В тази връзка ще следва да се отбележи, че атакуваното решение на Великотърновския апелативен съд се оказва постановено в стриктно съответствие с последвалите го задължителни за съдилищата в Републиката постановки по т.т. 1 и 2 на ТР № 8/2.ІV.2019 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 8/2017 г., според които е допустимо предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ. Такъв положителен установителен иск мое да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки, че предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК. Същевременно разграничението на вноските с настъпил и ненастъпил падеж в заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и в исковата молба по чл. 422, ал. 1 ГПК, не е условие за редовност на исковата молба и за уважаване на същия положителен установителен иск, чийто предмет е съществуването на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост, когато тя не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението по чл. 417, т. 2, предл. 3-то ГПК.

Следователно по този правен въпрос /пор. № 3 от изложението на касатора Н. П. по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата му/ не е налице приложно поле на касационния контрол в нито една от релевираните там хипотези по т. 1 или по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Предвид първата констатация за идентичност, по-нататъшното селектиране на двете касационни жалби следва да се извърши като по една съвместна касационна жалба, подадена от съпрузите Н. и В. П.

По твърдението на двамата касатори за вероятна нищожност на поставеното от Великотърновския апелативен съд решение:

Не се констатира вероятност за такъв порок на обжалваното въззивно решение по смисъла на чл. 281, т. 1 ГПК не само поради изцяло банкетния характер на тезата им, но и защото обжалвания съдебен акт е постановен от точно този тричленен състав от съдии на Великотърновския апелативен съд, пред който, видно от протокола от последното открито съдебно заседание пред въззивната инстанция /22.V.2018 г./, са били приключени устните състезания по делото.

Констатира се и обстоятелството, че пред въззивната инстанция настоящите двама касатори не са излагали оплакване за нищожност на решение на първостепенния съд.

По твърдението на касаторите за вероятна недопустимост на обжалваното въззивно решение:

Видно от депозираните от особения представител на касатора П. на датите 22.VІІІ.2016 г. и 6.Х.2016 г. първоначален и допълнителен отговор по исковата молба на „Банка ДСК” ЕАД е, че с тях се претендира единствено отхвърляне на положителния установителен иск. Идентично е и положението с отговора на поръчителката В. П. от датата 10.VІІІ.2016 г. по исковата молба на банката. Следователно сега повдигнатото в касационните жалби възражение за образуване на производството по чл. 422, ал. 1, във вр. чл. 417, т. 2 ГПК по нередовна искова молба е преклудирано. Не се констатира вероятност за порок на обжалваното въззивно решение по смисъла на чл. 281, т. 2 ГПК обаче, вкл. и при съпоставка на този съдебен акт по съществото на спора с разяснението по т. 18 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 4/18.VІ.2014 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 4/2013 г. досежно настъпване изискуемостта на вземането на банка при неизпълнение на паричното задължение от страна на кредитополучателя и солидарно отговорните с него лица, т.е. предсрочната изискуемост в тази хипотеза не е въпрос относно допустимостта на положителния установителен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, а такъв досежно неговата основателност.

Констатира се и обстоятелството, че въззивната инстанция е отхвърлила възражението на настоящите двама касатори за недопустимост на атакуваното пред нея решение на първостепенния съд, приемайки, че въпросът дали банковия кредит надлежно е бил обявен за предсрочно изискуем е такъв по съществото на спора, въведен с иска по чл. 422, ал. 1, във вр. чл. 417, т. 2, предл. 3-то ГПК, както и че евентуалният негов отрицателен отговор не се отразява върху редовността на процеса.

По твърдението на касаторите Н. и В. П. за приложно поле на касационния контрол при едновременно наличие на всички допълнителни предпоставки по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК:

За да потвърди решението на първостепенния съд за уважаване на положителния установителен иск на „Банка ДСК” ЕАД-С. срещу настоящия касатор като съдлъжник на негово търговско дружество /ЕООД/ кредитополучател и ангажиране на солидарната му отговорност с поръчителката по същия банков кредит В. П., въззивната инстанция е приела, че датата 2.ІХ.2015 г. се явява тази на получаване на уведомлението на ищцовата „Банка ДСК” ЕАД-София до тримата солидарно отговорни по него – дружество /ЕООД/, съдлъжник и поръчител, че поради липса на каквито и да е погашения в период от около 1 година, този кредит се обявява за предсрочно изискуем, считано от изтичане на едноседмичния срок, даден им с тази покана, т.е. от 10.ІХ.2015 г. Прието е било и че тази дата предшества подаването на заявлението по чл. 417, т. 2, предл. 3-то ГПК до РС-Свищов, а именно 23 ноември 2015 г., а също и че възраженията им за неполучаване на уведомлението на банката за предсрочната изискуемост на процесния кредит са били преклудирани: като релевирани за първи път едва пред Великотърновския апелативен съд, вместо в отговорите по исковата молба на кредитната институция. При съобразяване ретроактивното действие на исковата молба към датата на подаване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение, следващо от изричното съдопроизводствено правило на чл. 422, ал. 1 ГПК, въззивният съд е изградил решаващия си правен извод за неоснователност на защитните възражения на настоящите двама касатори за погасяване по давност на задълженията им към банката по процесния кредит, както в частта му за лихвите, така и досежно главницата, посочвайки, че давността се прекъсва, съгласно чл. 116, б. „б” ЗЗД, от датата 23.ХІ.2015 г., когато „Банка ДСК” ЕАД е подала заявлението си по чл. 417 ГПК..

Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на тълкувателно решение № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г. правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Последователно разграничено е в мотивите към тази точка на тълкувателното решение, че материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е релевантен за изхода на делото, за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

На този плоскост в процесния случай по необходимост се налага извод, че нито един от 4-те идентични правни въпроса в двете изложения по чл. 284, ал. 3 ГПК към касационните жалби на Н. и В. П. няма характера на такъв, който да е обусловил изхода по конкретното дело.

По твърдението на касаторите П. за „очевидна неправилност” на постановеното от Великотърновския апелативен съд решение:

В заключение, атакуваното от Н. и В. П. въззивно решение не е и „очевидно неправилно”, тъй като то нито е явно необосновано (да е налице грубо нарушение на правилата на формалната логика), нито е било постановено contra legem (законът да е бил приложен в неговия обратен, противоположен смисъл) или пък – extra lеgеm (Великотърновският апелативен съд да е решил делото въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма).

Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 201 на Великотърновския апелативен съд от 3.VІІІ.2018 г., постановено по т. дело № 60/2018 г.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ ЧЛЕНОВЕ: 1

2