3О П Р Е Д Е Л Е Н И Е№ 246

София, 02.07.2020 г.

Върховният касационен съд на Р. Б, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори април през две хиляди и двадесетата година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА

ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА

като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева ч.гр.д. № 4682 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.

Образувано е по частната касационна жалба на Л.Й.К. и М.К.Д. – двете с адрес в [населено място], представлявани от адв. Е. Г., против определение № 1941 от 12 юни 2019 г., постановено по гр.д. № 5525/2018 г. по описа на апелативния съд в гр. София, с което се потвърждава решение № 5942 от 19 септември 2018 г., постановено по гр.д. № 9553/2009 г. по описа на Софийския градски съд в частта му, имаща характер на определение, по отношение на размера на присъденото на адв. Г. адвокатско възнаграждение, което следва да бъде заплатено от К. П..

В частната жалба се твърди, че определението е незаконосъобразно, защото съдът не е съобразил, че процесуалният представител на ищците е представлявал две лица, и за всяко от тях е претендирано, че не дължат пълния размер на процесните суми, при което съобразно с чл. 2, ал. 5 от Наредба за минималните размери на адвокатските възнаграждения, е следвало на процесуалния представител на ищците да се определи възнаграждение минимум от още 3533,50 лева и по 100 лева за всяко следващо след второто съдебно заседание – касае се за различни интереси и възнаграждението се дължи за всеки един от тях. Подчертава се, че адвокатският хонорар се е определял винаги върху всеки един от исковете поотделно, каквото е правилото и за определяне на държавните такси; обстоятелството, че са представлявани две на брой лица и за всяко от тях се дължи възнаграждение, следва да бъде обсъдено наред с правната и фактическа сложност на делото, броя на предявените искове, извършените процесуални действия от представляващия адвокат, както и времетраенето на производството. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се заявява, че са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и обжалваното определение е очевидно неправилно.

Ответницата К.Х.П., с адрес в [населено място], не представя отговор на частната жалба.

С обжалваното определение въззивният съд приема определеното възнаграждение за процесуалния представител на ищците за адекватно по размер и съответно на фактическата и правна сложност на делото. Изложени са съображения за причините за продължителността на производството пред първата инстанция. Посочено е, че това, че единият иск е предявен от двамата ищци, не може да обоснове извод за две претенции.

Касационният съд приема, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационното обжалване.

На първо място, не се поставя правен въпрос по критериите, обвързващо дадени от ВКС в ТР № 1/2009 г., ОСГТК, по който да се прецени допуснато ли е противоречие с практиката на ВКС. Частните жалбоподатели сочат, че обжалваното определение противоречи с приетото от първоинстанционния съд в решението му – предявени са субективно съединени отрицателни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 439, ал. 1 ГПК, като същото било констатирано и с решението на въззивния съд. Освен това се сочи, че даденото разрешение противоречи на тълкуването в решение № 89 по т.д. № 700/2008 г., I т.о., ВКС. Според задължителното тълкуване на разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК, дадено от ВКС в т. 1 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК, касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, тъй като обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до фазата на нейното селектиране. Обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен съответният въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. ВКС заключава, че непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Освен липсата на правен въпрос, необходимо е да се отбележи още, че дори и правен въпрос да беше надлежно формулиран (а именно: при кумулативно субективно съединяване на искове как се определя възнаграждението за процесуално представителство), поддържаното допълнително основание за допускане на касационното обжалване не може да бъде приложено в случай, че е налице противоречие в различни съдебни актове по едно и също дело, както се сочи в случая, а по цитираното решение на ВКС в процедурата по чл. 290 ГПК е разрешен въпросът за задължението на съда да се произнесе по исковете, с които е сезиран от ищците, и заключението, че при кумулативно обективно съединяване на искове се постановява решение по всеки един от тях, няма пряко отношение към начина на присъждане на разноските в съдебното производство.

Не може да се приеме, че е налице и второто поддържано основание за допускане на касационното обжалване. Частните жалбоподатели твърдят, че обжалваното определение съдържа тежки пороци на основни правила и принципи в ГПК (относно начина на определяне на исковете, изведен от разпоредбата на чл. 72, ал. 2 ГПК), и поради грубо нарушаване на правилата на формалната логика, тъй като се защитава повече от един интерес, а и очевидно неправилно било виждането на въззивния съд, че делото се проточило по вина на ищците. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационния контрол по съществото на спора пред ВКС, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че тя да може да бъде установена непосредствено от мотивите на съдебния акт, без да е необходимо да се извършва проверка и анализ на доказателствата или на процесуалните действия на съда и страните по спора, и преценка дали твърденията в жалбата за нейното наличие се установяват от материалите по делото. Очевидната неправилност е такава квалифицирана форма на неправилността, която е следствие от явно тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване, в случай че законът е приложен в неговия обратен, противоположен на вложения в него смисъл, когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма, или когато грубо са нарушени правилата на формалната логика. В случаите, когато въззивният съдебен акт е неправилен поради неточно прилагане или тълкуване на закона, когато е необоснован, което налага допълнителна проверка и анализ от страна на ВКС на доказателствата по делото и осъществените от съда и страните процесуални действия, когато е постановен в противоречие с практиката на ВС и ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, за допускане на касационното обжалване е необходимо наличието на предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК. Посочените от частните жалбоподатели оплаквания са за неправилно прилагане на закона по отношение на начина на присъждане на разноски, които обаче не могат да обосноват наличието на хипотезите на очевидна неправилност. Ето защо касационното обжалване не се допуска.

Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на въззивното определение № 1941 от 12 юни 2019 г., постановено по гр.д. № 5525/2018 г. по описа на апелативния съд в гр. София.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: