О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 252

гр.София, 03.07.2020 г.

Върховният касационен съд на Р. Б,

четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на

двадесет и четвърти юни две хиляди и двадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Б. И

ЧЛЕНОВЕ: Г. М

Д. Д

като разгледа докладваното от Б. И ч.гр.д.№ 1370/ 2020 г.

за да постанови определението, взе предвид следното:

Производството е по чл.396 ал.2 изр.3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на фондация „Инфоспейс”, [населено място], С.Г.Г. и Б.А.М. срещу определение на Софийски апелативен съд № 131 от 16.01.2020 г. по ч.гр.д.№ 6159/ 2019 г., с което е отменено определение на Софийски градски съд от 16.12.2019 г. по гр.д.№ 15441/ 2019 г., след което е допуснато обезпечение на исковете, предявени от С.В.М. против частните жалбоподатели за солидарното им осъждане да заплатят сумата 50 004 лв – обезщетение за неимуществени вреди (част от вземане в общ размер 100 004 лв) чрез налагане на запор върху банкови сметки на ответниците до размер 50 004 лв за всеки един от тях при условие на внесена гаранция в размер 10 000 лв.

Жалбоподателите поддържат, че определението е незаконосъобразно, тъй като не били налице нито обезпечителна нужда, нито убедителни писмени доказателства за вероятна основателност на предявените срещу тях искове. Фондацията била сигурен платец на всичките си задължения, а по отношение на ответниците – физически лица предявените искове били явно неоснователни. Размерът на претенцията бил произволно определен от ищеца и не бил подкрепен с никакви доказателства, а гаранцията не била определена в надлежния размер. Освен това обжалваният акт бил постановен в съществено нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като съдебният състав бил формиран от магистрати, правораздаващи в същия съд, в който работи ищецът, без да си направят отвод. Излага и съображения, че с постановяване на акта въззивният съд накърнил свободата на словото и създал предпоставки за осъществяване на тормоз и натиск върху „неудобни” медии и журналисти. По тези съображения жалбоподателите молят обжалваното определение да бъде отменено, а като основание за допускането му до касационен контрол поддържат недопустимостта му. Тя следвала от обстоятелството, че актът бил постановен от незаконен състав (такъв, по отношение на който е било налице основанието за отвод по чл.22 ал.1 т.6 ГПК). Освен това поддържат очевидна неправилност на определението, състояща се в липса на каквито и да е мотиви защо съдът приема, че за ищеца ще бъде невъзможно или затруднено осъществяването на правата по бъдещото решение (ако е положително за него). Като основание за допускането на касационния контрол твърдят и противоречие с практиката на Конституционния съд, обективирана в решения по к.д.№ 1/ 1996 г. и к.д.№ 4/ 2011 г. и с практиката на Върховния касационен съд, обективирана в решение по гр.д.№ 1640/ 2010 г. (без да формулират конкретни правни въпроси, по които разрешенията на въззивния съд противоречат на тези в решенията на КС и ВКС). Наред с това поставят процесуалноправни въпроси, които следва да бъде прецизирани в следния смисъл: увеличението на размера на иск за обезщетяване на неимуществени вреди има ли за закономерна последица допускане на обезпечение, след като този размер се определя от съда по справедливост; съставлява ли нарушение на закона налагането на прекомерни по размер и характер обезпечителни мерки срещу лице, което упражнява конституционно гарантираното право на свобода на словото; и допустимо ли е съдът да определи гаранция, която е в по-нисък размер от обезпеченото вземане Считат, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.

Ответната страна С. М. оспорва частната жалба и моли касационното обжалване да не бъде допуснато. Поддържа, че постановяването на акта от състав, по отношение на който са били налице основания за отвод, не води до недопустимостта му, а е само съществено процесуално нарушение. Според него основания за отвод в случая не били налице. Оспорва и доводите за очевидна неправилност на определението като посочва, че според установените от съдебната практика критерии тя не може да се състои в липсата на мотиви. По отношение на твърденията за постановяване на акта в противоречие с практиката на КС и ВКС поддържа, че частните касатори не сочат конкретен правен въпрос в тази връзка и че такъв въпрос не можело да бъде формулиран служебно от касационната инстанция. По поставените процесуалноправни въпроси взема становище, че първият и третият от тях нямат претендираното значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, тъй като по разрешаването им има трайно установена практика, която въззивният съд е спазил. За втория въпрос поддържа, че не обуславя обжалвания акт, тъй като по него съдът не се е произнесъл. Евентуално, ако обжалването бъде допуснато, претендира обжалваното определение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Според него всички изложени от частните касатори доводи, свързани с вероятната основателност на исковете и наличието на обезпечителна нужда, следва да бъдат отхвърлени с оглед установената съдебна практика по обезпечителни производства.

Частната жалба е допустима, а са налице и предпоставките за допускане на обжалвания акт до касационен контрол.

Въззивният съд е приел, че производството е образувано по искова молба на С.В.М. против фондация „Инфоспейс”, [населено място], С.Г.Г. и Б.А.М., с която са предявени осъдителни искове за обезщетяване на неимуществени вреди от непозволено увреждане в размер 50 000 лв. Правопораждащите фактически твърдения на ищеца са, че ответникът М. е автор на четири публикации в сайт, чиито действителни собственици са останалите двама ответници. Текстът в тези статии засягал доброто име на ищеца като магистрат и кандидат за административен ръководител на Софийски градски съд. Това му причинило неимуществени вреди, които ответниците следвало да обезщетят. С последваща молба ищецът заявил увеличение на размера на предявените искове с 50 004 лв (общо 100 004 лв) и посочил, че по отношение на първоначално предявения размер от 50 000 лв вече е получил обезпечение на исковете по друго дело. Претендирал е в настоящето производство да се допусне обезпечение за увеличението от 50 004 лв чрез налагане на запор върху банкови сметки на ответниците. С определение от 16.12.2019 г. първоинстанционният съд отхвърлил молбата. Въззивният съд намерил, че това определение е неправилно, защото предявеният иск (в увеличената му част) е допустим и е налице обезпечителна нужда, защото ответниците може да се разпоредят с наличните си пари по банкови сметки и по този начин изпълнението на евентуалното осъдително решение да се затрудни или стане невъзможно. Намерил исканите обезпечителни мерки за подходящи, тъй като те гарантирали възможността на молителя да приведе в изпълнение евентуалното осъдително решение. Посочил, че е длъжен да извърши проверка за вероятната основателност на иска, но без да навлиза по същество на спора и че ако представените доказателства не са достатъчно убедителни, но са налице останалите законови изисквания, обезпечението следва да се допусне при определяне на подходяща гаранция. Счел, че е налице последната предпоставка и допуснал обезпечението под условие, че бъде внесена гаранция от 10 000 лв.

Касационното обжалване следва да бъде допуснато по доводите за недопустимост на обжалваното определение, като в тази връзка служебно бъде формулиран процесуалноправният въпрос порочен ли е съдебен акт, постановен от съдебен състав, по отношение на който са били налице основания за отвод и ако отговорът е да – какво е естеството на порока.

Този съдебен състав възприема формираната съдебна практика (вж решение № 200/ 19.01.2018 г. по т.д.№ 592/ 2016 г., ІІ т.о., ВКС и цитираната в него предходна практика), че процесуалните правила, установяващи основанията за отвод на състава на съда от участие по определено дело, следва да се приемат за съществени по смисъла на чл.281 т.З от ГПК, тъй като обстоятелствата, на които се основават, касаят безпристрастността на съдебния състав. При нарушение на законовата забрана за постановяване на съдебни актове от съдия, за който е налице основание за отвод, обаче не е налице нищожност или недопустимост на съдебния акт, а само неправилност на същия поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

Следователно обжалваното определение е допустимо. Освен това то не е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, защото по отношение на членовете на съдебния състав, издали акта, не е било налице основанието по чл.22 ал.1 т.6 ГПК. Обстоятелството, че актът е постановен по искане на магистрат, който към момента на издаването му е бил командирован да изпълнява функции на съдия в същия съд, само по себе си не може да породи основателно съмнение в безпристрастността на съдебния състав, който е разгледал искането. Основанието за отвод по чл.22 ал.1 т.6 ГПК е условно по своя характер и подлежи на установяване във всеки конкретен случай. То би било налице, когато съществуват особени отношения между съдията и някоя от страните по делото, които биха могли да повлияят на разглеждането и решаването му, както и в случаите, когато съдията е изразил предварително становище по съществото на спора не по предвидения в закона ред или преди постановяване на крайния съдебен акт по делото (решение № 103/ 16.01.2019 г. по гр.д.№ 2875/ 2017 г., І г.о.). Такива обстоятелствата в настоящето производство не само не се установяват, но не се и твърдят.

Обжалваното определение обаче е незаконосъобразно като краен резултат, макар въззивният съд правилно да е съобразил кои са законовите предпоставки за допускане на обезпечение на иск. Също правилно съдът е приел, че в производството по чл.389 и сл. ГПК е длъжен да извърши проверка за вероятната основателност на иска, без да навлиза по същество на спора и че ако представените доказателства не са достатъчно убедителни, обезпечението следва да се допусне при определяне на подходяща гаранция. Той обаче не е съобразил, че при исковете за обезщетяване на неимуществени вреди убедителни писмени доказателства по отношение на размера им не може да има. Този размер се определя от съда по справедливост при спазване на установени със задължителна съдебна практика критерии едва към момента на постановяване на решението. Тази специфика на осъдителните искове за обезщетяване на неимуществени вреди не е пречка за предварителното им обезпечаване, но тя задължава съда не само да провери има ли убедителни доказателства по основанието на иска, но също да съобрази размерите на обезщетенията, които се определят в сходни случаи. Увреденият би могъл да претендира като размер на обезщетението произволно избрана сума, защото засегнатите чест и достойнство в неговите очи могат да имат по-голямо значение от стойността и на най-скъпия недвижим имот. Съдът обаче е длъжен да знае не само закона, но и установената по прилагането му обвързваща практика и в горепосочената хипотеза той още към момента на разглеждане на искането за обезпечение знае, че претенцията не може да бъде уважена в предявения размер. В такъв случай обезпечение за цялото искане не може да бъде допуснато, защото претенцията би била очевидно неоснователна и изваждането на равностойна ценност от разпоредителната власт на ответната страна за неопределен срок неоправдано ще засегне правната й сфера.

Съгласно установената обвързваща практика на обезщетяване подлежат онези неимуществени вреди, които обикновено и обичайно се търпят при съответното непозволено увреждане. Обезщетяването на претърпени над обичайното за случая вреди се извършва само ако са установени и доказани конкретни основания, обосноваващи по-високия размер на вредите. Тези конкретни основания са част от предмета на иска и трябва да бъдат посочени в исковата молба. По дела за обезщетяване на неимуществени вреди, причинени от злоупотреба с правото на свобода на словото по отношение на публични личности, установената практика при определянето на размера на обезщетенията не предполага присъждане на суми в размер над 50 000 лв. Вероятната основателност на иска (както по основание, така и по размер) се преценява с оглед на изложените в исковата молба обстоятелства. В случая в същата липсват твърдения, обосноваващи търпенето на неимуществени вреди над обичайните такива. Поради това искът не може да се счете за вероятно основателен за сума, надхвърляща 50 000 лв. Ищецът не оспорва, че в този размер вече разполага с обезпечение на предявените срещу същите ответници искове. За разликата той няма обезпечителна нужда, тъй като не може да се предположи, че претенцията му ще бъде уважена. Затова искането следва да бъде отхвърлено.

Неоснователни са претенциите на всички страни в производството за възлагане на разноските по него.

Производството е по чл.389 и сл. ГПК, а съгласно т.5 от тълкувателно решение № 6/ 06.11.2013 г. по тълк.д.№ 6/ 2012 г., ОСГТК, ВКС, направените от страните в обезпечителното производство разноски се присъждат с окончателното съдебно решение по съществото на спора, с оглед крайният му изход.

По изложените съображения Върховният касационен съд

О П Р Е Д Е Л И :

ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно определение на Софийски апелативен съд № 131 от 16.01.2020 г. по ч.гр.д.№ 6159/ 2019 г.

ОТМЕНЯ определение на Софийски апелативен съд № 131 от 16.01.2020 г. по ч.гр.д.№ 6159/ 2019 г. и вместо него постановява:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на С.В.М. за допускане на обезпечение на предявените от него против фондация „Инфоспейс”, [населено място], С.Г.Г. и Б.А.М. за сумата 50 004 лв (представляваща разлика между първоначално предявения размер на претенциите от по 50 000 лв и увеличения впоследствие размер от по 100 004 лв) чрез налагане на запор върху вземания на ответниците по банкови сметки.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: