9О П Р Е Д Е Л Е Н И Е№ 506

София, 02.07.2020 г.

Върховният касационен съд на Р. Б, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори април през две хиляди и двадесетата година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА

ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА

като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 4683 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационната жалба на Л.Й.К. и М.К.Д. – двете с адрес в [населено място], представлявани от адв. Е. Г., против решение № 1406 от 12 юни 2019 г., постановено по гр.д. № 5525/2018 г. по описа на апелативния съд в гр. София, с което се потвърждава решение № 5942 от 19 септември 2018 г., постановено по гр.д. № 9553/2009 г. по описа на Софийския градски съд в частта му, с която е оставено без уважение искането на К. и Д. за допълване на решение № 3657 от 6 юни 2018 г. по същото първоинстанционно дело, и въззивната жалба на К. и Д. е оставена без разглеждане.

В касационната жалба се поддържа, че решението е нищожно, недопустимо и неправилно по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Подробно се посочват действията на ищците и първоинстанционния съд във връзка с цялото искане на касаторите по спор за недължимост на пълния размер на вземането, предмет на изпълнителния лист, а не само по първоначално заявен некоректен размер, който в последствие бил уточнен по пера – главница, лихви и разноски; посочени са и оплакванията във въззивната жалба за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила от първата инстанция. Подчертано е, че въззивният съд не е докладвал въззивната жалба и по нея не е проведено открито съдебно заседание, но съдът постановил съдебен акт за потвърждаване на решението по чл. 250 ГПК. Недопустимо съдът очертал предмета на въззивното обжалване не по време на открито съдебно заседание, а в решението си. Неотносими към задължението на съда да се произнесе по предмета на спора по предявените главни искове с постановявания от него съдебен акт са развитите съображения за неприемане на инцидентните искове от първоинстанционния съд, невъзможността страната да оспори определението в тази част и наличието на преклузия за предявяването им. Според касаторите, предметът на спора е очертан с исковата молба, уточнена с уточнителни молби от съдебните заседания от 16.02.2015 г. и от 22.06.2015 г. и в изготвения доклад от последната дата – предметът на спора е недължимост на пълния размер на сумите, предмет на изпълнителния лист поради липса на валидно изпълняемо право, и съдът е длъжен да се произнесе именно по този размер на иска, като няма право да го намалява. Твърди се, че изводът на съда за настъпила преклузия е неправилен, тъй като първото съдебно заседание е проведено не през 2013 г., а по-късно – през 2015 г., а и няма подобно искане от страните; направеното по-късно искане не е недопустимо, защото съставлява увеличение на иска. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Сочи се и че обжалваното решение е очевидно неправилно.

В отговор на касационната жалба ответницата К.Х.П., с адрес в [населено място], представлявана от адв. И. К., сочи доводи за липса на основание за допускане на касационното обжалване.

Против същото въззивно решение, но в частта му, с която се потвърждава решение № 3657 от 6 юни 2018 г., постановено по гр.д. № 9553/2009 г. по описа на Софийския градски съд, в частта му за признаване за установено по предявените от Л. К. и М. Д. (конституирана на мястото на починалата в хода на съдебното производство Д. П.) искове с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК срещу П., че К. и Д. не дължат на П. сумата от 100174,89 лева – предмет на изпълнение по изпълнително дело № 26/2008 г. по описа на частния съдебен изпълнител А. Б., рег. № *** към КЧСИ, и П. е осъдена да заплати държавна такса и разноски, е подадена и касационна жалба от К.Х.П., с адрес в [населено място], представлявана от адв. И. К..

В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е очевидно неправилно и постановено в нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. Оспорва се като неправилен изводът на въззивния съд, че решението на първата инстанция не е недопустимо като постановено по нередовна искова молба – указания за отстраняване на нередовности са давани многократно в продължение на шест години, вместо исковата молба да бъде върната и производството прекратено поради неизпълнение на указанията, което е довело и до разглеждане и решаване на делото извън разумния срок. Оспорен е и изводът за солидарност на дълга в противоречие с фактите по делото, теорията и практиката – с влязло в сила, подлежащо на изпълнение и изпълнено решение ищците и още едно лице са осъдени да заплатят на касаторката сумата от 89970 щатски долара на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД, ведно със законната лихва от 01.04.1999 г., и разноски по делото; в рамките на изпълнителното производство ищците са подложили на съдебен контрол по реда на обжалването всички изпълнителни действия, действията са приемани за законосъобразни и са отхвърляни исканията за прогласяване на разделност на дълга. Подчертава се, че в решение № 944 по гр.д. № 487/2005 г. на ВКС няма определени квоти за дължимата сума – след като вземането е парично и не е нито делимо, нито има определени квоти от дълга за всеки от длъжниците, следва, че то е солидарно, така както солидарни са неколцина при деликт по смисъла на ЗЗД; пренебрегнато е обстоятелството, че решението на ВКС се ползва със сила на пресъдено нещо по отношение на претендираното от ищците право. Решението на ВКС не е признато за нищожно, та ищците да могат да претендират недължимост на платените от тях суми, нито по отношение на същото решение е водено производство по отмяна по чл. 303 ГПК, нито е правено искане по чл. 251 ГПК, поради което първоинстанционният съд се е произнесъл по непредявен иск и извън правораздавателната си власт, което влече едновременно недопустимост и нищожност на постановения съдебен акт, защото съдът си позволява да прави тълкуване на съдебен акт, чието право на тълкуване принадлежи само на съда, издал акта. Сочи се и че няма произнасяне по възражението за липса на правен интерес от воденето на отрицателния установителен иск. Освен това въззивният съд определил неправилно срока за касационното обжалване. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси, за които се твърди, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

Ответниците по тази касационна жалба Л.Й.К. и М.К.Д. – двете с адрес в [населено място], представлявани от адв. Е. Г., в отговор сочат съображения за липса на предпоставките за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователността на жалбата по същество.

Въззивният съд взема предвид установените по делото обстоятелства: ищците (една от които е починала в хода на процеса, и поради сторения от децата й отказ от наследство, на мястото й е конституирана касаторката Д.) заедно с трето за спора лице са осъдени с решение по гр.д. № 487/2005 г. на ВКС да заплатят на ответницата 89970 щатски долара, ведно със законната лихва от 01.04.1999 г., и 19569 лева разноски по делото, и е образувано изпълнително дело; според изслушаната счетоводна експертиза, в случай на дължимост от всяко от задължените лица по равно, надплатеното от двете ищци е в размер на 24444,12 щатски долара, а при наличието на вътрешна пасивна солидарност между двете ищци – 78301,63 лева; първоинстанционното решение е влязло в сила по отношение на ищеца А.; постановено е решение по чл. 250 ГПК, с което е оставена без уважение молба на ищците. С оглед определяне предмета на въззивното обжалване, съдът разглежда първо постановеното допълнително решение, по което се съобразява, че с молба от 16.12.2015 г. по реда на чл. 212 ГПК ищците са предявили инцидентни установителни искове за нищожност на съдебното решение на ВКС по гр.д. № 487/2005 г. и решение на Софийския градски съд по гр.д. № 455/1999 г., като с определение от 06.04.2015 г. исковете са приети за съвместно разглеждане с първоначално предявения иск; с определение от 14.11.2016 г. съдът е отменил предходното свое определение и е отказал да разгледа инцидентните искове. Прието е, че инцидентните установителни искове за нищожност на двете съдебни решения са заявени след преклузивния срок по чл. 212 ГПК – след първото по делото заседание от 25.03.2013 г., поради което първоинстанционният съд се е произнесъл по целия предмет на спора и не е налице хипотезата на чл. 250 ГПК за допълване на съдебния му акт, поради което решението на въззивния съд е счетено за правилно, а жалбата на ищците против него е приета за недопустима поради липса на предмет на обжалване. По предявения иск по чл. 439, ал. 1 ГПК се сочи, че той може да се основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание, и при наличие на неприключило изпълнително производство, като предпоставките за водене на иска са приети за съществуващи, поради което искът е счетен за допустим. Не е споделена тезата на ответницата по иска за недопустимост на първоинстанционното решение като постановено по нередовна искова молба, защото констатираните недостатъци са били отстранени след давани указания, и са уточнени предмета на спора, страните по него и размера на предявените искове; съдът е изпълнил задължението си по чл. 146 ГПК в съдебното заседание от 22.06.2015 г., като доказателствената тежест между страните е разпределена, а поради многократното оставяне на исковата молба без движение, е сторен и повторен доклад от 14.11.2016 г.; отречено е задължението на длъжниците да е при условията на солидарност, защото в решението на ВКС е посочено, че тримата длъжници трябва да заплатят на П. сумата от 89970 щатски долара, ведно със законната лихва от 01.04.1999 г., а общото правило при множество длъжници е разделност на дълга, което означава, че всяко вземане, респективно задължение, е независимо от другите, макар да са възникнали от един и същ юридически факт, че кредиторът може да претендира от длъжника само онова, за което той е задължен, че поставянето в забава на един от длъжниците не поставя в забава и другите, ако погасителната давност е прекъсната по отношение на един длъжник, то това не се отнася и за останалите длъжници; липсата на изрично посочване в съдебното решение, че осъдените лица дължат при условията на солидарност, означава, че те дължат разделно спрямо кредитора, и в случая такава солидарност не произтича нито от закона, нито от правна сделка, а не може да произтича от съдебен акт, който може само да установи обективното й наличие (възникването й от някой от двата източника), поради което решението на ВКС не въвежда солидарна отговорност на тримата длъжника по отношение на кредиторката за дълга от 89970 щатски долара и произтичащите от това законни последици.

Не се обосновава допускането на касационното обжалване на въззивното решение по поддържаните от касаторите основания.

Неоснователно са твърденията и на двете страни за нищожност на обжалваното въззивно решение.

Касаторите К. и Д. твърдят, че решението е нищожно, защото съдът не се е произнесъл по главния предявен иск, касаещ недължимост на пълния размер на сумите, предмет на изпълнителен лист от 10.03.2006 г. по гр.д. № 455/1999 г. по описа на Софийския градски съд – съдът се е произнесъл по въпрос, с който не е бил сезиран и се е произнесъл по непредявено с въззивната жалба искане, а касаторката П. иска проверка във връзка с вероятната нищожност на решението, без да излага доводи. В закона липсва дефиниция кога съдебният акт е нищожен, но съдебната практика приема, че нищожен е онзи съдебен акт, който не може да бъде припознат като валиден съдебен акт поради липса на надлежно волеизявление. Според тълкуването, дадено от ВКС в решение № 668 по гр.д. № 1790/2009 г., I г.о., съдебното решение е нищожно, когато е постановено от незаконен състав на съда, когато излиза извън пределите на правораздавателната власт на съда, когато решението не е изразено в писмена форма или е неподписано, когато волята на съда не може да бъде изведена поради абсолютна неразбираемост. Нито един от сочените пороци не се наблюдава в обжалваното въззивно решение.

Обжалваното решение не е и недопустимо.

Касаторите К. и Д. твърдят, че решението е недопустимо, защото липсват проведени открити съдебни заседания във въззивното производство по жалбата срещу решението по чл. 250 ГПК, с което е накърнено основното начало за публичност и откритост на съдебните заседания, произнасянето по жалбата срещу решението по чл. 250 ГПК е при ненавременно, ненадлежно и неясно очертан предмет на въззивното оспорване, с което е нарушено служебното начало и е накърнено съответстващото на него право на страните да се запознаят с предмета на делото – грубо е бил нарушен принципът за състезателното начало; нарушено е диспозитивното начало с произнасяне по евентуален иск, вместо по приетия за разглеждане главен иск; направено е излизане извън правомощията на въззивната инстанция – съдът се е произнесъл по въпроси, с които не е бил сезиран, а именно въпросите относно предявените инцидентни установителни искове.

Неизменно в съдебната практика се приема, че съдебното решение е недопустимо, когато по някаква причина съдът не е сезиран с разглеждането на спора, но въпреки това е постановил решение - такива са случаите, когато съдът е разгледал спор, който не е подведомствен на съдилищата - чл. 14 ГПК, или не е подсъден на съответния съд; когато е разгледал непредявен иск и не е разгледал предявения; или се е произнесъл при липса на право на иск или при ненадлежно упражнено право на иск - по нередовна искова молба, при липса на положителна процесуална предпоставка или наличие на отрицателна процесуална предпоставка за възникването и надлежното му упражняване; при оттегляне или отказ от иска, когато не е направено искане за възобновяване на производството, спряно по взаимно съгласие на страните, и др.

В ППВС № 1/85 г., т. 9, неизгубило значението си и при действието на ГПК отм. г., Върховният съд приема, че в случаите, когато съдът не е разгледал иска на предявеното основание, а е разгледал иск, който не е предявен и не е разгледал предявения, решението е недопустимо и втората инстанция, като го обезсили, следва да изпрати делото на първоинстанционния съд, за да разгледа предявения иск. По отношение на задълженията на въззивния съд, когато в хода на производството пред себе си установи порок в исковата молба, е налице задължително тълкуване, дадено от ОСГК в т. 4 ТР № 1 от 17 юли 2001 г. по гр.д. № 1/2001 г., доразвито и преутвърдено с т. 5 на ТР № 1/2013 г., ОСТГК: когато нередовността на исковата молба поради противоречие между обстоятелствената част и петитума е довела до разглеждане на делото и постановяване на решение спрямо лице, което няма качеството на надлежна страна, въззивният съд следва да обезсили първоинстанционното решение и да върне делото на първата инстанция с указания за конституиране на надлежния ответник и разглеждане на делото с негово участие; в останалите хипотези на нередовност на исковата молба въззивният съд дължи даване на указания за поправяне на нередовностите на исковата молба, за да се обезпечи постановяване на допустим съдебен акт по съществото на спора, а ако указанията не бъдат изпълнени, първоинстанционното решение следва да се обезсили, като производството по делото се прекрати. В решение № 249 по гр.д. № 92/2009 г., ІV г.о., ВКС приема, че съдът е длъжен да разгледа иска на предявеното основание; предмет на делото е спорното материално субективно право – претендираното или отричано от ищеца право, индивидуализирано от основанието и петитума на иска; когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран, или когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, то решението е недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание.

Неоснователно се твърди, че обжалваното решение е недопустимо поради непроведени открити съдебни заседания във въззивното производство по жалбата срещу решението по чл. 250 ГПК. Съгласно чл. 250, ал. 1 ГПК страната може да поиска да бъде допълнено решението, ако съдът не се е произнесъл по цялото й искане, като това е всяко искане, отправено от страната до съда за защита на субективни права. За да бъде реализирано това процесуално право, следва да е налице пропуск от страна на решаващия съд да се произнесе по част от спорния предмет. Произнасянето на допълнително решение по чл. 250, ал. 1 ГПК не може да доведе до промяна на постановеното решение, а само до добавяне на ново, допълващо решение. Обжалването на решението, с което се допълва основното решение, се осъществява по реда, по който подлежи на обжалване самото решение. Правомощията на въззивната инстанция в производството по чл. 250, ал. 3 ГПК са в обхвата, регламентиран с чл. 269 ГПК, а именно – служебно произнасяне по валидността на решението в неговата цялост, служебно произнасяне по допустимостта му – в обжалваната част, а по правилността – в рамките на заявените с въззивната жалба оплаквания.

В процесния случай касаторите са подали въззивна жалба срещу решението по чл. 250 ГПК на първата инстанция, преписите от която са надлежно връчени на насрещната страна, но ответниците по жалбата не са се възползвали от възможността да представят отговор; с разпореждане от 21.11.2018 г. докладчикът по делото е разпоредил насрочването му в открито съдебно заседание; в откритото съдебно заседание са докладвани въззивните жалби на страните по спора, а процесуалният представител на касаторите е заявил, че е подадена жалба срещу решението по чл. 250 ГПК и в какво се състои поддържаната от тях непълнота на решението на първата инстанция; с писмени бележки след устните състезания процесуалният представител на касаторите е заявил, че поддържа жалбите. Постановеното допълнително решение се наслагва към основното, и както е сторено в случая, при висящност на въззивното производство по отношение на основното решение, няма съмнение, че въззивна жалба по допълнително решение следва да бъде присъединена за разглеждане в същото въззивно производство, като въззивният съд дължи произнасяне и по двете жалби. При това положение следва да се приеме, че неоснователно се твърди, че въззивното решение е недопустимо поради ненадлежно и неясно очертан предмет на въззивното оспорване, с което е нарушено служебното начало и е накърнено съответстващото на него право на страните да се запознаят с предмета на делото.

Отделно съдебно производство по жалбата срещу допълнителното решение в случай като процесния не се налага да бъде провеждано. Аргумент за противното не може да се черпи от разрешението, дадено в определение № 261 по ч.гр.д. № 2819/2013 г., I г.о., ВКС. Касаторите К. и Д. твърдят, че е налице противоречие с практиката на ВКС в соченото определение по въпроса относно задължението на въззивния съд да разгледа жалбата по чл. 250 ГПК в самостоятелно производство, което е преюдициално по своя характер производство, налагащо спиране производството по жалбите срещу основния съдебен акт. Изводите на ВКС в цитираното определение касаят хипотеза, при която производството за допълване на първоинстанционно решение съвпада с въззивното производство пред втората инстанция по обжалване на първоинстанционното решение, поради което е заключено, че в този случай въззивното производство следва да бъде спряно до разрешаване на преюдициалния въпрос по чл. 250 ГПК. Ето защо твърдяното противоречие не се разкрива.

Въззивното решение не е недопустимо и поради неясно очертан предмет на въззивната проверка. Касаторите поставят в тази връзка и въпроса относно необходимостта преди произнасяне по жалбата срещу решението по чл. 250 ГПК предметът на делото да е точно очертан (в т.ч. вида, броя, съотношението, правното и фактическо основание и размера на предявените искове) предвид невъзможността при неясно очертан спорен предмет въззивният съд да се произнесе по доводите във въззивната жалба по чл. 250, ал. 3 ГПК (без значение дали последното е по вина на ищеца или в резултат на неизпълнение на служебните задължения на съда), като твърдят допуснато противоречие с ТР № 1/2013 ., ОСГТК, и решение № 76 по т.д. № 469/2010 г., II т.о., ВКС. В соченото решение ВКС разрешава въпрос за вероятната недопустимост на въззивното решение и, след като констатира нередовност на исковата молба, сочи, че вследствие неотстранените нередовности на исковата молба се е стигнало до постановяване на решение при неясно очертан спорен предмет на делото, което прави решението недопустимо и налага неговото обезсилване на основание чл. 293, ал. 4, вр. чл. 270, ал. 3 ГПК. Доколкото твърдението на касаторите е, че в процесния случай очертаването на предмета на въззивното обжалване е следвало да стане не със съдебното решение, а предварително, и най-късно по време до приключване на насроченото открито съдебно заседание, е ясно, че не е допуснато противоречие с цитираното решение на ВКС, както и с разясненията на посоченото ТР. Не се налага и допускането на касационното обжалване на поставения въпрос в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по доводите на касаторите във въззивната им жалба срещу решението по чл. 250 ГПК.

Непрецизният доклад на съда по жалбите в процесното въззивно производство не води до недопустимост на въззивното решение, тъй като съдът е надлежно сезиран с жалба и е дал отговор по нея, поради което не може да се приеме, че се е произнесъл при липса на предпоставки за сезирането му или въпреки наличието на пречки за него, нито съставлява съществено нарушение на съдопроизводството, довело до накърняване на правото на страните на участие в процеса или до нарушаване на началата на публичност и служебно начало, доколкото предметът на въззивната проверка е бил ясен за страните чрез разменените книжа, посочили са доводите си в откритото съдебно заседание и писмените бележки, поради което не се обосновава допускането на касационното обжалване по въпроса на касаторите К. и Д. относно задължението за провеждане на открито съдебно заседание по жалбата срещу решението по чл. 250 ГПК, в което да бъде докладвана жалбата и отговора, в изпълнение изискването на чл. 11, предл. първо, вр. чл. 250, ал. 3, вр. чл. 268, ал. 1 ГПК, за който се твърди, че е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. По втората част на същия въпрос, както и по въпроса на същите касатори относно задължението на съда за надлежно (ясно, точно и навременно – най-късно в проведеното заседание по чл. 268, ал. 1 ГПК) очертаване предмета на въззивното обжалване (чл. 268, ал. 1 ГПК) (какви жалби са подадени и какво се твърди със същите), по който се твърди допуснато противоречие с практиката на ВКС според решение № 54 по гр.д. № 3066/2013 г., IV г.о., твърдяното противоречие не се разкрива, тъй като в соченото решение акцентът на даденото тълкуване е върху забраната въззивният съд да приеме за установено нещо различно по фактите, или да констатира нарушение на съдопроизводствените правила, без съответно оплакване в жалбите или отговорите

Неоснователно е твърдението на касаторите за недопустимост на въззивното решение поради нарушено диспозитивно начало с произнасяне по евентуален иск, вместо по приетия за разглеждане главен иск. Както последователно се приема в съдебната практика, спорното материално субективно право е предмет на правния спор. То се въвежда в процеса като негов предмет чрез правното твърдение на ищеца, съдържащо се в исковата молба. Предметът на делото се определя именно от ищеца, като нито съдът, нито ответникът могат да внесат в него изменения. Единствено ищецът е властен да го измени чрез изменение на иска. Предметът на делото е твърдяно право, което се индивидуализира чрез правопораждащия факт, съдържанието на правото и носителите на правоотношението, съставка на което е правото. Тези белези ищецът трябва да посочи чрез основанието и петитума на иска, по тях ответникът организира защитата си и съдът дължи разрешение на спора по предмета на делото, както той е заявен от ищеца. Първоинстанционният съд надлежно е посочил изричните изявления на ищците, и се е произнесъл съобразно последната уточнителна молба. При това положение не е налице основание да се приеме, че касационното обжалване следва да се допусне по въпроса относно правото на страните, в т.ч. ищците, да определят предмета на делото и съответстващото задължение на съда да се съобрази с действително предявените от ищеца искове.

Неоснователно е и твърдението, че е сторено произнасяне извън правомощията на въззивната инстанция, тъй като съдът се е произнесъл по въпроси, с които не е бил сезиран, а именно въпросите относно предявените инцидентни установителни искове. Произнасянето по искове, които не са предмет на въззивната проверка, не би могло да доведе до недопустимост на цялото въззивно решение при положение, че съдът се е произнесъл по жалбите срещу искове, с които е сезиран, а и в настоящия случай съдът е аргументирал изводите си по обжалваното допълнително решение с обстоятелствата във връзка с предявени и неприети за разглеждане инцидентни установителни искове, поради което въпросът не е обуславящ изхода на спора. При същите съображения не водят до допускане на касационното обжалване и въпросите обусловено ли е разглеждането и произнасянето по главния иск (на посоченото от страната основание или с доводите по преюдициалното правоотношение и в заявения от нея и приет от съда размер) от развитието на производството по инцидентния иск; относно задължението на съда (въпреки неприемането на инцидентния установителен иск за съвместно разглеждане) за произнасяне по преюдициалното правоотношение в мотивите на съдебния акт.

Правен въпрос за задълженията на съда при констатирана нередовност на исковата молба и непоследователни и противоречащи си изявления в молби за отстраняване на недостатъците й, какъвто основателно би могло да се постави по отношение на действията на първоинстанционния съд, не се отправя, а и не би бил обуславящ изхода на спора, защото подобни доводи са въведени пред въззивния съд, но произнасяне по тях няма, което пък от своя страна е налагало поставяне от касаторите на въпрос по приложението на чл. 269 ГПК, какъвто не е поставен.

Неоснователно е накрая и твърдението на касаторите К. и Д., че обжалваното въззивно решение е очевидно неправилно. Тази особено тежка форма на неправилност на съдебния акт е следствие от прилагане на закона в неговия обратен, противоположен от вложения от законодателя, смисъл, или делото да е решено въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, или въззивният съдебен акт да е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, като тази неправилност следва да личи непосредствено от мотивите на съдебния акт, без да е необходимо да се съобразяват доводите на страните по спора, събраните доказателства и действията на страните и съда. В настоящия случай касаторите са използвали възможността да заявят твърденията си за недопустимост на въззивния съдебен акт под друга форма, но поддържаният порок не се разкрива.

Поставеният от касаторката П. въпрос допустимо ли е чрез отрицателен установителен иск по чл. 439, ал. 1 ГПК да се оспорва изпълняемото право по неясно съдебно решение, при положение, че за същото не е водено производство по чл. 251 ГПК, последното е влязло в сила и е изпълнено, не обосновава допускането на касационното обжалване. Въпросът предпоставя, че изпълняемото право е по неясно съдебно решение, както и че то е изпълнено. Нито едно от двете предположения не се установява по спора. Твърдението на някоя от страните по спор, че решението е неясно, се проверява от съда само в процедура по чл. 251 ГПК, а в случая от съда е заето категорично становище, съответно на установената съдебна практика, за яснота на съдебното решение на ВКС, по което е издаден изпълнителният лист и е образувано изпълнително производство срещу длъжниците. Данни за окончателно приключило изпълнително производство не се представят до устните състезания пред въззивния съд. Ето защо въпросът не е обуславящ изхода на спора.

По следващите два въпроса: допустимо ли е в производството по чл. 439, ал. 1 ГПК да се оспорва изпълняемо право, основано на факти, преклудирани със сила на пресъдено нещо, и допустимо ли е с отрицателен установителен иск по чл. 439, ал. 1 ГПК длъжникът да оспорва правилността на съдебно установеното право, като твърди, че то не съществува или че съдебно отреченото право съществува, се поддържа допуснато противоречие с практиката на ВКС, изразена в решение № 49 по т.д. № 561/2010 г., I т.о., и решение № 44 по т.д. № 4619/2013 г., II т.о. В цитираните решения ВКС се основава на неизменното разбиране, че непререшаемостта на разрешения правен спор представлява абсолютна отрицателна предпоставка за повторен процес между същите страни относно същия спор съгласно чл. 299 ГПК. Според правилото на чл. 439 ГПК, длъжникът може да оспорва чрез иск изпълнението, но този иск може да се основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. Тези факти не са преклудирани от силата на пресъдено нещо по постановеното предходно решение. Предмет на делото ще бъде недължимостта на престацията, за която длъжникът е осъден с влязлото в сила решение, и то именно въз основа на фактите, настъпили след приключване на съдебното дирене в предходния процес. Обективните предели на силата на пресъдено нещо обхващат предмета, за който силата на пресъдено нещо важи, а именно материалното право, по което съдът се е произнесъл с решението. Моментът, към който силата на пресъдено нещо установява, че спорното право съществува или не съществува, е приключването на съдебното дирене, след което решението е влязло в сила. Този извод следва от разпоредбите на чл. 235, ал. 3 и чл. 439, ал. 2 ГПК. Силата на пресъдено нещо има преклудиращо действие спрямо фактите, които са настъпили до този момент, но не са предявени от ответника. Ако е установено със сила на пресъдено нещо, че към момента на приключване на съдебното дирене правото съществува, то не може да бъде оспорвано въз основа на факти, възникнали преди този момент. Преклудира се всеки факт, въз основа на който ответникът би могъл да предяви възражение срещу иска. Разпоредбата на чл. 439 ГПК дава възможност на длъжника да заяви факти, които са се осъществили след проявеното преклудиращо действие на влязлото в сила решение. В случая ищците са твърдели, че са платили своята част от дълга, поради което е налице правен интерес от предявяването на разглеждания иск, а твърдяното противоречие с практиката на ВКС не се установява.

Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на въззивното решение № 1406 от 12 юни 2019 г., постановено по гр.д. № 5525/2018 г. по описа на апелативния съд в гр. София.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: