О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№461

ГР. София, 26.05.2020 г.

Върховният касационен съд на Р. Б, трето гр. отделение, в закрито заседание на 4.03.2020 г. в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА

МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА

Като разгледа докладваното от съдия Иванова гр.д. №4738/19 г., намира следното:

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК.

ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на Ц. Г. срещу въззивното решение на Апелативен съд София /АС/ по гр.д. №183/19 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение е отхвърлен предявеният от касатора срещу Прокуратура на РБ иск с пр. осн. чл.4, пар.3 ДЕС за сумата от 30 000 лв., претендирана като обезщетение за претърпени неимуществени вреди, вследствие нарушаване от страна на държавата на правото на ищеца на свободно придвижване и пребиваване, установено с общностното право, ведно с мораторната/ с посочени размер и период/ и законна лихва върху претендираната главница.

Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.

За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1,2 и 3 и ал.2, изр.3 ГПК.

Намира, че в противоречие с цитираната в р.ІV от изложението към жалбата практика на ВКС е решен процесуалният въпрос: Длъжен ли е въззивният съд да изложи мотиви по поставения пред него правен спор? Във връзка с въпроса се сочи, че въззивният съд не е изложил собствени мотиви дали посоченото ограничаване на правото на ищеца да напуска страната може да гарантира осъществяването на преследваната с него цел и дали не надхвърля необходимото за нейното постигане, отчитайки че мярка, ограничаваща правото на свободно движение може да бъде обоснована, само ако е зачетен принципът за пропорционалност при налагането й – р. на СЕС по дело № С-430/10 г., Х. Г. срещу Директор на ГД „Охранителна полиция” при МВР. Не е извършен от въззивния съд самостоятелен анализ за съответствие на наложената мярка с Директива 2004/38/ЕО/ Директивата/ и с принципа за пропорционалност, Не е извършена преценка за наличие на нарушение на правото на ЕС след самостоятелна оценка на фактите и съпоставката им с правото на ЕС и с поведението на властите – ответници по иска с пр. осн. чл.4, пар.3 ДЕС.

Според касатора въззивното решение противоречи по см. на чл.280, ал.1,т.2 ГПК на цитираните актове на СЕС, с които се тълкуват Директива 2004/38/ЕО и принципът на пропорционалност, по следните правни въпроси от предмета на спора, посочени в р.ІІ от изложението:

1. Длъжни ли са националните власти, когато налагат мярка „забрана за напускане на територията на РБ”/ наричана по-долу „посочената мярка”/ да извършат преценка дали личното поведение на ищеца представлява „истинска, реална и достатъчно сериозна заплаха, която засяга някой от основните интереси на обществото”, по см. на чл.27, пар.2 от Директива 2004/38/ЕО?

2. Равнозначно ли е извършването на преценка за личността на ищеца/ в конкретния случай неговото имуществено състояние и обстоятелството, че е познавал други обвиняеми по наказателното производство, които са се укрили от правосъдието/ на преценка дали личното поведение на ищеца представлява „истинска, реална и достатъчно сериозна заплаха, която засяга някой от основните интереси на обществото”, по см. на чл.27, пар.2 от Директива 2004/38/ЕО?

3. Длъжни ли са националните власти, когато налагат посочената мярка, да извършат преценка за съответствието й с принципа на пропорционалността, както и да изложат мотиви за това?

4. В контекста на производството за обезщетение на вредите, причинени от държавите – членки в нарушение на правото на ЕС, длъжен ли е националният съд, сезиран със спора, да извърши анализ на постановените актове на властите за налагане на посочената мярка, за които се твърди, че са постановени в нарушение на правото на ЕС, за да прецени доколко те са в съответствие с правото на ЕС и по –специално с изискванията на чл.27, пар.2 от Директива 2004/38/ЕО и принципа на пропорционалността? В този смисъл следвало ли е националният съд да извърши самостоятелен анализ дали наложената ограничителна мярка съответства на принципа на пропорционалността?

Същите въпроси касаторът поставя и в контекста на осн. по чл.280, ал.1,т.3 ГПК, поради липсата на задължителна и унифицирана практика на ВКС по въпросите / р.ІІІ от изложението/. Допускане на обжалването според касатора е необходимо с цел задаване на задължителни правни стандарти, в контекста на реализиране на отговорността на държавата за нарушение на правото на ЕС. Ако ВКС приеме, че посочените въпроси нямат изричен отговор в практиката на СЕС или отговорът им не произтича ясно и недвусмислено от правото на ЕС, той следва да отправи преюдициално запитване, като юрисдикция, чието решение не подлежи на обжалване, съгл. националното право, на осн. чл.267, ал.3 ДФЕС и чл.628, ал.3 ГПК.

Евентуално, ако ВКС приеме, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, посочени в раздел ІІ и ІІІ, в последния р.V от изложението касаторът се позовава и на очевидна неправилност на въззивното решение, без конкретна обосновка на това основание.

По допускане на обжалването ВКС намира следното:

По процесуалния въпрос в р.ІV от изложението: въззивният съд е изложил собствени мотиви по спора, разглеждайки го от фактическа и правна страна. Приел е за безспорно установено от фактическа страна, че на 16.06.14 г. ищецът в длъжностно качество / като подуправител на БНБ/ е привлечен като обвиняем за престъпление по чл.282, ал.2, пр.2, вр. с ал.1 НК и спрямо него е взета мярка за неотклонение „подписка”.

С постановление от 11.07.14 г. по пр. преписка №6466/14 г. на СГП на ищеца – в качеството му на обвиняем за посоченото тежко по см. на чл.93, т.7 НК престъпление, е наложена мярка за процесуална принуда „забрана за напускане пределите на РБ” по чл.68, ал.1 НПК. В мотивите на постановлението за налагане на мярката е отразено, че с нея се цели да се гарантира участието на обвиняемия в наказателното производство, респ. да се пресече възможността обвиняемият да се укрие извън страната от наказателното производство.

С постановление от 25.11.14 г. на ищеца е повдигнато и ново обвинение по чл.282, ал.2, пр.2, вр. с ал.1 НК.

По нчд №5228/14 г. на СГС, НО с опр. от 3.12.14 г. на ищеца е наложена и мярка за процесуална принуда по чл.69, ал.2 НПК, като той е временно отстранен от заеманата длъжност „подуправител на БНБ”. С решение от 21.01.15 г. на НС на РБ ищецът е освободен от тази длъжност.

С молба от 16.04.15 г., отправена до СГП, ищецът е поискал на осн. чл.68, ал.2, вр. с ал.1 НПК да му бъде разрешено пътуване извън РБ за периода 21.05. - 30.05.2015 г., с цел посещение при семейството на сина му в [населено място], Р. Ч, като е посочен постоянният адрес на семейството там.

С прокурорско постановление от 24.04.15 г. по пр. преписка №6466/14 г. наблюдаващият прокурор е отказал да разреши пътуването с мотиви, че досъдебното производство срещу ищеца не е приключило, обвинението е за тежко престъпление и предстоят редица действия по разследването, вкл. с участието на обвиняемия Г.. Развити са и съображения, че изложената цел на пътуването в Чешката република не е изключителна причина, налагаща вдигане на временната забрана за напускане на страната. Прокурорското постановление е обжалвано и потвърдено с опр. от 22.05.15 г. по нчхд №2009/15 г. на СГС. При осъществения съдебен контрол над отказа на прокурора, съдебният състав е изложил подробни съображения за високата степен на обществена опасност на деянието /престъплението/, за което е повдигнато обвинението срещу ищеца, особено големият размер на вредите, свързаността на обв. Г. с друг обвиняем банкер, укрил се в чужбина, и е обоснован извод за възможността той да се укрие в чужбина или попречи на разследването.

С постановление от 2.02.16 г. на прокурор от СГП мярката за неотклонение „подписка” е отменена поради изтичане на нормативно определения максимален срок за налагането й. От мотивите на постановлението е видно, че наложената с постановление от 11.07.14 г. мярка за процесуална принуда „забрана за напускане на пределите на РБ” също е отменена с постановление от 18.12.15 г. на СГП.

При така установените и безспорни факти въззивният съд е приел от правна страна, че в чл.27 от Директива 2004/38/ЕО се съдържат общите принципи, при които може да бъде ограничавано правото на свободно движение и пребиваване на граждани на ЕС, а именно „от съображения, свързани с обществения ред, обществената сигурност или общественото здраве. Забранява се позоваването на такива съображения за икономически цели”. В ал.2 се предвижда, че „мерките, предприети от съображения, свързани с обществения ред или обществената сигурност, трябва да са в съответствие с принципа на пропорционалността и да се основават изключително на личното поведение на въпросното лице”. В прокурорското постановление за отказ по молбата на ищеца от 16.04.15 г. и определението на съда по жалбата срещу отказа са изложени съображения, относими към обществения ред и сигурност – тежест на повдигнатото обвинение, високата обществена опасност на престъпното деяние, засягащо неограничен брой правни субекти и свързано с дейността на държавен орган за банков надзор. Изложени са и съображения за личността на обвиняемия - доказателства за фактическите му връзки с друг обвиняем и за имущественото му състояние/ разполага със средства, които да му помогнат да остане в чужбина/, обосноваващи опасността от укриване и забавяне на наказателното производство. Правилната преценка на фактите в тази насока, извършена от прокурора, е била предмет на съдебен контрол и според АС не подлежи на ревизиране в настоящото гражданско производство, чийто предмет се свежда до наличието на „достатъчно съществено” нарушение на правото на ЕС. Във връзка с последното, АС като цяло е споделил изводите на първоинстанционния съд, че в конкретния случай националният орган не е допуснал съществено нарушение на общностното право, тъй като в рамките на дискреционната си власт е обсъдил и преценил фактите, имащи отношение към личността и личното поведение на обвиняемия и че те обосновават достатъчно сериозна заплаха за отклонение от наказателното преследване. Затова е налице и валидно основание за прилагане на посочените по-горе ограничения в правото на свободно придвиждане на ищеца, установени с Директивата. Не се установява достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС като една от предпоставките за претендираното обезщетение и основаният на твърденията за деликт иск е отхвърлен.

Не са налице предпоставките за допускане на обжалването по чл.280, ал.1,т.1 ГПК във връзка с първия, процесуален въпрос – въззивният съд е изложил подробни мотиви по спора откъм фактическата му и правна страна, вкл. чрез споделяне на част от изводите на първоинстанционния съд. Затова по поставения въпрос въззивното решение не противоречи на цитираната в изложението към жалбата практика на ВКС - р. по гр.д. №510/11 г. на второ г.о., р. по гр.д. №196/14 г. на трето г.о., р. по т.д. №1689/15 г. на второ т.о. на ВКС и др.

Не са налице основания за допускане на обжалването по чл.280, ал.1,т.2 и 3 ГПК по поставените във връзка с тези основания правни въпроси: Въззивният съд е констатирал, че в относимите към спора и посочени в мотивите на въззивното решение актове в наказателното производство, е обоснована пропорционалността на посочената мярка със съображения за личното поведение на лицето – вида и тежестта на повдигнатото му обвинение в престъпление по чл.282 НК при особено голям размер на вредите, длъжностното му качество при извършване на деянието, имущественото му състояние и свързаност с други, укрили се в чужбина от наказателно производство обвиняеми. Съобразено е още, че изложените в молбата за пътуване на ищеца обстоятелства не сочат на изключителност, налагаща инцидентна/ за пътуването/ отмяна на ограничението. Същевременно въззивният съд е споделил решаващия краен извод на първата инстанция, че е „налице хипотезата по чл. 27 § 2 от Директива 2004 /38/ЕО, допускаща възможността за държавите –членки за ограничение на свободата на предвижването от съображения, свързани с обществения ред, обществената сигурност, предвид наказателното производство, в което ищецът има качеството обвиняем по ДП № 92/2014 г., за извършено престъпление по чл. 282, ал. 2, пр. 2 вр. ал. 1 от НК, наказуемо с лишаване от свобода от 1 до 8 г. /тежко престъпление по см. на чл. 93, т. 7 НК/.”

Въззивното решение не противоречи на практиката на СЕС по поставените въпроси. Така в цитираното от касатора р. по дело С-430/10, постановено по преюдициално запитване на Адм.С София - град /п.42 от изложението/ е прието, че чл.21 ЗДЕС и чл.27 от Директивата допускат национална правна уредба, която позволява да се ограничи правото на гражданин на държава членка да пътува до друга държава членка… при условие на първо място, че личното поведение на този гражданин представлява истинска, настояща и достатъчно сериозна заплаха, която засяга някой от основните интереси на обществото, на второ място, че предвидената ограничителна мярка може да гарантира осъществяването на преследваната с нея цел и не надхвърля необходимото за нейното постигане, и на трето място, че тази мярка може да бъде предмет на ефективен съдебен контрол, позволяващ да се провери от фактическа и правна страна законосъобразността й по отношение изискванията на правото на Съюза.

В случая личното поведение на ищеца като обвиняем е анализирано по повод на ограничителната мярка със съображения за вида и тежестта на повдигнатото обвинение в престъпление с висока обществена опасност и вредни последици, засягащи основния интерес на обществото от разкриването и санкционирането му. Прието е, че наложената ограничителна мярка е съответна на целта, с която е мотивирана - да не се отклони обвиняемият, вкл. и по повод на пътуване, за което не са изложени изключителни причини, от наказателното производство и затрудни провеждането му - и не надхвърля необходимото за нейното постигане. Ограничителната мярка подлежи на ефективен съдебен контрол по реда на обжалването / отчасти използван от ищеца като обвиняем срещу отказа да се разреши поисканото от него пътуване/ и в исковото производство по настоящото дело.

Поставените въпроси по приложението на чл.27 от директивата са застъпени в практиката на националния съд – р. по адм. д. №15203/13 г. на ВАС, седмо отд., р. по адм. д. №5228/11 г. на ВАС, седмо отд., р. по адм.д. №9589/10 г. на седмо отд. на ВАС. В тях е прието и се споделя от настоящия състав на ВКС, че българският гражданин е и гражданин на Европейския съюз - чл. 20, § 1 от ДФЕС (Договора за фунцкиониране на Европейския съюз) (ДФЕС); като гражданин на Европейския съюз има право свободно да се движи и да пребивава на територията на държавите-членки - чл. 21, § 1 от ДФЕС. Това негово право обаче не е абсолютно. То се осъществява при спазване на ограниченията и условията, предвидени в Договорите, и на мерките, приети за тяхното осъществяване. Приложимият общностен вторичен акт, който регламентира ограниченията и условията, при които гражданите на Съюза упражняват правото си на свободно движение и пребиваване в рамките на територията на държавите-членки, е Директива 2004/38/ЕО. Тя има за предмет да определи условията, при които се упражнява правото, в т. ч. и ограниченията. Съгласно посоченото в чл. 27 на директивата, държавите-членки могат да ограничат свободата на движение и на пребиваване от съображения, свързани с обществения ред, обществената сигурност и общественото здраве. Директивата не дава легално определение на понятията обществен ред и обществена сигурност, но трайната практика на Съда на Европейския съюз е, че държавите-членки са свободни да поставят определени императивни интереси на обществото в контекста на съдържанието на понятията обществен ред и обществена сигурност, като зачитат всички правила на общностното право, които от една страна целят да ограничат дискреционната власт на държавите-членки в това отношение, а от друга, да гарантират, че правата на адресатите на рестриктивните мерки са защитени (решение от 28.10.1975 г., Rutili, дело 36/75, т. 51).

Нормите на чл. 27, § 2 и 3 от Директива2004/38/ЕО са достатъчно точни и безусловни, поради което имат директен ефект и съдът е длъжен да ги приложи, преценявайки законосъобразността на оспорения акт съобразно визираните в тях изисквания като по този начин осигури защита на правата на гражданите произтичащи от общностното право (решение от 05.02.1963 г. по делото van Gend Loos, решение от 19.11.1991 г. по делото Andrea Francovich, обединени дела С-6/90 и С-9/90). Преценена с оглед изискванията на европейското право, наложената мярка е законосъобразна, когато не нарушава правата на засегнатото лице повече, отколкото е допустимо за постигане на законовата цел - спазване на правовия ред. С оглед изложеното по-горе досежно причините, обусловили налагането на мярката /в случая там, както и в настоящия случай/ съдът е приел, че налагането на посочената мярка е оправдано от гледна точка на интересите на обществото. В случая правото на касатора конкурира с правото на обществото уличеното в престъпление лице да не се укрие от правосъдието, като се засяга основна ценност на държавата - правовия ред.

Застъпването на въпросите в практиката на СЕС / цитираното р. по д. С-430-10/ и на националния съд изключва наличие на осн. по чл.280, ал.1,т.2 и 3 ГПК. Не са налице и предпоставките на отправяне на преюдициално запитване - въпросите от 1 до 3 от р.ІІ на изложението са изяснени в практиката на СЕС / вкл. и по повод по- рано отправено преюдициално запитване от български съд/, а четвъртият въпрос не е от значение за спора, защото първоинстанционният и въззивният съд / чрез споделяне на мотивите на първата инстанция/ са приели, че ограничителната мярка съответства на принципа на пропорционалност и на правото на ЕС.

Не се установява и основанието по чл.280, ал.2, пр. последно от ГПК. Това основание се предпоставя от порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание / опр. по ч.гр.д. №4833/19 г. на трето г.о., опр. по ч.гр.д. №3955/19 г. на първо г.о. на ВКС и др./. Такъв явен, очевиден порок в случая не се установява.

Поради изложеното ВКС на РБ, трето г.о.

О П Р Е Д Е Л И:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на касатора за отправяне на преюдициално запитване до СЕС по поставените правни въпроси.

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд София по гр.д. №183/19 г. от 24.07.19 г.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: