№ 184София, 22.04.2020 г. В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б, първо гражданско отделение, в закрито заседание на девети април две хиляди и двадесета година в състав:

Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА

Членове: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА

ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА

като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 617 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 196 от 01.11.2019 г. по в. гр. д. № 436/2019 г. на Сливенския окръжен съд е потвърдено решение № 735/01.07.2019 г. по гр. д. № 5256/2018 г. на Сливенския районен съд, с което са били уважени предявените от Е.Д.К. срещу Г.Н.К. искове по чл.23, ал.1 СК, чл.59 ЗЗД и чл.249, вр. чл.243 ЗЗД, като е признато за установено, че ищцата е изключителен собственик на товарен автомобил „Р. м.“ с рег. [рег.номер на МПС], рама ..., поради наличие на пълна трансформация на нейни лични средства в придобиването му; ответникът е осъден да заплати на ищцата 840 лв. обезщетение за неоснователното ползване на автомобила за периода 15.06.2018 г. - 01.10.2018 г., както и да предаде държането му на ищцата.

Въззивният съд е приел, че страните по делото са бивши съпрузи. По време на брака ищцата е закупила процесния автомобил на свое име с лични средства, дарени от нейния баща. За установяване на тези твърдения по делото са представени преводно нареждане на ПИБ Я. от 22.01.2015 г. за сумата от 5000 лв.; нареждане за превод на сумата от 4995 лв. от 22.01.2015 г. до ПИБ П.; договор за дарение на сумата от 11000 лв. от 10.05.2014 г. и вносна бележка от 20.05.2014 г. за сумата от 9500 лв., внесени от ищцата по нейна сметка в КТБ АД. Тези доказателства са обсъдени съвместно със свидетелските показания, включително и показанията на бащата на ищцата, които съдът е кредитирал, при отчитане на близката родствена връзка. Бащата е установил, че през 2014 г. е изтеглил лични спестявания и ги е дарил на дъщеря си за закупуването на автомобил, което станало по-късно, през 2015 г. Прието е за установено също, че към момента на закупуване на МПС страните са се намирали във фактическа раздяла. От правна страна съдът е приел, че ищцата е доказала извънсемейния произход на средствата за закупуване на автомобила. Вън от предмета на делото е установяването на факти като точните имена на продавача на МПС и на кого е платена продажната цена. Тези факти могат да се установят с оглед спецификата на дадена сделка, но ищцата е следвало да представи доказателства за тях само ако ответникът е оспорил сделката, а в случая такова оспорване липсва. В отговора на исковата молба той не оспорва нито страните по сделката, нито стойността, на която автомобилът е закупен. Твърди единствено, че искът е неоснователен, тъй като автомобилът е придобит със средства на СИО. По тези съображения твърденията във въззивната жалба, че не е установен точно продавачът на МПС, както и че сумата по сделката е била 18 000 лв., се явяват преклудирани. Искът по чл.59 ЗЗД е уважен на база заключение на вещо лице, а за уважаването на иска по чл.249, вр. чл.243 ЗЗД съдът е приел, че ответникът е получил ползването на автомобила по силата на договор за заем за послужване с ищцата, след което отказал да го върне.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ответника Г.Н.К..

Жалбоподателят поддържа, че нито ищцата, нито съдът на две инстанции е посочил каква е цената, по която е закупен процесният автомобил, поради което не би могло да се прецени дали става въпрос за пълна или частична трансформация на лични средства. По делото имало само едно платежно нареждане да сумата от 5000 лв., в което е посочено като основание закупуването на МПС, както и разписка за теглена от ищцата на същата дата сума от 4995 лв., но без да е доказано, че втората сума също е дадена за закупуване на колата. Същевременно бащата на ищцата, разпитан като свидетел, е посочил цена на закупуване около 18 000 лв. Необосновано съдът приел, че веднъж внесени на 20.05.2014 г. в КТБ, дарените средства в размер на 11 000 лв. са се появили на 22.01.2015 г. по друга сметка на ищцата в ПИБ и не е обсъдено обстоятелството, че в КТБ всъщност средствата са 9500 евро, а не лева, както неправилно приел съдът. Няма изследване на произхода на средствата по двете сметки, за да се приеме, че депозираните в КТБ средства са същите, които са дарени от родителите на ищцата. От мотивите на съдебното решение не става ясно дали на ищцата е възложена тежестта да докаже цената, на която е придобита вещта. Във връзка с иска по чл.59 ЗЗД е изложено оплакване, че нотариалната покана за връщане на автомобила и за дължимостта на обезщетение за неоснователното му ползване е залепена на адрес, който не съвпада с настоящия и постоянния адрес на жалбоподателя.

По основанията за допускане на касационно обжалване:

Жалбоподателят счита, че въззивното решение е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Това становище е обосновано с обстоятелството, че въззивният съд отказал да изследва цената на сделката по закупуване на автомобила, а според чл.154, ал.1 ГПК всяка страна е длъжна да докаже фактите, на които основава своите искания и твърдения. Мотивите на съда не кореспондирали с възложената от първата инстанция доказателствена тежест, а освен това противоречали на практиката на ВКС по прилагане на чл.154 ГПК – решение № 235/15.04.2010 г. по гр. д. № 763/2009 г. на I-во г.о. и решение № 222 от 24.06.2011 г. по гр. д. № 982/2010 г. на I-во г.о. Налице било особено тежко нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като въззивният съд се позовал на факти, за които е приел, че не се спори, без тези факти да са били признати от страните и без някоя от двете съдебни инстанции ясно да е разграничила тези факти като безспорни.

Основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК се поддържа по следните въпроси:

1. По иск с правно основание чл.23, ал.1 СК следва ли съдът да установи стойността на придобитото по време на брака имущество, за което се твърди, че е лична собственост, и да се съпоставя тази стойност със стойността на паричните средства – лична собственост, послужили за закупуване на вещта;

2. При разпределена доказателствена тежест за страната да установи, че вещта е закупена от нея с нейни лични средства, това включва ли тежест на доказване относно размера на средствата за закупуване и размера на личните средства, послужили за закупуването;

3. Чия е доказателствената тежест за установяване на обстоятелството, че вещта е закупена с нейни лични средства и тази тежест включва ли и установяване на стойността на закупената вещ и размера на вложените в нея парични средства;

4. Коя страна носи тежест за опровергаване на презумпцията на чл.21 СК;

5. Липсата на възражение относно твърдение на другата страна приравнява ли се на признание и съгласие с твърдението;

6. При липсата на изрично възражение от страна на ответника относно стойността на закупената вещ и размера на вложените в нея парични средства и при недоказването им от ищеца, следва ли съдът да отхвърли като недоказан иска по чл.23 СК предвид нормата на чл.154, ал.1 ГПК;

7. Следва ли съдът да обсъди и прецени в своето решение всички събрани по делото доказателства относно правнорелевантните факти.

8. Спазени ли са законовите изисквания за връчване на покана, след като адресатът е търсен на адрес, различен от настоящия и постоянния му и последната е залепена на този адрес;

9. Спазени ли са законовите изисквания за връчване на покана, след като последната е залепена на адреса на адресата без той да е посетен поне три пътив продължение на един месец съгласно чл.47, ал.1 ГПК.

Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК е поставено по въпроса:

Императивна ли е разпоредбата на чл.144, ал.2 ЗдвП и допустимо ли е с други /производни/ доказателства, извън писмения договор с нотариална заверка на подписите, да се установяват факти във връзка с придобиването на регистриран лек автомобил, страните по прехвърлянето на собствеността; цената на автомобила и други клаузи по договора.

Ответницата Е.Д.К. оспорва жалбата. Счита, че не са налице основания за допускането до разглеждане по същество от ВКС. Поддържа, че е закупила процесния автомобил по време на фактическата раздяла с ответника, като го е заплатила на една и съща дата на две части: по банков път 5000 лв. за запазване на автомобила, а останалата сума от 5000 лв. в брой преди подписване на договора за покупко-продажба, което се потвърждава и от показанията на свидетеля на ответника. Акцентира върху това, че автомобилът е закупен по време на фактическата раздяла, при която ответникът не е подпомагал финансово ищцата с цел издръжка на домакинството и детето; не е установено той да е имал спестявания, с които да участва в закупуването на автомобила.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд, което попада в обхвата на касационния контрол, доколкото обуславящият иск по чл.23, ал.1 СК е сред изключенията по чл.280, ал.3, т.1 ГПК и касационното обжалване на въззивното решение по този иск не зависи от цената на иска.

Въпроси № 1-№ 6 от изложението към касационната жалба са поставени във връзка с въззивното решение по иска с правно основание чл.23, ал.1 СК. Тези въпроси са обуславящи по смисъла на т.1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като са свързани с решаващи изводи на въззивния съд. Посоченото от жалбоподателя решение № 72 от 07.07.2017 г. по гр. д. № 3056/2016 г. на ВКС, I-во г.о. и цитираната в него практика на ВКС разкриват противоречие по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, доколкото в случая въззивният съд не е изразил изрично становище по фактите – каква е придобивната стойност на лекия автомобил и какъв е размерът на личните средства, вложени от ищцата при закупуването му. Изводът, че страните са били във фактическа раздяла, не е изведен след задълбочен анализ на доказателствата по делото и обсъждане на значението на факта, че автомобилът е закупен след като ответникът се е завърнал в България и е присъствал на сделката, въпреки че според твърденията на ищцата парите за закупуването са били налични много преди това.

Касационното обжалване обаче не следва да се допуска на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като поставените въпроси са свързани със съществото на правния спор – какви факти следва да се установят при иск по чл.23, ал.1 СК и каква е доказателствената тежест; как следва да се преценява неоспорването от ответника на дадени фактически твърдения в исковата молба и за задължението на съда да обсъди всички доказателства по делото в тяхната взаимна връзка. Преди да се даде отговор на тези въпроси обаче съдът следва да прецени дали е редовна исковата молба и дали е спазено изискването ищецът да въведе конкретни твърдения на обстоятелствата, от които произтича претендираното материално право. Неправилно е тези твърдения да се сочат едва в отговора на касационната жалба.

В случая възниква съмнение за допустимостта на въззивното решение и касационното обжалване следва да се допусне служебно на основание чл.280, ал.2, пр.2 ГПК, вр. т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС поради необходимостта да се прецени редовна ли е исковата молба и уточнението към нея, в които не са въведени изрични твърдения за това на каква цена е придобит процесният автомобил и какъв е размерът на вложените лични средства за придобиването.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,

О П Р Е Д Е Л И:

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 196 от 01.11.2019 г. по в. гр. д. № 436/2019 г. на Сливенския окръжен съд.

УКАЗВА на жалбоподателя в едноседмичен срок от съобщението да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 257,50 лв. и в същия срок да представи по делото доказателства за внасяне на таксата, в противен случай жалбата ще бъде върната.

Делото да се докладва за насрочване след представяне на доказателства за внесена държавна такса.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: