5О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 327

гр. София, 23.04.2020 година

В.К.С - Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и седми февруари през две хиляди и двадесета година в състав:

Председател: С. Ч

Членове: А. Ц

Ф. В

като изслуша докладваното от съдията А. Ц гр. д. № 4454/19г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК и е образувано по жалба на К.Н.У. срещу решение № 1479/19.06.2019г., постановено по в.гр.д. 3851/17г. на САС.

Въззивният съд е разрешил правен спор между „Балмакс” ЕООД и К.Н.У., възникнал от твърдението на ищеца, че е бил собственик на движими вещи, но изгубил собствеността, тъй като ответникът ги е завладял и се е разпоредил с тях. Ответникът е възразил, че искът е недопустим, тъй като вещите не били индивидуализирани, евентуално неоснователен тъй като искът по чл. 59 ЗЗД е субсидиарен, както и че ищецът не е бил собственик, а ответникът не е държал движимите вещи, евентуално вещите са собственост на трето лице, а искът е погасен по давност, като е оспорил и размера на предявения иск.

Въззивният съд е приел, че ищецът е бил собственик на вещите като наемател на помещението, в което са се намирали те, а ответникът е установил фактическа власт върху тях като собственик на помещението, в което са се намирали и чрез отказът му да допусне ищеца до имота да ги вземе, но към момента на предявяване на иска вещите вече не са във фактическата власт на ответника и не е установено местонахождението им. При тази факти, въззивният съд е заключил, че са налице предпоставките на чл. 59 ЗЗД, тъй като ответникът се е обогатил със стойността на вещите, които е завладял и се е разпоредил с тях, а ищецът се е обеднил със стойността на вещите, тъй като е изгубил правото на собственост върху тях. С решението ответникът К. У. от [населено място] е осъден да плати на „Балмакс“ЕООД сумата от 696 373лв. на основание чл. 59 ЗЗД, която сума е паричната равностойност на следните движими вещи към момента на обогатяването: ски с автомати марка „Фишер“ общо 960 чифта, щеки марка „Фишер“ общо 650 чифта, ски обувки марка „Фишер“ общо 570 чифтка, ски обувки марка „Далбело“ общо 380 чифта, три броя охранителни камери, сигнално- охранителна техника, компютърна техника, оборудване „Монтана“, термо- завеса, отоплителни термопомпи, телевизори с плазмен дисплей- 3 бр..

В касационната жалба отново са изложени твърденията на ответника, че искът е недопустим, тъй като вещите не били индивидуализирани, ищецът разполагал с друг иск по чл. 108 ЗС, а искът по чл. 59 ЗЗД е субсидиарен, освен това ищецът не е доказал правото на собственост и ответникът не е бил в държание на движимите вещи.

В изложението към касационната жалба се иска допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност, евентуално на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси: длъжен ли е съдът да се произнесе по всички доводи, възражения и доказателства на страните, за да осигури тяхната равнопоставеност; как следва да се индивидуализират движимите вещи, за да е редовно предявен искът по чл. 59 ЗЗД; от кой момент тече погасителната давност по чл. 59 ЗЗД; искът по чл. 59 ЗЗД не е ли субсидиарен на иска по чл. 108 ЗД; длъжен ли е въззивния съд да даде указания на страните относно разпределението на доказателствената тежест; длъжен ли е ищецът по иск по чл. 59 ЗЗД да докаже обогатяването на ответника; как се доказва правото на собственост върху движими вещи и установяването на фактическа власт върху тях.

При така установените рамки на правния спор и решаващите изводи на въззивния съд, настоящият състав на ВКС не намира основание за допускане на касационно обжалване. Не се установява противоречие в мотивите на решението, респективно очевидна неправилност на същото. Напротив, когато владелец или държател се разпореди с чужди движими вещи и собственикът е изгубил правото на собственост на основание чл. 78 ЗС, то държателят или владелецът ще се обогати неоснователно спрямо собственика на вещта, но при условие, че не е осъществен деликт, защото искът по чл. 59 ЗЗД е субсидиарен на иска по чл. 45 ЗЗД. В случая не е установено по делото да е извършен деликт, защото ответникът е бил собственик на помещението и е оспорил правото на собственост на ищеца върху движимите вещи. Не е установено и вещите да съществуват или да са във фактическа власт на ответника, защото ако е налице обратното, то искът по чл. 59 ЗЗД за обедняване със стойността на вещите би бил очевидно неоснователен, защото ищецът би разполагал с иск по чл. 45 ЗЗД или с иск за лишаване от ползване, а при последния иск се присъжда средния пазарен наем за търсения период от време. Освен това фактическите изводи по делото са направени въз основа на годни доказателствени средства- правото на собственост на ищеца е било установено въз основа на свидетелски показания, първични счетоводни документи и счетоводно записване, местонахождението на движимите вещи и установяването на фактическа власт върху тях впоследствие от ответника е било установено отново чрез свидетелски показания, които са годни доказателствени средства за установяне на тези факти.

Липсва основание за допускане на касационно обжалване и по поставените въпроси. По въпроса дали съдът е длъжен да се произнесе по всички доводи, възражения и доказателства на страните, не се установява противоречие с парктиката на ВКС, защото документът от НАП, според който ответникът изразява становище, че се доказва правото на собственост на трето лице върху движимите вещи, не установява титул за собственост. Този документ не се ползва с материална доказателствена сила за установяване на право на собственост. По втория въпрос- как следва да се индивидуализират движимите вещи, за да е редовно предявен иска по чл. 59 ЗЗД, не е налице противоречие с практиката на ВКС, защото при предявен иск по чл. 59 ЗЗД ищецът не индивидуализира вещите както при предявен иск за ревандикация, защото предмет на делото е вземането за неоснователно обогатяване, а не иск за предаване на вещ. Освен това движими вещи се индивидуализират чрез посочване на основните признаци, а в случая това са марка, модел, местонахождение и фактическа власт. Въззивният съд е приел, че вещите са достатъчно индивидуализирани в съответствие с практиката на ВКС. По третия въпрос- от кой момент тече погасителната давност по чл. 59 ЗЗД също липсва противоречие с практиката на ВКС, защото въззивният съд е приел, че при този иск изискуемостта настъпва от реалзирането на обогатяването и обедняването, а в случая това е моментът, в който ответникът се разпорежда с вещта, като тук този най- ранен момент е датата, на която ответникът не е допуснал ищеца да вдигне движимите си вещи. По следващия въпрос- дали искът по чл. 59 ЗЗД не е субсидиарен на иска по чл. 108 ЗД, отново липсва допълнителната предпоставка по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, защото искът по чл. 108 ЗС и по чл. 59 ЗС преследват различен стопански интерес. Съгласно практиката на ВКС искът по чл. 59 ЗЗД е субсидиарен на иска по чл. 45 ЗЗД, но по делото липсват данни за извършен деликт, тъй като ответникът е бил собственик на помещението, в което са се намирали движимите вещи, а чрез оспорване на правото на собственост не се реализира противоправно поведение по чл. 45 ЗЗД. Следващият въпрос- длъжен ли е въззивният съд да даде указания на страните относно разпределението на доказателствената тежест, също не поражда основание за допускане на касационно обжалване, защото резпределението на доказателствената тежест е извършено още пред първа инстанция и въззивният съд не е бил длъжен да повтаря вече извършените съдопроизводствени действия. По въпроса дали ищецът по иск по чл. 59 ЗЗД е длъжен да докаже обогатяването на ответника, отново липсва противоречие с практиката, защото според въззивния съд това обогатяване е било установено чрез косвени доказателства, налагащи единствен извод, а именно- ответникът е установил фактическа власт върху вещите, а след това се е разпоредил с тях, защото те вече не са в негова фактическа власт и не се установява да са в нечие държане и основание за това. По последния въпрос- как се доказва правото на собственост върху движими вещи и установяването на фактическа власт върху тях, отново липсва противоречие с практиката на ВКС, защото относно тези факти са допустими всички доказателствени средства, включително свидетелски показания.

При този изход на спора в полза на ищеца следва да се присъдят направени разноски за настоящата инстанция за един адвокат в размер на 1300лв..

Воден от горното, състав на ВКС, ІІІ ГО

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1479/19.06.2019г., постановено по в.гр.д. 3851/17г. на САС.

ОСЪЖДА ответника К.Н.У. да плати на ищеца „Балмакс” ЕООД разноски за настоящата инстанция в размер на 1300лв..

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: