6№ 413/26.05.2020 г.Върховен касационен съд на Р. Б, Гражданска колегия, Четвърто отделение в закритото заседание на четиринадесети април две хиляди и двадесета година в състав:Председател: В. Р

Членове: З. А

Г. Мзгледа докладваното от съдия Михайлова гр.д. № 740 по описа за 2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Обжалвани са:

· решение № 4559/ 20.06.2019 г. по гр.д. № 616/ 2019 г., с което Софийски градски съд, потвърждавайки решение № 519942/ 30.10.2018 г. по гр.д. № 82 062/ 2017 г. на Софийски районен съд, е отхвърлил исковете на Д.В.С. срещу „У. Б“ АД за прогласяване нищожността на договор № 424/ 12.07.2004 г. за потребителски кредит без поръчителство поради заобикаляне на закона (чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД), накърняване на добрите нрави (чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД), липса на съгласие (чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД) и привидност (чл. 26, ал. 2, пр. 5 ЗЗД);

· решение № 26640/ 25.09.2019 г. по същото дело, с което Софийски градски съд е отхвърлил молбата по чл. 250, ал. 1 ГПК на Д.В.С. за допълване на въззивното решение и

· решение № 8058/ 26.11.2019 г., с което Софийски градски съд е отхвърлил молбите на Д.В.С. да тълкува и да допусне поправка на очевидна фактическа грешка на решението по чл. 250, ал. 1 ГПК.

Решенията се обжалват от Д.В.С. с искане да бъдат допуснати до касационен контрол поради вероятната им нищожност, доколкото противоречат на правния ред, установен в Европейския съюз (основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 1 ГПК).

Касаторът иска основното решение да бъде допуснато до касационен контрол и за проверка на неговата правилност по следните въпроси: 1. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички доводи и възражения на страните, като обсъди и събраните по делото доказателства според заявените във в жалбата оплаквания или е достатъчно да препрати към мотивите на първата инстанция в обжалваното решение? 2. Действителността на волята на кредитополучателя по повод автономията на прилагането й, както и наличието й, не трябва ли да се провери и прецени от съда по иска за прогласяване нищожността на договора за кредит поради накърняване на добрите нрави? 3. Наличието на несправедливост/ недобросъвестност или значителна нееквивалентност/ неравновесие на насрещните престации на страните по договора не следва ли да са основен център на преценката по иска по чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД? 4. Действителността на договора за кредит по иска за прогласяване на неговата нищожност поради накърняване на добрите нрави не следва ли да се преценява от съда по иска при спазване на основните принципи на правото, за да може ищецът да защити предявените с иска свои права? 5. Съдът по иска за нищожност на договора длъжен ли е да направи преценка дали договора уврежда права на ищеца? Намира въпросите включени в предмета на обжалване и твърди, че въззивният съд ги е решил в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. По същество се оплаква, че решението е постановено в нарушение на чл. 269, изр. 2 и на чл. 236, ал. 2 ГПК, нарушен е материалният закон (заявените с исковете основания за нищожност на договора) и е необосновано.

Касаторът иска и решението по чл. 250 ГПК да бъде допуснато до касационен контрол за проверка на неговата правилност по следните въпроси: 1. Длъжен ли е съдът да се произнесе по всички твърдения в молбата по чл. 250 ГПК, с които ищецът е обосновавал становището си за непълнота на решението, доколкото не са разгледани всички заявени основания на предявения иск за нищожност на договора поради накърняване на добрите нрави? 2. Какви са задълженията на съда, когато молбата по чл. 250 ГПК е обоснована с такива твърдения? и 3. Нарушава ли съдът националното право, а и правото на Европейският съюз, когато не е изпълнил задълженията си по чл. 250 ГПК? Касаторът счита, че въпросите обуславят решението по чл. 250 ГПК, а въззивният съд ги е решил в противоречие с практиката на Върховния касационен съд (общото и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол). По същество се оплаква, че и това решение е неправилно поради съществено нарушение на чл. 6, ал. 2 и чл. 250 ГПК.

Касаторът иска третото решение да бъде допуснато до касационен контрол и при основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 2 и 3 ГПК (вероятна недопустимост и очевидна неправилност). Не обосновава коя е процесуалната пречка, при която е постановено. Очевидната неправилност твърди да е установима при прочита на това решение.

Претендира разноските по делото.

От ответника, ответник и по касация, „У. Б“ АД не е постъпил писмен отговор.

Ответникът по касация „К. Ф“ АД, помагач на „У. Б“ АД, възразява, че сочените основания за допускане до касационен контрол липсват, а решението е правилно.

Настоящият състав на Върховния касационен съд намира касационните жалби с допустим предмет. Основното решение е въззивно, по гражданско дело с цена на иска над 5 000 лв. (чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК), а предвиденото в чл. 250, ал. 3, чл. 251, ал. 5 и чл. 247, ал. 3 ГПК допуска възможността пред Върховния касационен съд да се обжалват и другите две решения на въззивния съд. Жалбите са от процесуално легитимирана страна. Касатор е ищецът, а с решенията съответно са отхвърлени исковете и молбите на ищеца за допълване и за тълкуване и допускане поправка на очевидна фактическа грешка на решението по чл. 250 ГПК. Спазен е срокът по чл. 283 ГПК. Налице са и останалите предпоставки за редовност и допустимост на жалбите, но сочените основания за допускане на касационния контрол липсват. Съображенията са следните:

По основното решение.

Постановявайки своето решение, въззивният съд е решил спора по исковете, изхождайки от оплакванията във въззивната жалба. Приел е, че те се изчерпват в становището на ищеца Д. С., тогава въззивник, а сега касатор, че по делото са доказани заявените в исковата молба основания за нищожност на договор № 424/ 12.07.2004 г. за потребителски кредит без поръчителство поради заобикаляне на закона (чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД), накърняване на добрите нрави (чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД), липса на съгласие (чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД) и привидност (чл. 26, ал. 2, пр. 5 ЗЗД), по който договор ищецът е кредитополучател, а ответникът – правоприемник на „Ейч Ви Би Банк „Биохим“ АД - банката, отпуснала кредита за 7 000 лв., а е необосновано първоинстанционното решение, с което исковете са били отхвърлени.

Въззивният съд е констатирал, че пред него нови доказателства не са събрани, а относно заявените основания за нищожност на договора, поредността, в която исковете следва да се разгледат и тяхната недоказаност, следва да препрати към мотивите на първата инстанция (чл. 272 ГПК).

Така инкорпорирани във въззивното решение са мотивите, които първата инстанция е развила, а те са следните:

Искът по чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД е неоснователен, тъй като заобикалянето на закона изисква страните да съзнават противоправността на договора, но да се стремят с позволени средства да постигнат желания от тях (противо)правен резултат. По делото липсват доказателства договорът да е сключен при това основание. Напротив – всички събрани по делото доказателства установяват, че и двете страни са пожелали да сключат и са съзнавали, че сключват точно договор за кредит, въз основа на който Банката е следвало да предостави на ищеца определената парична сума.

Искът по чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД също е неоснователен, тъй като това основание за нищожност на договора изисква една от страните по договора да се възползва превратно от договорната свобода (чл. 9 ЗЗД), за да наложи на другата несъразмерни тежести, включително да използва от неблагоприятното й положение; когато договорът ограничава прекомерно личната свобода, свободното творчество, свободното упражняване на професия или свободната стопанска инициатива или конкуренцията; когато се уговарят имуществени облаги за сключването на брак, за даването на съгласие за осиновяване и др. подобни. Прието е, че изследването на това основание за нищожност на договора изисква да се посочи, че договорът установява насоката на волеизявленията на страните волеизявления. Тя е била създаване на правоотношение по договор за потребителски кредит, а по делото липсват доказателства, които да установяват факти, релевантни за това основание за нищожност. Уточнено е, че договорът е от 12.07.2004 г., т.е. на дата, предхождаща присъединяването на Р. Б към Европейския съюз и ЗЗП (ЗАКОН ЗА ЗАЩИТА НА ПОТРЕБИТЕЛИТЕ) (в сила от 10.06.2006 г.), т.е. заявеното основание „накърняване на добрите нрави“ не изисква съдът да го изследва от позицията на уговорени неравноправни клаузи.

Искът по чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД също е неоснователен. От една страна, подписаният договор установява постигнатото от страните съгласие за създаване на правоотношението по потребителски кредит. От друга, по делото не са събрани никакви доказателства, които да установяват, че въпреки това страните са нямали намерение за това. Посочени са примери в съдебната практика и теория (изтръгнато с насилие съгласие, учебен пример или шега), при които изявеното съгласие не доказва действително намерение за облигационно обвързване с цел да се обобщи, че никой от тези примери не се доказва.

Искът по чл. 26, ал. 2, пр. 5 ЗЗД също е неоснователен, доколкото основанието изисква зад изразеното с договора да стои действителното намерение на страните да не се обвържат въобще (абсолютна симулация) или да се обвържат, но с друго, прикрито съглашение (относителна симулация). И в двата случая привидното съглашение е нищожно, но по делото липсват каквито и да било доказателства, че действителните намерения на страните са били различни от това помежду им да възникне договорното правоотношение по кредит.

Въззивният съд е съобразил, че в исковата молба има позоваване на задължителното действие на влязла в сила присъда по нохд № 9867/ 2008 г. на Софийския районен съд. С тази присъда Ю.Н.Г. (трето за процеса лице) е призната за виновна в това, че в периода от неустановена дата през м. май 2004 г. до 22.12.2004 г. в [населено място], в офиса на „Б. Б“ АД като прокурист на едноличния търговец под фирма „Космополит 99 Г. Г.“ при условията на продължавано престъпление с цел да набави за себе си имотна облага възбуждала заблуждение у различни физически лица, че предоставяните им банкови кредити и овърдрафти ще бъдат ползвани за заплати и за организиране на езиков курс в Малта на служителите на едноличния търговец, като кредитите и овърдрафтите ще бъдат погасени за сметка на едноличния търговец и с това им е причинила имотна вреда в големия размер за общата сумата 117 708 лв. Едно от престъпленията е за това, че на 15.07.2004 г. в [населено място], в офиса на „Ейч Ви Би Б. Б“ АД с цел да набави за себе си имотна облага осъденото трето за процеса лице възбудило заблуждение у ищеца, че изтегленият кредит по договора от 12.07.2004 г., който е бил предоставен на третото за процеса лице в качеството на прокурист на едноличния търговец, ще бъде използван за плащане на заплати и организиране на езиков курс в Малта на служители, а кредитът ще бъде погасяван за сметка на едноличния търговец (причинена имотна вреда на ищеца в размер на 6 740 лв.). Въззивният съд е приел обаче, че установените с влязлата в сила обстоятелства, задължителни за него (чл. 300 ГПК), са без значение в установяване на релевантните факти по заявените основания за нищожност на договора за кредит от 12.07.2004 г., а ищецът има правен интерес от иск по чл. 29, ал. 2 ЗЗД за унищожаването на договора, какъвто обаче не е предявен.

При тези мотиви, с които първоинстанционното решение е било потвърдено, настоящият състав не намира първият повдигнат въпрос да обуславя въззивното решение. Нито с формулирането му, нито със заявените касационни основания касаторът не сочи в какво се изразява пропускът; конкретно – кой негов довод, респ. възражение и кое доказателство или група доказателства по делото въззивният съд не е разгледал, респ. не е обсъдил. Изложеното изключва общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. Предявените искове за нищожност на договора въззивният съд е разгледал, отчитайки логиката на поредността, в която е длъжен да ги разгледа, а решението съответства на практиката на Върховния касационен съд - например решение № 97/ 08.02.2013 г. по гр.д. № 196/ 2011 г. на ВКС, I-во ТО, решение № 198/ 10.08.2015 г. по гр.д. № 5252/ 2014 г. на ВКС, IV-то ГО, решение № 199/ 12.07.2016 г. по гр.д. № 583/ 2016 г. на ВКС, IV-то ГО и много други. Произнесъл се е по конкретните оплаквания във въззивната жалба – за необоснованост на първоинстанционното решение и за постановяването му в противоречие със събраните доказателства. Препратил е към мотивите на първата инстанция, доколкото е отказал да сподели тяхната основателност. Решението съответства на практиката на Върховния касационен съд в приложението на чл. 269, изр. 2, чл. 272 и чл. 236, ал. 2 ГПК, включително и на решенията, на които касаторът се позовава. Изложеното изключва и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол на основното решение по първия повдигнат процесуално-правен въпрос.

Останалите повдигнати процесуални въпроси също не са обуславящи за основното решение. Чрез начина, по който са формулирани, касаторът обосновава оплакванията си, че решението противоречи на заявените с исковете основания за нищожност на договора за кредит от 12.07.2004 г. и е необосновано – касационните основания по чл. 281, т. 3, пр. 1 и пр. 3 ГПК. В настоящият етап на селекция на касационната жалба обаче Върховния касационен съд няма правомощие да се произнася по касационните оплаквания (така и ТР № 1/ 10.02.2010 г. по тълк.д. № 1/ 2009 г. ОСГТК на ВКС). Следователно по тези въпроси не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на основното решение до касационен контрол.

По решението по чл. 250 ГПК.

За да отхвърли молбата на касатора Д. С. за допълване на основното решение, въззивният съд е изброил отново всички искове за нищожност на договора, с които е бил сезиран – по чл. 26, ал. 1, пр. 2; чл. 26, ал. ал. 1, пр. 3; чл. 26, ал. 2, пр. 2 и чл. 26, ал. 2, пр. 5 ГПК) и е обяснил, че в решението инкорпорира и мотивите на първостепенният съд – възможност по чл. 272 ГПК, от която въззивният съд се е възползвал.

Така повдигнатите от касатора въпроси (общо три) се свеждат също до касационно оплакване, че това решение е в нарушение на чл. 250 ГПК. Вече бе обяснено обаче, че в настоящия етап, до който е достигнало производството, Върховният касационен съд не обсъжда касационните основания, а и за това решение не е налице общото основание за допускане на касационния контрол.

По третото решение.

С постановяването му въззивният съд е изяснил, че волята му в решението по чл. 250 ГПК е ясна – основното решение не се нуждае от допълване, а развитите за това мотиви кореспондират с диспозитива, в който молбата на Д. С. по чл. 250 ГПК е отхвърлена като неоснователна.

Касаторът със заявеното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК – вероятна недопустимост на това решение – не изяснява коя е процесуалната пречка, при която решението е постановено. Изложените от въззивния съд мотиви кореспондират с правомощията по чл. 251 ГПК и по чл. 247 ГПК, в упражнение на които решението е постановено. Следователно не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 2 и 3 ГПК за допускането и на това решение до касационен контрол.

Основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност и на трите решения на въззивния съд – касаторът обосновава с довод, че те противоречат на правния ред, установен в Европейския съюз. За това, че основанието за допускане до касационен контрол липсва, е достатъчно да се посочи, че правният спор не разкрива трансграничен елемент, а това изключва приложението на наднационалния правен ред.

При тези мотиви, съдътО П Р Е Д Е Л И :НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 4559/ 20.06.2019 г. по гр.д. № 616/ 2019 г. на Софийски градски съд, решение № 26640/ 25.09.2019 г. и решение № 8058/ 26.11.2019 г. по същото дело.ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.