- 9 -

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 510

гр. София 03.07.2020 година.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 24.06.2020 (двадесет и четвърти юни две хиляди и двадесета) година в състав:

Председател: Б. И

Членове: Г. М

Д. Д

като разгледа докладваното от съдията Д. Д, гражданско дело № 1472 по описа за 2020 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 279/08.01.2020 година, подадена от С.Л.С., против решение № 2442/07.11.2019 година, поправено с № 604/09.03.2020 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 12-ти състав, постановено по гр. д. № 1851/2019 година.

С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното решение № 5772/02.09.2018 година на Софийски градски съд, І-во гражданско отделение, 2-ри състав, постановено по гр. д. № 5916/2014 година, с което С.Л.С. е осъден, на основание чл. 79, ал. 1, във връзка с чл. 183 от ЗЗД, да заплати на П.И.С. сумата от 39 116.60 лева, представляваща неплатена част от продажната цена на апартамент № 11 на [улица], ет. 3 в [населено място], съгласно сключен между тях предварителен договор от 20.05.2009 година и на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД сумата от 12 049.72 лева, представляваща обезщетение за забавено плащане на главницата за периода от 28.04.2011 година до 28.04.2014 година.

В подадената касационна жалба се излагат доводи за това, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният от П.И.С. против С.Л.С. иск с правно основание чл. 79, ал. 1, във връзка с чл. 183 от ЗЗД да бъде отхвърлен. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът твърди, че на налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, а също така и ал. 2, пр. 3 от ГПК.

Ответникът по касационната жалба П.И.С. е подал отговор на същата с вх. № 7996/11.06.2020 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 2442/07.11.2019 година, поправено с № 604/09.03.2020 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 12-ти състав, постановено по гр. д. № 1851/2019 година, поради което такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано да бъде оставена без уважение, а атакуваното с нея решение да бъде потвърдено.

С.Л.С. е бил уведомен за обжалваното решение на 09.12.2019 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 279/08.01.2020 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:

Съставът на Софийския апелативен съд е приел, че било безспорно, че на 12.06.2009 година П.И.С., чрез С.Л.С. продал на С.Л.С. 4/6 идеални части от апартамент № 11 на [улица], ет. 3 в [населено място] за сумата от 80 000.00 €, която съгласно отбелязването в нотариален акт № ..., том ..., рег. № ...., дело № 112/2009 година на Е.Е.Е.-нотариус с район на делото района на Софийския районен съд, вписана под № *** в регистъра на Нотариалната камара, продавачът бил получил изцяло срещу издадени разписка и предварителен договор, със силата на разписка. Страните по договора за продажба били подписали на 20.05.2009 година предварителен договор за продажба, с подписването, на който продавачът С. декларирал, че е получил от купувача С. сумата от 60 000.00 €, а останалата част от 20 000.00 €, купувачът се задължил да изплати до подписването на нотариалния акт срещу разписка.

Съгласно оспорената от П.И.С. разписка от 09.06.2009 година той бил получил от С.Л.С. сумата от 5000.00 лева и 17 500.00 € или общо „левовата равностойност“ на 20 000.00 €, като част от продажната цена на апартамент № 11 на [улица], ет. 3 в [населено място]. Разписката била подписана от С., който изписал саморъчно и трите си имена под подписа. Текстът в разписката бил изпълнен от С.Л.С.. Тези обстоятелства били безспорно установени от заключенията на изслушаните и приети по делото съдебно-графична експертиза с вещо лице В.И.Б. и тричленна съдебно-графична експертиза с вещи лица М.Г.М., Н.В.К. и П.А.Т.. Предвид местоположението на подписа и имената на подписалия се в разписката (същите били обгърнати от текста на разписката) бил възникнал спор налице ли е „кражба на подпис“, т. е. бил ли е подписан от П.И.С. бял лист, върху който впоследствие С.Л.С. написал текста на разписката.

По този въпрос, който с оглед оплакванията във въззивната жалба, бил единствено спорен пред въззивната инстанция, вещото лице В.И.Б. давало заключение, че разписката била съставена чрез кражба на подпис, тъй като подписът и трите имена на П.И.С. били необичайно разположени на листа спрямо ръкописния текст, като единствената възможна причина за това било, че текстът бил написан след полагане на подписа и не могъл да бъде побран в пространството над подписа. Според заключението на тричленната съдебно-графична експертиза не било възможно чрез експертни методи да бъде отговорено на въпроса дали разписката е изготвена чрез кражба на подпис, тъй като текстът бил изцяло ръкописен и липсвали пресичащи се щрихи, които да обуславят обективно извод за това кой текст е изписан първи. Всички вещи лица били констатирали, че вида на химикалната паста, с която бил изписан текста на разписката, от една страна и подписа, и името на подписалия се, от друга, са различни; че последните три реда от текста на разписката не достигат до края на реда, тъй като пространството там е заето от подписа и имената на С. и били установили, че има щрихи-от текста и от подписа, които са в непосредствена близост, без да имат пресечни точки.

Според вещото лице В.И.Б. липсата на пресечни щрихи се дължала на изписване на текста по начин, че да не се засегне подписа, т. е. текстът бил оформен, след като подписът бил вече положен и съобразно мястото му върху листа. Според вещите лица М.Г.М., Н.В.К. и П.А.Т., топографското разположение на подписа било обусловено от настроението на подписващия. Тричленната съдебно-графична експертиза била работила по оригинала на записката предоставен им от С., за разлика от единичната такава, която била изследвала ксерокопие. Това обстоятелство обаче, противно на твърденията във въззивната жалба, било изцяло ирелевантно за казуса, тъй като липсата на пресечни щрихи била безспорно установена и от двете експертизи. За заключението има ли кражба на подпис в случая били от значение разположението на подписа спрямо текста на разписката и правилата на логиката.

При тяхното приложение, като съобразявал, че последните четири реда от текста на разписката са изписани без обособено поле спрямо левия край на листа и не достигат до десния му край (за разлика от останалата част от текста), тъй като там, в непосредствена близост и с четирите реда, но в несъотносима с успоредната посока на редовете дясно наклонена мислена линия и без застъпване, е положен саморъчния подпис и текста „П.И.С.“, въззивният съд приемал, че изписването на последните четири реда на разписката е изцяло съобразено с месторазположението, наклона и размера на подписа, и то така, че да липсва пресичане на щрихи, което означавало само и единствено, че саморъчният подпис и текстът „П.И.С.“ в разписката от 09.06.2009 година са изписани върху листа преди останалия текст на разписката. Графически и технически било невъзможно подписът да бъде положен по начина, по който е, без текстът на разписката да е съобразен със съществуването му.

В този смисъл „настроените на подписващия“ (по отговорите на тричленната съдебно-графична експертиза) не можело да бъде фактор в случая. В обобщение, въззивният съд достигал до еднакъв краен извод с първоинстанционния, че разписката от 09.06.2009 година е съставена чрез „кражба на подпис“ т. е. подписана е преди да бъде попълнено съдържанието й, а подписалият се отрича да е изразявал отразената там воля. П.И.С. бил оспорил както истинността на подписа си (това оспорване не било доказано), така и тази на текста на разписката. Установявало се от съвкупната преценка на доказателствата по делото, че с подписа на С. било злоупотребено. До този извод съставът на Софийския апелативен съд достигал като отчитал факта, че за периода, в който е съставена разписката, С. бил пълномощник на С. по дело за делба на процесния апартамент, като бил упълномощен да извършва и всякакви разпоредителни действия с правата на С. върху имота, включително да се снабди от негово име и с необходимите за това документи, т. е. между тях съществували отношения, предполагащи извършване на действия от С.Л.С. от името на С., което правела възможна ситуация, при която последният да подпише бланкет, който да предаде на С.. От друга страна, следвало да се има предвид, че срещу С.Л.С. било водено наказателно производство за престъпление по чл. 315, ал. 1 от НК за това, че съставил разписката от 09.06.2009 година. като попълнил листа, подписан от С., със текст, чието съдържание не отговаря на волята на С..

Наказателното производство по това обвинение било прекратено поради изтичане на абсолютната давност, след като за близо пет години в съдебната фаза, на всички съдебни заседания, без две, не бил даден ход на н. а. х. д. № 19 729/2012 година по описа на Софийския районен съд, 1-ви състав поради неявяването на обвиняемия и/или неговите защитници. Наред с този факт, следвало да бъде отчетено и непоследователното поведение на С. по представяне за изследване на оригинала на разписката от 09.06.2009 година. Първоначално (през юли 2012 година) той бил предоставил оригинала на разписката на вещите лица за изготвяне на експертиза в досъдебното производство № 5060/2012 година по описа на СДВР; впоследствие отказал да предаде оригинала на разписката за нуждите на разследването, като след това заявил, че не може да го открие (протокол за разпита му по досъдебно производство от 12.09.2012 година); вещото лице В.И.Б. било работило по копие от разписката при изготвяне на заключението си от 25.08.2017 година, а след оспорване на заключението му от страна на С., последният бил открил оригинала на разписката и в съдебно заседание на 23.03.2018 година пълномощникът му го представил за констатация и за работа на вещите лица от тричленната съдебно-графична експертиза.

Показанията на разпитаната пред състава на Софийския апелативен съд свидетелка Т.В.Н. не можели да разколебаят формираното убеждение на въззивния съд, че с бланкета било злоупотребено от страна на С.Л.С.. Според показанията на свидетелката, които частично преповтаряли дадените от нея в рамките на досъдебното производство, същата била присъствала в кантората на С.Л.С. в деня на съставяне на разписката, тъй като тогава му била предала в заем сумата 5000.00 лева, за което била поела ангажимент в отговор на молба от С. предния ден, когато била посетила кантората му, за да го почерпи за рождения си ден. Съставът на Софийският апелативен съд, като отчитал, че: 1) към 09.06.2009 година свидетелката била на 20 години, нямало данни да е работила и за доходите й; 2) С. бил практикуващ адвокат, който, видно от справката от Агенцията по вписванията [населено място] на лист 431-445 от първоинстанционното производство, в периода бил активен участник в пазара на недвижими имоти в София, Поморие, Пловдив и С. т. е. предполагало се да е разполагал със парични средства и 3) липсват каквито и да било данни за повода за запознанство между свидетелката Н. и С., приемал за житейски недостоверни и тенденциозни показанията на свидетелката Н. за присъствието й в кантората на С. на 09.06.2009 година. Според заявеното от свидетелката разписката била написана в нейно присъствие от С. и впоследствие-пак в нейно присъствие била подписана от С.. Последният положил подписа си до текста, в края на текста и под ъгъл, защото по този начин, според даденото от самия него обяснение текстът не можело да бъде дописан. Показанията за начина на изписване и подписване на разписката не били част от дадените от Т.В.Н. пред органите на досъдебното производство такива, което внасяло съмнение в достоверността им. Дори и да бъдели кредитирани, за което нямало основание, те не кореспондирали с графичното оформление на разписката. В нея подписът не бил до или в края на текста, а бил обгърнат от текста, което изключвало възможността да бъде положен след изписването на текста.

С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК С.Л.С. е поискал решението на Софийския апелативен съд да бъде допуснато до касационно обжалване по правните въпроси за това трябва ли в случаите, когато за установяване на даден факт или за изясняване на даден въпрос са необходими специални знания, носители, на които са вещите лица, съдът да назначи такива по силата на чл. 195 от ГПК или може да изложи свои съображения по отношение на този факт или въпрос; за това възможно ли е при преценка на показанията на разпитан по делото свидетел, вместо тези дадени в съответното производство, да бъдат обсъждани показанията на същия свидетел дадени в друго производство, като въз основа на това се формира изводът на съда за тяхната достоверност и за това допустимо ли е въззивният съд да прави изводи въз основа на факти и обстоятелства, за които не са излагани твърдения от страните по делото и не са събирани доказателства за тях. По отношение на тези въпроси се твърди, че е налице предвиденото в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК основание за допускане на касационното обжалване, като за първия въпрос се твърди противоречие с решение № 346/19.02.2018 година, постановено по гр. д. № 619/2017 година, решение № 134/05.08.2019 година, постановено по гр. д. № 3842/2018 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. и решение № 185/26.01.2018 година, постановено по т. д. № 154/2017 година по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о.

Искането за допускане на касационно обжалване по втория въпрос се обосновава с твърдяно противоречие с решение № 568/19.12.2012 година, постановено по гр. д. № 1293/2012 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., а също така и с определение № 1337/19.02.2012 година, постановено по гр. д. № 597/2012 година и определение № 458/22.05.2018 година, постановено по гр. д. № 930/2018 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., а по третия въпрос с противоречие с решение № 18/28.11.2019 година, постановено по гр. д. № 978/2018 година по описа на ВКС, ГК, І г. о.

Първият от така поставените въпроси не обуславя допускането на въззивното решение на Софийския апелативен съд до касационно обжалване. Въззивният съд е съобразил установената съдебна практика, че в случаите когато за изясняване на някои факти, обстоятелства или въпроси по делото са необходими специални знания от областта на науката, изкуството, занаятите и други, с което съдът не разполага и няма необходимата квалификация в тази област той по искане на страните или служебно назначава вещо лице. Последното при съобразяване на определени правила на опита и положения на науката, отнасящи се до специални области на знанието, подвежда установените по делото факти, към тези правила като прави фактически изводи релевантни за разрешаването на спора. В случая са допуснати и изслушани както единична съдебно-графична експертиза, така и тричленна съдебно-графична експертиза, които са се разминавали в изводите си.

По отношение на това съставът на Софийския апелативен съд е съобразил установената практика, че съгласно чл. 202 от ГПК заключението на вещото лице не е абсолютно доказателство по делото, а следва да бъде преценявано от съда с оглед на всички събрани по делото доказателства и в съвкупност с тях. В тази връзка съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице (дори то да не е оспорено от страните), като е задължен да мотивира извършената от него оценка на заключението като изложи мотиви защо го възприема или не. Когато съдът не възприема заключението на вещото лице той може вземайки предвид данните от същото сам за формира други крайни изводи, като при това обаче изложи подробно начина, по който е достигнал до тях, като това трябва да бъде направено ясно и разбираемо, за да може да бъде разбрано и оспорвано от страните, съответно проверено по пътя на обжалването. Същевременно с това съставът на Софийския апелативен съд е съобразил практиката, че при противоречиви заключения по един и същи въпрос съдът е задължен да обсъди и оцени двете в съвкупност с останалите събраните по делото доказателства, като с оглед на това възприеме едно от тях, а в мотивите към решението си обоснове тази своя преценка и посочи защо възприема едното заключение, а другото не.

Вторият от посочените по-горе правни въпроси също не обуславя допускането на решението на Софийския апелативен съд до касационно обжалване. Въззивният съд е обсъждал показанията на свидетелката Т.В.Н. дадени в производството пред него и е изградил изводите си въз основа на тях, а не на показанията на тази свидетелка дадени в досъдебното производство за същия случай. Последните са използвани от въззивният съд само при извършване на преценката за достоверност на показанията по чл. 176 от ГПК. Протоколът за показанията по досъдебното производство представлява официален свидетелстващ документ, установяващ дадените от свидетелката показания като е приобщен към настоящето производство по установения за това ред-чрез прилагането на воденото по отношение на С.Л.С. наказателно производство.

Затова той може да бъде използван за проверка на достоверността на дадените от същата свидетелка показания в исковото производство, когато те се отнасят до идентичен случай, както е в случая. Преценката на достоверността на дадените в исковото производство от Т.В.Н. показания не би могла да бъде извършена чрез сравнението им с показанията на трети лица, дадени в друго производство различно от настоящето. Освен това посоченото сравнение не е единственото, което е мотивирало съставът на Софийския апелативен съд да не възприеме показанията на свидетелката Т.В.Н.. Предвид на това по отношение на този въпрос не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, което важи и за третия от посочените по-горе правни въпроси. Същият е поставен във връзка с извода на съда, че С.Л.С. е бил активен участник в пазара на недвижими имоти в София, Поморие, Пловдив и С. т. е. предполагало се да е разполагал с парични средства, който е направен при извършването на преценка на достоверността на дадените от свидетелката Т.В.Н. показания.

Съгласно чл. 172 от ГПК показанията на роднините, на настойника или на попечителя на посочилата го страна, на осиновителите, на осиновените, на тези, които се намират с насрещната страна или с роднините й в граждански или наказателен спор, на пълномощниците, посочени от техните доверители, както и на всички други, които са заинтересовани в полза или във вреда на една от страните, се преценяват от съда с оглед на всички други данни по делото, като се има предвид възможната тяхна заинтересованост. В тази връзка съставът на Софийския апелативен съд е преценил представената по делото справка на Агенцията по вписванията [населено място] за вписванията по партидата на С. и оттам е направил посочения по-горе извод за участието му в пазара на недвижимите имоти.

Преценката по чл. 172 от ГПК се извършва служебно от съда, а не само по искане на страните в производството, поради което съдът може да вземе предвид всички данни по делото в тази връзка, не само тези посочени от страните.

Освен това с изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК С.Л.С. е поискал въззивното решение на Софийския апелативен съд да бъде допуснато до касационно обжалване е по правните въпроси за това следва ли доказателствената сила и достоверността на свидетелските показания, дадени от пълнолетен свидетел, да се преценяват от съда с оглед на възраст, доходи и трудова заетост на свидетеля без да бъде изследвано тяхното съдържание и за това при преценката за кредитиране на свидетелските показания следва ли да се обсъдят възприятията му за обстоятелствата, за които е допуснат същия, като твърди, че по отношение на тези въпроси е налице предвиденото в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК основание за допускане на обжалването. Така поставените въпроси не обосновават допускането на въззивното решение на Софийския апелативен съд до касационно обжалване. Същите предполагат, че въззивният съд не е обсъждал възприятията на разпитания по делото свидетел по отношение на фактите и обстоятелствата, за които е бил допуснат, а показанията му директно не са били възприети от съда, поради посочените в първия от въпросите обстоятелства. В случая показанията на разпитаната по делото свидетелка Т.В.Н. са били обсъдени в цялост, като съставът на Софийския апелативен съд е извършил преценка на достоверността на същите с оглед установените в чл. 172 от ГПК и практиката по прилагането му критерии за това. Затова, тъй като не е установено обстоятелството, на което се основават въпросите, а именно, че показанията на разпитаната по делото свидетелка Н. не са обсъждани по същество, не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за тези въпроси.

С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК С.Л.С. е поискал въззивното решение на Софийския апелативен съд да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. Д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В случая твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение се припокриват с твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Направените в изложението по чл. 284, ал. 3, Т. 1 от ГПК на С.Л.С. твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Софийския апелативен съд.

Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, както и ал. 2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 2442/07.11.2019 година, поправено с № 604/09.03.2020 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 12-ти състав, постановено по гр. д. № 1851/2019 година, по подадената против него от С.Л.С. касационна жалба с вх. № 279/08.01.2020 година и такова не трябва да се допуска.

С оглед изхода на делото С.Л.С. ще трябва да заплати на П.И.С. сумата от 500.00 лева направени разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2442/07.11.2019 година, поправено с № 604/09.03.2020 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 12-ти състав, постановено по гр. д. № 1851/2019 година.

ОСЪЖДА С.Л.С., [улица], с ЕГН [ЕГН] да заплати на П.И.С. от [населено място],[жк], [жилищен адрес], с ЕГН [ЕГН] адрес за призоваване [населено място], [улица], чрез адвокат М.С.Г., сумата от 500.00 лева направени разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: 1.