- 10 -

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 509

гр. София 03.07.2020 година.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 15.04.2020 (петнадесети април две хиляди и двадесета) година в състав:

Председател: Б. Б

Членове: Б. И

Д. Д

като разгледа докладваното от съдията Д. Д, гражданско дело № 803 по описа за 2020 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 19 397/04.12.2019 година, подадена от Прокуратурата на Р. Б и касационна жалба с вх. № 19 771/10.12.2019 година, подадена от СДВР София, двете против решение № ІV-111/30.10.2019 година на Окръжен съд Бургас, четвърти въззивен граждански състав, постановено по гр. д. № 1117/2019 година.

С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение № 852/15.04.2019 година на Районен съд Бургас, ХХХVІІІ-ти състав, постановено по гр. д. № 6637/2018 година с което Прокуратурата на Р. Б и СДВР София са осъдени, на основание чл. 49 от ЗЗД, да заплатят на И.Д.Я. сумата от 7000.00 лева, представляваща обезщетение за претърпените от него имуществени вреди от това, че за периода от 16.02.2015 година до 19.01.2018 година собствения му лек автомобил марка ..., модел ...“, с рег. [рег.номер на МПС] е бил незаконно задържан и той е бил лишен от правото да го ползва, заедно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на иска 13.09.2018 година до окончателното плащане.

В подадената от Прокуратурата на Р. Б касационната жалба се излагат доводи за това, че решението на Окръжен съд Бургас е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявения от И.Д.Я. против Прокуратурата на Р. Б иск с правно основание чл. 49 от ЗЗД да бъде отхвърлен. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът твърди, че са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на обжалваното решение до касационен контрол.

Ответникът по касационната жалба И.Д.Я. е подал отговор на същата с вх. № 2167/03.02.2020 година, с който е изразил становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № ІV-111/30.10.2019 година на Окръжен съд Бургас, четвърти въззивен граждански състав, постановено по гр. д. № 1117/2019 година и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение.

В подадената от СДВР София касационната жалба се излагат доводи за това, че решението на Окръжен съд Бургас е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявения от И.Д.Я. против СДВР София иск с правно основание чл. 49 от ЗЗД да бъде отхвърлен. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът твърди, че са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на обжалваното решение до касационен контрол.

Ответникът по касационната жалба И.Д.Я. е подал отговор на същата с вх. № 2166/03.02.2020 година, с който е изразил становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № ІV-111/30.10.2019 година на Окръжен съд Бургас, четвърти въззивен граждански състав, постановено по гр. д. № 1117/2019 година и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение.

Прокуратурата на Р. Б е била уведомена за обжалваното решение на 11.11.2019 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 19 397/04.12.2019 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежни страни, поради което е допустима.

СДВР София е била уведомена за обжалваното решение на 12.11.2019 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 19 771/10.12.2019 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежни страни, поради което е допустима.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:

При постановяване на решението си съставът на Окръжен съд Бургас е приел, че производството пред първоинстанционния Районен съд Бургас е било образувано по искова молба на И.Д.Я., с която било поискано осъждане на Прокуратурата на Р. Б и на СДВР София, на основание чл. 49 от ЗЗД, солидарно да му заплатят сумата от 7000.00 лева, представляваща обезщетение за претърпени от него имуществени вреди, от това, че за периода от 16.02.2015 година до 19.01.2018 година собственият му лек автомобил марка ..., модел ...“, с рег. [рег.номер на МПС], незаконно е бил задържан, с което той бил лишен от правото си да го ползва. Претендирала се и законна лихва върху главницата от 7000.00 лева, считано от датата на предявяването на исковата молба-13.09.2018 година до окончателното плащане. Били изложени твърдения за това, че на 09.01.2013 година по образувано д. п. № 14-876/2009 година по описа на РУП Несебър (преписка вх. № 1315/2009 година по описа на Районна прокуратура Несебър) посочения лек автомобил бил предаден на полицейските органи с протокол за доброволно предаване, след което до връщането му, е бил съхраняван в сектор на ОПКП-СДВР. С постановление от 18.09.2013 година Районна прокуратура Несебър разпоредила връщането на автомобила на отговорно пазене на Я., но с постановление от 30.10.2013 година Окръжна прокуратура Бургас била отменила посоченото постановление на първоинстанционната прокуратура. С решение № 1216/19.07.2016 година на Районен съд Бургас, постановено по гр. д. № 1014/2016 година било признато за установено по отношение на Прокуратурата на Р. Б, че И.Д.Я. е собственик на лекия автомобил на основание чл. 78, ал. 1 от ЗС, като Прокуратурата била осъдена да му предаде владението върху него. С решение № VІ-101/17.11.2016 година на Окръжен съд Бургас, постановено по гр. д. № 1482/2016 година решението на Районен съд Бургас било отменено в осъдителната му част, като искът за предаване на владението би отхвърлен. С решение № 164/26.10.2017 година, постановено по гр. д. № 557/2017 година по описа на ВКС, ГК, І г. о. решението на Окръжен съд Бургас било отменено в отхвърлителната му част и вместо това е постановено друго, с което Прокуратурата на Р. Б е осъдена на предаде владението на лекия автомобил на И.Д.Я.. С разпореждане от 19.01.2018 година по д. п. № 14-876/2009 година по описа на РУП Несебър било разпоредено лекият автомобил да бъде върнат на Я.. Претендираното от Я. обезщетение било за лишаването му от ползването на автомобила за периода от 16.02015 година (когато след спиране на разследването за втори път, поради неразкриване на извършителя на престъплението, е отпаднало основанието за задържането на автомобила като веществено доказателство) до 19.01.2018 година (датата на която с разпореждане на Районна прокуратура Несебър автомобила бил върнат на Я.).

Преценявайки първоинстанционното решение на Районен съд Бургас по реда на чл. 269 от ГПК съставът на Окръжен съд Бургас е приел, че така предявеният иск е допустим. Неоснователно било възражението на Прокуратурата на Р. Б, че след приемането на разпоредбата на чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ искът по чл. 49 от ЗЗД бил недопустим, тъй като това бил единствения път за защита на гражданите. Претендираното от И.Д.Я. обезщетение било за имуществени вреди от лишаването му от ползването на собствения му лек автомобил за периода от 16.02.2015 година до 19.01.2018 година, а не за обезщетение за вреди причинени му от нарушение на правото за разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС.З искът правилно бил квалифициран като такъв по чл. 49 от ЗЗД и бил допустим. Първоинстанционният съд правилно бил установил фактическата обстановка в нейната пълнота и я бил възприел съобразно събраните по делото доказателства.

Съставът на въззивният съд приемал, че е налице противоправно поведение от страна на служители на Прокуратурата на Р. Б и СДВР София, тъй като в процесния период след 18.02.2015 година, когато било спряно д. п. № 14-876/2009 година по описа на РУП Несебър, до 19.01.2018 година, когато било постановено връщането на лекия автомобил, нямало данни да са извършвани процесуални действия, касаещи процесния автомобил, които да оправдават задържането му като веществено доказателство и отказа на Прокуратурата на Р. Б да го предаде на собственика. В самото постановление № 1315/09 от 10.06.2015 година, с което прокурор при Районна прокуратура Несебър, бил отказал връщане на автомобила било посочено, че прокурорът споделял мотивите, с които през 2013 година на Я. било отказано връщане на приобщеното към досъдебното производство веществено доказателство и приемал, че не били налице нови факти и обстоятелства, които да сочат на нещо различно от вече установеното. Било направено изрично позоваване на разпоредбата на чл. 113 от НПК, като е прието, че е налице възникнал спор върху иззетия като веществено доказателство автомобил, който спор подлежал на разглеждане по реда на ГПК. Данни за такъв спор по досъдебното производство обаче нямало. И.Д.Я. бил придобил лекия автомобил с писмен договор за покупко-продажба на МПС от 08.09.2009 година и независимо от установените при трасологичното изследване на автомобила манипулации по номера на рамата му, съответно промяна на този номер, по делото нямало данни в срока по чл. 78, ал. 2 от ЗС някой да бил предявил претенции за връщане на автомобила. Единствените претенции били от страна на И.Д.Я.-през 2013 година, по повод на което бил постановен отказ от Окръжна прокуратура Бургас; на 09.06.2015 година, по повод на което бил постановен отказ от Районна прокуратура Несебър и на 11.01.2018 година, придружено с постановените решения на Районен съд Бургас, Окръжен съд Бургас и ВКС и издадения въз основа на тях изпълнителен лист, по повод на което било постановено разпореждане от 19.01.2018 година, с което автомобилът бил предаден на Я.. Затова въззивният съд приемал, че задържането на автомобила в процесния период-след поредното спиране на досъдебното производство, въпреки двукратно направеното от Я. искане за връщането му, представлявал противоправно поведение, което било основание за ангажиране на отговорността на Прокуратурата на Р. Б за причинените на Я. вследствие на задържане на автомобила вреди. В случая при предявен иск по чл. 49 от ЗЗД компетентен да преценява дали е налице противоправност на действията на Прокуратурата на Р. Б бил гражданският съд. Неоснователно било оплакването на Прокуратурата на Р. Б, че процесният период от 16.02.2015 година до 19.01.2018 година, за който било присъдено обезщетението бил неправилно определен, тъй като съгласно чл. 111, ал. 1 от НПК, веществените доказателства се пазели до завършване на наказателното производство и можели да бъдат върнати на правоимащите, от които са били отнети, преди завършване на наказателното производство, само с разрешение на прокурора по искане за връщане по смисъла на чл. 111, ал. 3 от НПК, когато това нямало да затрудни разкриването на обективната истина. Изложени били твърдения, че И.Д.Я. бил подал втора молба за връщане на лекия автомобил на 09.05.2015 година, съответно от тази дата би могъл са претендира обезщетение за претърпени веди от отказа да се върне автомобила, а не от 16.02.2015 година-датата на спиране на съдебното производство. Първото искане за връщане на автомобила Я. бил направил още през 2013 година, по повод на което било налице произнасяне с постановление от 18.09.2913 година на Районна прокуратура Несебър, което било отменено с постановление изх. № 5844/13 от 31.10.2013 година на Окръжна прокуратура Бургас. Затова въззивният съд приемал, че към датата на спиране (за втори път) на производството по д п. № 14-876/2009 година по описа на РУП Несебър, а именно 16.02.2015 година по него вече имало депозирано искане от Я. като правоимащ, да му бъде върнат автомобила, приобщен като веществено доказателство по досъдебното производство, съответно били налице условията за връщане на автомобила като се имало предвид, че трасологичното изследване на автомобила вече било извършено още през 2013 година и производството било спряно на основание чл. 242, ал. 1, пр. 2, във връзка с чл. 244, ал. 1, т. 2 от НПК, поради неразкриване на извършителя на престъплението. След второто спиране на досъдебното производство нямало основание да се счита, че връщането на автомобила ще затрудни разкриването на обективната истина, тъй като след експертизата от 2013 година Прокуратурата на Р. Б и СДВР София не били извършвали и не възнамерявали да извършват други процесуално следствени или технически експертни дейности по отношение на автомобила, което да налагало задържането му като веществено доказателство. Неоснователно било и оплакването, че освен противоправност на действията не били налице и останалите елементи от фактическия състав на чл. 49 от ЗЗД, а именно причинно-следствена връзка между противоправното поведение и настъпилите вреди, както в тази връзка се твърдяло, че не били конкретизирани и самите вреди на Я.-претърпяна загуба или пропусната полза. Относно вида на вредите и техния обем, И.Д.Я. бил конкретизирал достатъчно вредите-посочвайки в исковата си молба, че се касае за претенция в размер на среден месечен пазарен наем за автомобил със същите показатели, като впоследствие бил ангажирал гласни доказателства-показанията на разпитания по делото свидетел И.Х.В., че в периода, в който автомобилът му бил задържан по досъдебното производство, се било наложило той и семейството му да ползват таксита, градски транспорт или автомобили на негови приятели. С оглед трайната съдебна практика, при така събраните доказателства съставът на Окръжен съд Бургас приемал за основателно твърдението на И.Д.Я., че в резултат на задържането на автомобила му в процесния период, той бил претърпял вреди от ползване на друг транспорт и бил пропуснал полза в размер на стойността, която би следвало да заплати за ползване на автомобил с характеристиките на процесния. По отношение на оплакването на Прокуратурата на Р. Б, че размерът на обезщетението за имуществени вреди бил силно завишен, въззивният съд намирал, че то също било неоснователно, тъй като размерът бил съобразен със заключението (допълнително) по приетата по делото съдебно-техническа експертиза с вещо лице Б.Д.Д., което заключение не било оспорено от страните и съдът кредитирал като обективно и безпристрастно.

Съставът на Окръжен съд Бургас намирал за неоснователно първото възражение на СДВР София за липса на пасивна легитимация, поради това, че прокурорът ръководи разследването в наказателното производство и осъществява надзор за законосъобразното му провеждане, съответно, действията на служителите на СДВР София били осъществени по нареждане на прокурора, поради което било налице противоречие с тълкуването по т. 10 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС. Действително съгласно посоченото тълкуване претърпените веди от незаконно действие или акт на администрацията, осъществени по нареждане на орган на следствието или прокуратурата, се преценявали при определянето на размера на обезщетението, което се присъждало на основание чл. 2, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ЗОДОВ. Съгласно чл. 111, ал. 1 от НПК органите на предварителното производство били длъжни да съхраняват и опазят иззетите веществени доказателства до приключване на наказателното производство. В тези случаи всички имуществени вреди, които са били причинени при изземване и задържане на вещта като веществено доказателство в предварителното производство, подлежали на обезщетяване по чл. 49 от ЗЗД. В случая И.Д.Я. претендирал обезщетение за вреди по вина на разследващите и правозащитни органи, съответно от СДВР София и от Прокуратурата на република България, във връзка с наложения принудителен престой на лек автомобил за нуждите на разследването, като твърдял, че той бил задържан неправомерно след постановеното спиране на досъдебното производство. По делото било установено, че преценката на разследващите органи и обвинението за необходимост от задържането на автомобила като веществено доказателство в процесния период се опровергавала както от липсата на последващи процесуални действия по досъдебното производство, така и от посочените по-горе решения на Районен съд Бургас, Окръжен съд Бургас и ВКС. С оглед на това съставът на Окръжен съд Бургас намирал, че Прокуратурата на Р. Б и СДВР София отговарят солидарно за вредите в хипотезата на чл. 49 от ЗЗД. Солидарната отговорност произтичала от това, че принудително задържане на автомобила, от което били причинени вредите на И.Д.Я., било наложено както от отказа на Прокуратурата на Р. Б да върне автомобила, така и от събраните от разследващите органи данни за престъпното деяние, въз основа на които са били предприети процесуално-следствени действия. Затова разследващия и правозащитния орган носели солидарна отговорност и дължали обезщетение на увреденото лице за причинените му вреди. Затова било неоснователно и твърдението на СДВР София, че са неправилни изводите на първоинстанционния съд, с които била ангажирана отговорността на СДВР София с посочване на чл. 49 от ЗЗД, въпреки че СДВР София нямала фактическа и правна възможност да върне вещта, т. е. не била налице незаконосъобразна дейност. Неоснователно било твърдението на СДВР София, че първоинстанционният съд изместил предмета на спора, приемайки че разследването било продължило в неразумно дълъг срок, с което съображение бил уважил иска. Първоинстанционният съд бил разгледал предявения иск именно на заявените от И.Д.Я. в исковата му молба факти, като на база на тези твърдения по фактите бил определил правното основание на иска, което и разгледал-причиняване на имуществени вреди на Я., вследствие на задържане на лекия му автомобил в периода след спиране на досъдебното производство.

Изложеното в мотивите на първоинстанционното решение съображение, че „срокът е неразумно дълъг в противоречие с чл. 22 от НПК“, не означавало, че първоинстанционният съд бил разгледал иск по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ, а само че бил приел, че процесният период, в който автомобилът бил задържан по досъдебното производство и са били ограничени правата на собственика, е бил продължителен, по-дълъг от разумно необходимия срок за задържането му като веществено доказателство, което се било отразило на размера на вредите. В този смисъл въззивният съд не споделял твърденията на СДВР София, че по този начин първоинстанционният съд недопустимо се бил произнесъл инцидентно по незаявена претенция.

Възражение за съпричиняване на резултата чрез необжалване на действията на Прокуратурата на Р. Б по държане на процесната вещ в условията на висящо досъдебно производство, не било направено с отговора на исковата молба, а едва с писмените бележки по съществото на спора, след приключване на съдебното дирене. Затова въззивният съд приемал за неоснователно оплакването на СДВР София, че първоинстанционният съд не се бил произнесъл по това нейно възражение.

С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Прокуратурата на Р. Б е поискала обжалваното решение на Окръжен съд Бургас да бъде допуснато до касационно обжалване по процесуалноправния въпрос за това представлява ли процесуално нарушение необсъждането на всички доводи, очертани във въззивната жалба и на всички събрани по делото доказателства, както и излагането на мотиви в тази връзка. Изложени са съображения, че по отношение на този въпрос въззивното решение на Окръжен съд Бургас противоречи на практиката на ВКС, установена с решение № 45/06.04.2017 година, постановено по гр. д. № 3343/2016 година по описа на ВКС, ГК, І г. о., решение № 23/07.06.2017 година, постановено по гр. д. № 2669/2016 година по описа на ВКС, ГК, ІІ г. о., решение № 27/02.02.2015 година, постановено по гр. д. № 4265/2014 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., решение № 101/03.06.2015 година, постановено по т. д. № 1740/2014 година по описа на ВКС, ТК, І т. о. и решение № 115/30.04.2013 година, постановено по т. д. № 805/2011 година по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о. Така поставеният въпрос е включен в предмета на делото, но не обуславя допускането на въззивното решение на Окръжен съд Бургас до касационно обжалване. Въззивният съд се е съобразил с установената практика съгласно която разпоредбите на чл. 12 от ГПК и чл. 235 от ГПК задължават съда да разреши спора между сраните, като обсъди всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти и към доводите и възраженията на страните, като въз основа на това приеме кои от тях са доказани и кои не. Тази преценка трябва да намери отражение в мотивите, които съдът задължително излага към решението си и в които трябва да бъдат дадени отговори на всички спорни въпроси по делото. Мотивите към съдебното решение трябва да съдържат направените след самостоятелната преценка на всички доказателства по делото изводи на съда за установената по делото фактическа обстановка, както и за произтичащите от нея правни изводи по отношение на спорното право. При преценката за съществуването или не на спорното право трябва да бъдат взети предвид всички твърдения и възражения на страните, свързани с възникването, унищожаването, прекратяването или погасяването на спорното право и други такива от значение за спора, на които съдът дължи отговор, който трябва да намери отражение в мотивите към решението на съда. Изпълнението на посоченото задължение на съда е от съществено значение за осигуряване на правилността на постановеното решение по повдигнатия по делото спор, поради което неизпълнението му представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Не е необходимо за всяко конкретно доказателство или за всяко отделно твърдение или възражение на страните съдът да излага нарочни мотиви, а е достатъчно от изложените към решението мотиви да бъде видно, че същите са обсъдени от съда и какво е негово отношение към тях. Както се посочи по-горе съставът на Окръжен съд Бургас се е съобразил с така установената практика, като е съобразил събраните по делото доказателства относно поведението на ответниците по иска по чл. 49 от ЗЗД, относно това дали И.Д.Я. е търпял вреди изразяващи се в това, че му се е налагало да извършва разходи за транспорт на него и семейството му за процесния период, както и относно размера на вредите. С оглед на приетото от състава на Окръжен съд Бургас относно размера на иска са обсъдени и направените във въззивната жалба на Прокуратурата на Р. Б оплаквания, че първоинстанционния съд не е обсъдил възраженията им против допълнителното заключение на допуснатата и изслушана по делото съдебно-техническа експертиза с вещо лице Б.Д.Д., тъй като въззивният съд е по посочил, че възприема именно това заключение при определяне на размера на вредите. В тази връзка както е посочено в решение № 465/20.12.2011 година, постановено по гр. д. № 1794/2010 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. обезщетението за претърпяното от ищеца обедняване следва да бъде в размер на средния наем на автомобил със същите показатели като този на ищеца (марка, модел, година на производство) за периода на претенцията.

От своя страна в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК СДВР София е поискала въззивното решение на Окръжен съд Бургас да бъде допуснато до касационно обжалване по процесуалноправния въпрос притежава ли в случая СДВР София процесуална легитимация да отговаря по искове за вреди от непозволено увреждане по чл. 49 от ЗЗД в случаите на извършени действия по досъдебно производство под надзора и разпореждането на прокуратурата, като се твърди, че е налице противоречие между въззивното решение и даденото с т. 9 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС задължително тълкуване. Така поставения въпрос е бил включен в предмета на спора и е бил разглеждан от състава на Окръжен съд Бургас при постановяване на обжалваното решение, поради което представлява общо основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Не е установена обаче твърдяната допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, 1 от ГПК. ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС, на което се позовава СДВР София се отнася за споровете по ЗОДОВ, какъвто не е настоящия случай. В случаите, когато органите на следствието и прокуратурата са причинили вреди на трети лица, при извършване на действия, които не попадат в приложното поле на ЗОДОВ, какъвто е настоящия случай отговорността им за вредите се ангажира на основание чл. 49 от ЗЗД, в какъвто смисъл са решение № 465/20.12.2011 година, постановено по гр. д. № 1794/2010 година, решение № 76/16.05.2017 година, постановено по гр. д. № 2926/2016 година и решение № 300/09.01.2019 година, постановено по гр. д. № 2269/2018 година, трите по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Както е посочено в решение № 300/09.01.2019 година, постановено по гр. д. № 2269/2018 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. вън от отговорността по ЗОДОВ, държавата отговаря за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица, съгласно чл. 7 от КРБ. Тази нейна отговорност се реализира по реда на чл. 49 от ЗЗД и по тези искове тя може да се представлява, както от министъра на финансите (като общо правило), така и от процесуален субституент-държавният орган, който отговаря за поведението на длъжностното лице, пряк причинител на вредата или с когото прекият причинител на вредата е в служебно или трудово правоотношение (например министъра на правосъдието-за вредите от процесуално незаконосъобразни актове на държавните съдебни изпълнители или съответното поделение на министерството на отбраната-за вредите от поведението на военнослужещи в поделението във връзка и по повод службата им). Процесуално легитимирана като ответник по иск за вреди от действията на полицията и разследващите органи е и прокуратурата, когато отговорността за вредите излиза извън приложното поле на ЗОДОВ, затова когато съдът квалифицира предявения иск не по ЗОДОВ, а по чл. 49 от ЗЗД, той разглежда иска на това основание, без да е необходимо конституирането на министъра на финансите или на друг процесуален субституент на държавата. Същевременно в решение № 465/20.12.2011 година, постановено по гр. д. № 1794/2010 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. претърпените вреди и пропуснати ползи от предварително производство, което е надхвърлило установените срокове по НПК и когато е липсвала необходимост от изземване и задържане на вещ като веществено доказателство, подлежат на обезщетяване по иск с правно основание чл. 49 от ЗЗД. В тези случаи когато вредите са причинени от действията на служители на няколко държавни органа е приложимо правилото на чл. 53 от ЗЗД и те могат да отговарят солидарно, както е прието в решение № 465/20.12.2011 година, постановено по гр. д. № 1794/2010 година и решение № 76/16.05.2017 година, постановено по гр. д № 2926/2016 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., а също така и в решение № 23/08.04.2020 година, постановено по гр. д. № 1944/2019 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. Обжалваното решение на Окръжен съд Бургас е съобразено с така установената практика на ВКС, поради което не са налице предпоставките за допускане на касационното му обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по поставения от СДВР София процесуалноправен въпрос.

С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК СДВР София е поискала въззивното решение на Окръжен съд Бургас да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В случая твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение се припокриват с твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Направените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на СДВР София твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Окръжен съд Бургас.

Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 2 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № ІV-111/30.10.2019 година на Окръжен съд Бургас, четвърти въззивен граждански състав, постановено по гр. д. № 1117/2019 година по подадените против него от Прокуратурата на Р. Б, касационна жалба с вх. № 19 397/04.12.2019 година и от СДВР София касационна жалба с вх. № 19 771/10.12.2019 година и такова не трябва да се допуска.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № ІV-111/30.10.2019 година на Окръжен съд Бургас, четвърти въззивен граждански състав, постановено по гр. д. № 1117/2019 година.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: 1.