5ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 464

гр. София, 26.05.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

В.К.С на Р. Б, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и пети март през две хиляди и двадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА

МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА

като разгледа докладваното от съдията М. Г гражданско дело № 4401 по описа на Върховния касационен съд за 2019 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на К.Д.И., чрез адв. В. С., срещу въззивно решение № 3308/08.05.2019 г., постановено по възз. гр. д. № 8830/2018 г. на Софийски градски съд. С обжалваното решение частично е отменено и потвърдено решение № 390840/ 20.04.2018 г. по гр.д. №16717/ 2017 г. на Софийския районен съд, като упражняването на родителските права по отношение на малолетното дете Р.К.И., [дата на раждане], е предоставено на майката С.Д.Ц.; определен е разширен режим на контакти между бащата и детето; осъден е К. И. да заплаща месечна издръжка за детето в размер на 150 лева със законната лихва, до настъпване на обстоятелства, водещи до изменение или прекратяване на това задължение.

В изложението си по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК жалбоподателят се позовава на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като счита, че касационният контрол следва да се допусне по процесуалноправните въпроси за задължението на въззивния съд да обсъди поотделно и в съвкупност всички доказателства, доводите и възраженията на страните; и може ли съдът да основе решението си на избирателно кредитирани доказателства и твърдения на едната страна по делото, без да изложи мотиви защо не възприема останалите, в т.ч. и защо не се съобразява с желанието на детето при кого от родителите предпочита да живее. По тези въпроси се твърди противоречие на въззивното решение с решения по чл.290 ГПК на състави на ВКС, цитирани в изложението на касатора.

Ответната страна С.Д.Ц., представлявана от адв.Пл.Б., е подала насрещна касационна жалба срещу въззивното решение в частта относно определения режим на лични контакти на бащата с детето. В представеното към насрещната касационна жалба изложение страната сочи, че касационният контрол следва да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по въпроси, касаещи възможността без споразумение между родителите, съдът служебно да постанови режим на споделено родителство; при спор за родителски права, кога може да се приеме, че фактически е определен такъв споделен режим; когато има данни за родителско отчуждение, следва ли съдът да определи режима на лични контакти да се изпълнява със защитни мерки по чл.59, ал.10 СК; съответства ли на най-добрия детски интерес, определянето на разширен режим на лични отношения с родител, чието поведение е вредно за психическото здраве на детето.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното:

По спора за родителските права въззивният съд е приел, че и двамата родители притежават качества и капацитет да се грижат и възпитават малолетната Р., но предвид сложилите се конфликтни отношения между майката и бащата и невъзможността те сами да постигнат споразумение помежду си (въпреки оказаното им съдействие от съда), в най-добрия интерес на детето е родителските права на този етап от развитието му да бъдат упражнявани от майката – С. Ц.. Обсъждайки събраните по делото писмени и гласни доказателства, социалните доклади и заключението на психологическата експертиза, като е подложил на анализ, съпоставка и оценка критериите, имащи значение за разрешаване на въпроса на кого от родителите следва да се предостави упражняването на родителските права, съдът е приел, че майката е тази, която трябва да бъде предпочетена. Посочено е, че детето се чувства добре и при двамата си родители, привързано е и има изградена здрава емоционална връзка с всеки от тях. Както преди раздялата между съпрузите, така и след нея, основните грижи за Р. са полагани от майката. Констатирана е известна криза в отношенията между двете в последната година, по време на бракоразводния процес. Според заключението на съдебнопсихологическата експертиза, отчетените негативи в поведението на детето спрямо майката са следствие основно от линията на поведение на бащата – въвличане на момичето в съдебния процес чрез обсъждане, запознаване с писмени документи, коментари, изводи за развитието на делото и дискретен натиск от страна на този родител; толериране и поощряване да се нарича партньорката на бащата - „мамо”; насърчаване на детето да вземе страна в конфликта между родителите си и да изрази предпочитание към бащата. В тази връзка са установени признаци на настройване и наченки на отчуждаване спрямо майката, детето е поставено в положение да избира един от родителите си, като е факт конфликтът на лоялност - повече по отношение на бащата. Тези обстоятелства са преценени от въззивния съд като показател за известен родителски дефицит на бащата, без да са отречени поначало високите му възможности, желание и готовност да се грижи и възпитава Р.. В заключение е направен извод, че упражняването на родителските права следва да се предостави на майката, защото комплексно преценени, качествата и възможностите й като родител, както и материалните условия, с които разполага, в пълна степен отговарят на всички необходими изисквания за отглеждането, развитието и възпитанието на детето в този важен етап от живота му. На бащата е определен разширен режим на лични контакти, при отчитане на създадената с Р. връзка на взаимно доверие и привързаност, съобразявайки по този начин и желанието на детето (при изслушването му) да прекарва повече време в дома на баща си.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че поставените в изложението на касатора К. И. процесуални въпроси са правно релевантни, но същите не обуславят селектирането на жалбата.

Въззивният съд не се е отклонил от задължението в мотивите на решението си да обсъди всички доказателства, доводите и възраженията на страните относно правно релевантните за спора факти, включително като се е позовал и е споделил приетото за установено от първоинстанционния съд. В практиката на ВС и ВКС е изяснено, че мерките относно упражняването на родителските права и личните отношения между децата и родителите се вземат при отчитането на всички интереси и обстоятелства, разглеждани в тяхната съвкупност, но приоритет има интересът на децата, за който съдът следи служебно. Децата имат интерес родителските права да бъдат възложени на този родител, който с оглед на възрастта, пола и степента на развитието им е по-способен да полага адекватни грижи не само за бита, но и за тяхното добро възпитание и изграждане като пълноценни личности, което е невъзможно да бъде постигнато без осъществяването на нормални отношения с другия родител.

Критериите, от които се ръководи съдът при решаване на спор за упражняване на родителски права са посочени в ППВС №1/1974 г., част от тях са нормативно уредени в чл.59, ал. 4 СК, но изброяването в съдебната практика и в СК е примерно, а не изчерпателно. Съдът може да вземе предвид и други, непосочени изрично обстоятелства, стига те да са от значение за спора при кого да живее детето и кой да упражнява родителските права. Релевантните факти и обстоятелства следва да бъдат обсъдени поотделно и в съвкупност, като във всеки случай съдът е длъжен да мотивира защо дава приоритет на едни или други от тях, като се ръководи най-напред от интереса на детето. Най-добрият интерес на детето се определя в съответствие с легалната дефиниция по § 1, т. 5 от ДР на ЗЗДет (ЗАКОН ЗА ЗАКРИЛА НА ДЕТЕТО) и той е водещ при преценката на кого от двамата родители да се възложи прякото упражняване на родителските права. За да охрани този интерес, съдът съобразява възпитателските качества и моралния облик на родителите, полаганите от тях грижи и желанието да отглеждат и възпитават децата, привързаността на децата към тях, полът и възрастта на децата, възможността за помощ от трети лица, социалното обкръжение и жилищно битовите и други материални условия на живот, с които всеки от родителите разполага. Съдът трябва да обсъди дали комплексът от тези обстоятелства (общи и специфични) се отразява и по какъв начин на положението на детето и на ефикасността на мерките, които определят същото, като висшият критерий за решението на съда е детският интерес.

Желанието на родителите и това на децата, както по въпроса за упражняването на родителските права, така и за мерките за лични отношения, не са задължителни за съда. Техните становища и искания се обсъждат в контекста на анализа на всички останали доказателства, но основният критерий за решението на съда остава интересът на децата. При данни за влошени взаимоотношения между родител и дете, респ. за родителско отчуждение, съдът е длъжен да вземе (чл.59, ал.6 СК) становище на вещо лице - психолог (вж. - решение № 215/21.06.2011 г. по гр.д.№ 1325/2010 г., III г.о., решение № 152/18.06.2012 г. по гр.д. № 1066/ 2011 г., III г.о., решение № 712/15.02.2011 г. по гр.д.№ 81/2010 г., III г.о., решение № 58/12.02.2014 г. по гр. д. № 6073/2013 г., IV г.о., решение №59/ 04.05.2018 г. по гр.д.№ 2396/ 2017г., III г.о. на ВКС и др.).

Въззивното решение е съобразено с цитираните постановки в трайната практика на ВС и ВКС, включително не е налице противоречие с цитираните от касатора решения по чл.290 ГПК на състави на ВКС, касаещи приложението на чл.236, ал.2 ГПК. Несъгласието на страната с извършения от въззивната инстанция анализ и оценка на доказателствата, както и с крайния резултат по спора, не съставлява аргумент за твърдяното едностранчиво или избирателно обсъждане на доказателства, факти и твърдения от решаващия съд. Напротив, в мотивите на решението си съдът е посочил, че и двамата родители притежават качества за отглеждането и възпитанието на детето; че и двамата разполагат с добри условия, както и с възможност да бъдат подпомагани от свои близки. Отчетено е, че детето е емоционално привързано към родителите си и има потребност пълноценно да общува с всеки от тях, но същевременно, че в последната година наченките на отчуждение и настройване срещу майката са провокирани от отделни поведенчески прояви на бащата, което е показател за известен дефицит на родителска отговорност, а това не е в интерес на детето и не може да бъде толерирано.

Извън това, следва да се посочи, че обичта и на двамата родители към Р., загрижеността за пълноценното й израстване и развитие, както и трудния период, в който тя навлиза, трябва да доведат до осъзнаване от страна на възрастните за опасността, която създават за детето си, въвличайки го в конфликта помежду си и поставяйки го в положение да избира страна. Негативизма, недоверието, нетърпимостта и психическото напрежение между майката и бащата рефлектират неизбежно върху емоционално незрялата психика на детето и в крайна сметка могат да доведат до компрометиране на връзката му и с двамата родители, до отчуждаване и нежелание да се общува с най-близките, което не е в ничий интерес.

При възприетия извод за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване по жалбата на касатора К. И., съгласно разпоредбата на чл.287, ал.4 ГПК насрещната касационна жалба на С. Ц. не следва да бъде разглеждана.

Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 3308 от 08.05.2019 г., постановено по възз. гр. д. № 8830/2018 г. по описа на Софийски градски съд.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.