О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 282гр. София, 03.07.2020 г.

Върховният касационен съд на Р. Б, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на единадесети юни две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ

ЧЛЕНОВЕ: АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ

ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ

изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ ч. гр. дело № 1082/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК

Образувано е по частна касационна жалба с вх. № 735/17.01.2020 г. на А.Д.М., чрез адв. Е. П., против определение № 1791/2019 г. по ч.гр.дело № 1036/2019 г. на Окръжен съд - Плевен, с което е потвърдено определение № 445/03.10.2019 г. по гр.дело № 1246/2018 г. на Районен съд - Червен бряг, с което производството по делото по предявените от М. срещу А.-И. Г. искове за предоставяне упражняването на родителски права по отношение на малолетното им дете и за присъждане на месечна издръжка за детето е прекратено, поради липса на международна компетентност на българския съд.

Ответникът по жалбата - А.-И. Г., румънска гражданка, чрез адв. Н. К., подава отговор в срока по чл. 276 ГПК с искане обжалваното определение да не бъде допуснато до касационен контрол. Излага аргументи по същество на спора в подкрепа правилността на въззивния акт.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:

Жалбата е подадена при наличието на правен интерес, в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна, срещу съдебен акт, подлежащ на инстанционен контрол съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК, поради което е процесуално допустима.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК частният жалбоподател поддържа, че определението следва да бъде допуснато до касационен контрол на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните правни въпроси, значими за точното прилагане на закона и за развитието на правото: 1. „…какво съдържание се влага в понятието “обичайно местопребиваване на детето” по смисъла на Регламент №2201/2003 г.?”; 2. „…следва ли да се приеме, че обичайното местопребиваване на детето е в друга държава извън РБългария ако детето към момента на завеждане на делото за родителски права и към момента на разглеждането му продължава да живее и учи в РБългария?”; 3. „… следва ли съдът да приеме довода на ответника по делото, че местнокомпетентен по иск за родителски права не е РБългария при положение, че същият този ответник е имал възможност, но не е предявил иск за родителски права пред чужд съд и на практика искът на ищеца пред българския съд е първото образувано производство пред съд за определяне на родителски права?”. Посочва се, че въззивното определение противоречи на практиката на ВКС, обективирана в определение № 446/20.12.2013 г. /без посочен номер на касационното дело и без актът да е приложен в препис към жалбата/. Поддържа, че касационното обжалване следва да бъде допуснато и на основание чл. 280, ал. 2 ГПК - поради очевидната неправилност на въззивното определение.

За да се произнесе по постъпилата частна касационна жалба, Върховният касационен съд, състав на III г.о., взе предвид следното:

В обжалваното въззивно определение, състав на Окръжен съд - Плевен е приел, че производството по делото е образувано по предявени обективно съединени искове по СК (СЕМЕЕН КОДЕКС) от ищеца А. М. от [населено място], Р. Б, срещу ответницата А.-И. Г., с постоянен адрес в К. И, както следва: Иск за предоставянето на родителските права по отношение на малолетното дете С.А.Д., родена през 2015 г., и иск за присъждане на месечна издръжка на детето, по отношение на които между страните е налице спор, кой съд в рамките на Европейския съюз е компетентен да разгледа претенциите. Посочил е, че този спор следва да бъде разрешен съгласно нормите на общностното право, тъй като родители са граждани на различни държави-членки на ЕС, а детето е родено и живяло заедно с тях в трета държава-членка. Приел е, че първият иск попада в предметния обхват на Регламент (ЕО) №2201/2003г. на Съвета от 27 ноември 2003 относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебните решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност (наричан за по-кратко „Регламент(ЕО) №2201/2003г“, или само “Регламента“), съгласно който компетентният съд, по спора, въведен с предявения от ищеца иск за предоставяне упражняването на родителски права и определяне на лични отношения с отсъстващия родител, е съдът в държавата в, която детето има обичайно местопребиваване. Конкретизирал е, че в Регламент (ЕО) № 2201/2003 г. не се съдържа определение на понятието обичайно местопребиваване на детето, а същото се извлича от практиката на Съда на Европейския съюз, съгласно която това е мястото, което отразява определена интеграция на детето в социална и семейна среда. Посочил е, че правилото на чл.8,§1 от Регламент(ЕО) №2201/2003г. не е абсолютно, тъй като съгласно чл.8,§2, се прилага при спазване условията на чл.9,чл.10 и чл.12 от същия, чиито текстове предвиждат изключения от общото правило за компетентност.

След установяване на приложимото право, от съвпадащите фактически твърдения на спорещите двама родители е приел за установено следното: детето С.А.Д. е родено през 2015г. в К.И.Б А.Д.М. е гражданин на Р. Б, а майката А.И.Г. на Р. Р; и двамата родители са живели и работили в Испания, като са пребивавали в общо домакинство с родителите и други роднини на бащата; детето говори испански език; през пролетта на 2018г., бащата заедно с детето и родителите си заминава за България, където се установяват в свое жилище в [населено място], Област-П.; майката веднага е сезирала компетентните испански власти за неправомерно отвличане на детето и неговото връщане; с решение №363/21.05.2019, постановено по гр.д.№1934/2019г. по описа на СГС, Гражданска колегия, влязло в сила на 21.11.2019г., след потвърждаването му с необжалваемо въззивно решение №2564/21.11.2019г., постановено по гр.д.№3 865/2019г. по описа на САС, е прието, че детето С. незаконно е прехвърлено и задържано в Р. Б от баща си (понастоящем жалбоподател) и на основание чл.З от Хагската конвенция за гражданските аспекти на международното отвличане на деца, е разпоредил връщане на детето С.А.Д., в държавата на обичайното местопребиваване - К. И по молба на майката А.-И. Г. - гражданка на Р. Р.

При така установената фактическа обстановка, съдът е приел, че обичайното местопребиваване на детето С., по смисъла на Регламента, е в К. И, поради което испанският съд е компетентен да разгледа спорът за родителска отговорност. Посочил е, че съгласно чл.10 от Регламента, след неправомерното извеждане на детето от К. И, съдилищата на К. И запазват своята международна компетентност за решаване на спора, тъй като не са налице предпоставките както на буква “а”, така и на буква “б” от чл. 10, а напротив - майката не е бездействала, а своевременно е сезирала компетентните органи с искане за връщане на детето, в резултат на което е постановено влязло в сила решение на СГС. Конкретизирал е, че не е налице и пророгация на компетентност, тъй като не е налице условието компетентността на българският съд да е приета от страните изрично и недвусмислено, предвид заявения от ответницата отвод.

Досежно съединеният иск за присъждане на издръжка е приел, че материята е в обхвата на Регламент (ЕО) № 4/2009 на Съвета от 18 декември 2008 година относно компетентността, приложимото право, признаването и изпълнението на съдебни решения и сътрудничеството по въпроси, свързани със задължения за издръжка, като в чл. 3, б.“г“ е посочено, че съдът, който по силата на закона е компетентен да разгледа иск за родителска отговорност, е компетентен да разгледа и иска за издръжка, когато този иск допълва иска за родителската отговорност, освен, ако тази отговорност не се основава единствено на гражданството на една от страните. С оглед на това е приел, че компетентен и по този иск се явява съдът в К. И.

Достигайки до идентични фактически и правни изводи като тези на Районен съд - Червен бряг, въззивният съд е потвърдил изцяло обжалваното първоинстанционно определение за прекратяване на производството, поради липса на международна компетентност на българския съд и изпращане на делото на съответния съд в К. И.

Не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното определение.

Допускането на касационно обжалване на въззивно решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, към който препраща чл. 274, ал. 3 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е включен в предмета на спора, обусловил е правните изводи на съда и по отношение, на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК /в този смисъл са разясненията в т.1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/. Първият формулиран от касатора правен въпрос не изпълнява изискванията за общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е изложил изводи по тълкуване на понятието „обичайно местопребиваване на детето“, но въпросът не е поставен, с оглед на приетите от състава правни разрешения, във връзка с които следва да се селектира касационната жалба, а е въведен като питане относно същото понятие във връзка със субективното становище на частния жалбоподател и неговото разбиране за вложения смисъл. Правният въпрос трябва да бъде изведен от изводите на състава, което страната не е направила, като е развила доводи, поддържани пред предходните съдебни инстанции. Затова следва да се приеме липсата на общо основание по чл. 280, ал.1 ГПК, което е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, съгласно т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Не е мотивирано и допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК чрез позоваване на съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона или съдебна практика, която не е актуална, с оглед промяната на законодателството или обществените условия, а при твърдение за липсата на съдебна практика чрез обосноваване на необходимостта от тълкуване на конкретно посочени от касатора разпоредби, когато съдържат правна уредба, която е непълна, неясна или противоречива. Отговор на зададения въпрос е даден в практиката на Европейския съд, цитирана и съобразена от въззивния съд /Решение на Съда, Първи състав от 22.12.2010 г. по дело № С-497/10 и решение на Съда, Трети състав от 02.04.2009 по дело С-523/07, постановени по преюдициални запитвания, съответно – задължителни за националните юрисдикции на основание чл. 633 ГПК/, съгласно която в чл. 2 от Регламент 2201/2003 г. не се съдържа определение на термина обичайно местопребиваване“, но понятието трябва да се тълкува в смисъл, че това пребиваване съответства на мястото, което изразява определена интеграция на детето в социалната и семейна среда. За тази цел трябва по-специално да се вземат предвид продължителността, редовността, условията и причините за престоя на територията на държава членка, както и причините за преместването на семейството в тази държава, гражданството на детето, мястото и условията за обучение в училище, лингвистичните познания на детето, както и семейните и социални отношения, поддържани от детето в посочената държава. Националната юрисдикция следва да установи обичайното пребиваване на детето, като държи сметка за съвкупността от фактическите обстоятелства, специфични за всеки конкретен случай.

Вторият, формулиран от частния жалбоподател въпрос, не отговаря на изискванията за общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Същият е базиран на различна от установената по делото фактическа обстановка и е продиктуван от несподелените от съда твърдения на жалбоподателя, че детето е с обичайно местопребиваване на територията на Р.Б.В връзка с отхвърляне на доводите и твърденията на частния жалбоподател, съдът е изложил подробни мотиви за отсъствието на някое от изключенията по чл. 8, пар. 2 или предпоставките за пророгация на компетентност по чл. 12, пар. 1 и 3 от Регламента, които биха обосновали компетентност на българския съд, но които в случая не са налице. И по отношение на тази част от изложението следва да се има предвид изложеното по – горе за последиците от невъвеждането на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не са мотивирани и допълнителни предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, чиято дефинитивност е разяснена с т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, разрешенията, в която не са съобразени от страната при изготвяне на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, а липсата им има за последица недопускане на касационно обжалване. Ето защо и по този въпрос не следва да се допусне касационен контрол.

Третият изведен въпрос, съдържащ правно несъстоятелното твърдение, че за ответника не съществува възможност да заяви отвод за международна некомпетентност в случай, че сам не е предявил иск за решаване на правния спор. Този въпрос не е бил предмет на разглеждане от въззивния съд, поради което не изпълнява изискванията за общо основание за допускане до касационен контрол. По отношение на тази част от изложението следва да се има предвид изложеното по – горе за последиците от невъвеждането на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не са мотивирани и допълнителни предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, чиято дефинитивност е разяснена с т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, разрешенията, в която не са съобразени от страната при изготвяне на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, а липсата им има за последица недопускане на касационно обжалване. Ето защо и по този въпрос не следва да се допусне касационен контрол.

Частният жалбоподател е развил доводи за противоречие на определението на окръжния съд с определение на ВКС № 446/20.12.2013 г., без да го свързва с поставен правен въпрос и без да обосновава отклонение на въззивния съд от разрешения на касационния съд по конкретен правен въпрос, по който съставът се е произнесъл. Доводите са относими към оплаквания за нарушения на закона, които не се разглеждат в производството по допускане на касационно обжалване. Затова трябва да се приеме, че тази част от изложението не релевира основания за допускане на касационен контрол.

Частният жалбоподател релевира и довод за очевидна неправилност на въззивното определение, без да конкретизира в какво точно се състои същата. Като самостоятелно основание за допускане на касационен контрол, различно от основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидната неправилност се отнася само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт. Фактическият състав на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предпоставя обосноваване от касатора на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните. Такива пороци на съдебното решение са приложение на закона в противоположен смисъл, решаване на делото въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма, нарушаване на правилата на формалната логика, нарушения на императивна материалноправна норма, на основополагащи за производството процесуални правила. Посочените пороци на съдебния акт не са обосновани от жалбоподателя, а и не се констатират от настоящата инстанция. Доколкото жалбоподателят не е изложил аргументи за очевидна неправилност, различни от изложените обстоятелства за неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, които в своята съвкупност не покриват горепосоченото съдържание на квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт, не е осъществено основанието за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност.

С оглед на така разгледаната и разбирана от състава на ВКС дефинитивност на посочения фактическия състав липсва аргументирано изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, обосноваващо наличие на предпоставки по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

При така депозираното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК следва да се приеме, че не са установени основания за допускане на касационен контрол, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното определение.

По тези съображения, Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1791 от 19.12. 2019 г. по ч. гр. дело № 1036/2019 г. на Плевенски окръжен съд, гражданско отделение, ІV въззивен граждански състав.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:

Ключови думи