ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№462

гр. София, 26.05.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

В.К.С на Р. Б,Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и пети март през две хиляди и двадесета година и в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА

МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА

като разгледа докладваното от съдията М. Г гражданско дело № 4310 по описа на Върховния касационен съд за 2019 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Марвен” ЕООД – гр.София, представлявано от управителя М. П., чрез адв. М. В., срещу въззивно решение № 1972/31.07.2019 г., постановено по възз.гр.д. № 2990/2018 г. по описа на Софийския апелативен съд. С обжалваното решение, след прието във въззивното производство уточнение на исковата молба, е отменено решение от 03.04.2018 г. по гр.д.№ 4988/2015 г. на Софийски градски съд в частта по разгледания иск с правно основание чл.26, ал.2, пр.2-ро ЗЗД, предявен от жалбоподателя срещу ответницата Е.П.С. за обявяване нищожността, поради липса на съгласие, на договор за продажба по нотариален акт №192, т.I, рег.№4021, дело №168/2011 г. и вместо това е отхвърлен иск по чл.26, ал.2, пр.5-то ЗЗД за обявяване нищожността на сделката като симулативна. Първоинстанционното решение е потвърдено в частта, с която е отхвърлен евентуално съединеният иск по чл.87, ал.3 ЗЗД за разваляне на договора за продажба, поради неизпълнение на задължението на купувачката за заплащане на договорената продажна цена.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа, че касационният контрол следва да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.1, т.3 и чл.280, ал.2, пр.3-то ГПК. Сочи се, че от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото е въпросът – как следва да се ценят дадените във въззивното производство свидетелските показания на лице, което е било процесуален представител на страната пред първата инстанция, ако същите съдържат неизгодни за самия него факти. По същия въпрос се твърди и противоречие на въззивното решение с цитирана в изложението практика на ВКС. По останалите въпроси – „какво правно значение има фактическата невъзможност на съконтрахент по привидна сделка за изпълнение на привидно поето задължение”; „какво значение има действителната воля на страните по привидна сделка в хипотеза на относителна симулация и следва ли тя да се установи чрез пълно и главно доказване” ; и „какво е правното значение на непълния обратен документ при доказване на симулацията и трябва ли той да разкрива параметрите на прикритата сделка” – се поддържат основанията за селекция по чл.280, ал.1, т.3 и чл.280, ал.2, пр.3-то ГПК.

Ответната страна по жалбата – Е. С., представлявана от адв.С. М. и адв. С. Л., в писмен отговор изразява становище за липса на предпоставки за допускане на касационния контрол, а по същество – за неоснователност на жалбата.

Касационната жалба се допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното:

В хода на въззивното производство, след дадени от съда указания, ищецът е уточнил исковата си молба, като е посочил, че атакуваният договор за продажба на недвижим имот от 04.04.2011 г., обективиран в нотариален акт № 192, том I, рег. № 4021, дело 168/2011 г. на нотариус рег. № 622, е привиден и поради това - нищожен. Сделката била сключена с ответницата, за да се създаде привидност по отношение на кредиторите на дружеството, че имотът не е собственост на дружеството, а във вътрешните си отношения страните постигнали споразумение в по-късен момент собствеността да бъде прехвърлена на третото лице В. П. – син на управителя и едноличен собственик на „Марвен” ЕООД. При така направените и приети уточнения, въззивният съд е разгледал евентуално съединени искове с правно основание - по чл.26, ал.2, пр.5-то ЗЗД (главен иск за нищожност на договора за продажба като симулативен); и по чл.87, ал.3 ЗЗД - за разваляне на сделката, поради неплащане от страна на купувачката на продажната цена.

За да счете претенциите за неоснователни, след съвкупен анализ на събраните по делото писмени и гласни доказателства, въззивната инстанция е приела, че ищецът не е доказал по безспорен начин твърдяната привидност на сделката и наличие на прикрито съглашение, с което ответницата да е поела задължение в по-късен момент да върне собствеността в „семейството на управителя на дружеството”, като прехвърли имотите на сина на управителя на „Марвен” ЕООД. В тази връзка съдът е обсъдил представеното споразумение от 21.11.2011 г. и по същество го е ценил като начало на писмено доказателство, поради което е допуснал и е анализирал свидетелските показания по делото, в т.ч. и показанията на св. В.К. – адвокат на дружеството пред първата инстанция, чиито пълномощия за въззивното производство са оттеглени и по този начин е станал възможен разпитът й като свидетел. Посочено е, че свидетелката преповтаря твърденията на ищеца в написаната от нея искова молба относно мотивите за сключването на сделката – възникнали финансови затруднения на дружеството и опасността кредиторите (публични и частни) да се удовлетворят от активите му, сред които и процесните имоти (апартамент и два гаража). Счетено е, че св. К. не само не установява към датата на сключване на сделката между страните да е имало уговорка за „обратно връщане” на собствеността, а напротив – показанията й опровергават наличието на подобно прикрито споразумение, доколкото според нея прехвърлянето на имотите на С. било „временно”, но без да се изяснява за какъв срок и без конкретни данни за двустранно постигнати други договорености. Съдът е посочил, че от съдържанието на споразумението от 21.11.2011 г. също не се установяват по безспорен начин твърденията за симулация (за обратно изкупуване или за персонална симулация), респ. за поето от ответницата задължение да прехвърли собствеността на имотите на сина на управителя на дружеството В. П. – споразумението нито е сключено между страните по продажбената сделка, нито страна по него е В.П.. Обсъждайки подробно доводите и възраженията на страните, след анализ всички събрани по делото доказателства, въззивният съд е приел, че по иска по чл.26, ал.2, пр.5-то ЗЗД доказателствената тежест да установи пълно и главно съществуването на вътрешно (прикрито) правоотношение, различно от външно обективираното с явната сделка, е за страната, която твърди симулацията. В случая ищецът не е доказал по безспорен начин нито твърдението си, че страните по сделката не са желаели настъпването на правните й последици (прехвърлянето на собствеността върху имотите на ответницата); нито че са целели други правни последици и във вътрешните си отношения са обвързани от друго действително споразумение (че действителен собственик на имотите е не ответницата, а третото лице – В.П.). В заключение е направен извод за неоснователност на предявения главен иск за установяване симулативността на договора за продажба.

Съединеният евентуален иск по чл.87, ал.3 ЗЗД – за разваляне на договора, поради неизпълнение на задължението на купувача за плащане на продажната цена – също е счетен за неоснователен. Съдът е посочил, че както от записаните в нотариалния акт изявления на страните (че договорената продажна цена от 74500 лв. е изплатена изцяло в брой от купувача на продавача на 07.02.2011 г. и е получена от дружеството); така и от заключенията на двете съдебно-счетоводни експертизи (че сделката е осчетоводена и е включена в ДДС дневниците на дружеството; издаден е приходен касов ордер от 07.02.2011 г., в който е записано приемането на сумата 74 500 лв. от С. с посочено основание - покупка на имотите) безспорно се установява, че купувачката е изпълнила задължението си да плати цената. Поради това, съединеният иск за разваляне на договора за продажба е счетен за неоснователен и е отхвърлен.

При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационния контрол.

По първия въпрос в изложението, касаещ приложението на нормата на чл.172 ГПК при оценката за достоверност на събраните по делото свидетелски показания, съществува създадена константна практика на ВКС (вж. - решение № 338/20.11.2013 г. по гр. д. № 1269/2012 г., IV г. о., решение № 131/12.04.2013г. по гр. д. № 1/2013 г., IV г. о., решение № 194/02.07.2012 г. по гр. д. № 92/ 2012г., II г. о. и др.), включително цитираната от касатора, на която въззивното решение не противоречи. Изяснено е, че поначало не съществува забрана в процеса да бъдат разпитвани заинтересовани свидетели и въз основа на техните показания да бъдат приети за установени факти, които ползват страната, за която свидетелят се явява заинтересован или такива, които не са благоприятни за противната страна. Преценката обаче следва да бъде обоснована с оглед на другите събрани по делото доказателства и да се базира на извод, че данните по делото изключват възможността заинтересоваността на свидетеля да е повлияла на достоверността на показанията му. В случая, при формиране на преценката си относно показанията на св.В.К., както и на останалите свидетели, съдът е спазил процесуалните норми, като е обсъдил гласните доказателства в съвкупност с всички останали, анализирал е какво приема за установено, респ. за кои факти и обстоятелства кредитира показанията и кои факти и твърдения счита, че не са доказани и защо. Несъгласието на страната с оценката и анализа на доказателствата и формираните в тази връзка изводи на съда касаят обосноваността, по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, на съдебния акт, която не се проверява в производството по чл.288 ГПК. С оглед изложеното, първият въпрос не е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото, каквото допълнително основание касаторът поддържа. Втората част на този въпрос - „заинтересован ли се явява свидетелят (В.К.) от изхода на делото и как точно” – е изцяло фактическо питане, което не може да обуслови селектирането на жалбата.

Останалите въпроси в изложението също нямат претендираната от касатора обуславяща роля – те не са от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото (чл.280, ал.1, т.3 ГПК), нито във връзка с тях пряко от мотивите на решението може да бъде констатирана очевидната му неправилност (чл.280, ал.2, пр.3-то ГПК).

Крайното решение на въззивния съд е обусловено от извода за неизпълнена доказателствена тежест и неустановеност на твърдяната привидност на договора за продажба. След съвкупна преценка на събраните по делото доказателства е направен извод за неоснователност на иска по чл.26, ал.2, пр.5-то ЗЗД, като съдът е съобразил установената съдебна практика, че страната, която твърди привидността трябва да я докаже (вж. - решение № 184/ 19.01.2016г. по гр. д. № 6394/2014 г., III г. о., решение № 544/06.01.2011 г. по гр.д. № 1053/2010 г., II г. о. и др.).

Когато има съставено обратно писмо, то доказва директно и пълно симулативността на атакуваната сделка, без да са необходими други доказателства, докато наличието на непълен обратен документ, доколкото създава вероятност да е налице симулация, е само предпоставка за преодоляване на установената в чл. 164, ал. 1, т. 6 ГПК недопустимост на свидетелските показания. Според разпоредбата на чл. 165, ал.2 ГПК, когато страната се домогва да докаже, че изразеното в документа съгласие е привидно, свидетелски показания са допустими, ако в делото има писмени доказателства, изходящи от другата страна или удостоверяващи нейни изявления пред държавен орган, които правят вероятно твърдението за симулация, като под другата страна по смисъла на чл. 165, ал. 2 ГПК се има предвид лицето, което лично или чрез представител е участвало в сделката (вж. - решение № 12/31.01.2019 г. по гр. д. № 2000/2018 г., IV г. о., решение № 80/05.04.2011 г. по гр. д. № 1262/2009 г., IV г.о. на ВКС и др.).

На следващо място, предварителният договор, в зависимост от изявленията, които съдържа и в зависимост от конкретните обстоятелства, при които е сключен, може да съставлява както обратно писмо доказващо пълно прикритото съглашение, така и начало на писмено доказателство, доказващо вероятността да съществува прикрито съглашение (напр. - ако е сключен в деня на изповядване на окончателния договор или ако е сключен по-рано и няма причини страните в действителност да са променили волята си). Предварителният договор може и да няма такова значение, ако има причина страните да променят волята си, или ако не съществува причина страните да прикриват действителната си воля.

Неплащането на цената по договор за продажба, само по себе си не води до нищожност на договора като привиден. Подобно обстоятелство, сочено от ищеца, претендиращ нищожността на сделката, следва да се преценява с останалите установени факти, относими към твърдяната симулация.

Уредената в чл.26, ал.2, пр.5-то ЗЗД санкция законодателят е установил само за тези страни и за тези договори, при които е налице съзнателно постигане на съгласие да се сключи договор, който въобще да не породи за тях своите правни последици. Приложението на правилото на чл.17, ал.1 ЗЗД, когато съдът не е сезиран с иск за разкриване на прикритото съглашение, не изисква да се установяват всички детайли на вътрешните отношения между страните и произнасяне с отделен диспозитив в решението, но това не означава, че съдебното решение не трябва да е съобразено с възникналите от действителната сделка последици, щом това се вмества в очертанията на спорния предмет. В рамките на предмета на делото, при извод, че симулацията е относителна и се установи, че страните са обвързани от действително прикрито съглашение, съдът прилага правилата му и на тази база извежда извода си за основателността или неоснователността на предявения иск по чл.26, ал.2, пр.5-то ЗЗД (в т.см. - решение № 204/21.09.2011 г. по гр.д. № 1212/2010 г., III г.о., решение № 172/ 02.03.2010 г. по гр.д. № 62/2009г., IV г.о., решение № 420/21.12.2012 г. по гр.д. №187/2012 г., III г.о., решение №256/30.04. 2020 г. по гр.д.№ 4900/2018 г., III г.о. на ВКС и др.).

В случая, въззивната инстанция не се е отклонила от тези правни разрешения. Съдът е изпълнил задължението си да обсъди правно релевантните факти, от които произтича спорното право, всички събрани доказателства във връзка с тези факти, както и доводите и възраженията на страните, като в рамките на предмета на спора и при правилно разпределение на доказателствената тежест е приел, че оспорената сделка не е симулативна. Страните са целели и са желаели настъпването на правните последици на продажбата, а твърденията на ищеца за симулативност на волеизявленията, респ. за съществуването на друга прикрита договореност (за обратно изкупуване или за персонална симулация), са останали недоказани и не се установяват по безспорен начин нито със споразумението от 21.11.2011 г., нито със свидетелските показания. Твърдението, че не е платена цената от 74 500 лв. също се опровергава от съставените между страните писмени документи и заключенията на икономическите експертизи.

При този изход на делото, касаторът дължи на ответната страна по касационната жалба разноски за настоящото производство, които съгласно представените доказателства са в размер на сумата 600 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1972 от 31.07.2019 г., постановено по възз.гр.д. № 2990/2018 г. по описа на Софийския апелативен съд.

ОСЪЖДА „МАРВЕН” ЕООД – гр.София, ЕИК – 121668228, представлявано от управителя М. П., да заплати на Е.П.С., с ЕГН – [ЕГН], разноски за касационното производство в размер на сумата 600 лева.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.