О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 457

София, 03.07.2020 година Върховният касационен съд на Р. Б, второ търговско отделение, в закрито заседание 12.05.2019 година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ

ГАЛИНА ИВАНОВА

като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА

т.дело № 129 /2020 година,

за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационната жалба на И. Т., в качеството му на синдика на „БОНИК”ЕООД( н), против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 2254 от 16.10.2019 г., по в. т. д. № 2777/2019 г., с което е потвърдено първоинстанционното решение на Софийски градски съд № 1734 от 11.09.2017 г., поправено с решение № 153 от 23.01.2019 г., двете по т.д.№ 5820/2015 г., в частта, с която е отхвърлен предявения от настоящия касатор, като ищец, срещу Н.Д.Г., починал в хода на въззивното производство и заместен от единствения си наследник по закон ( отказ на наследника Д. Г.) - Д.Н.Г. иск по чл. 59, ал.1 ЗЗД за разликата над сумата 475.10 лв. до пълния заявен размер от 74 475.10 лв. и по чл.86, ал.1 ЗЗД за разликата над присъдените 145.02 лв. до размера на претендираните 22 732.95 лв. – обезщетение за забава за периода 16. 09. 2012 г. -15.09.2015 г., както и в частта, с която е потвърдено определението на СГС № 6643 от 07.11.2017 г. по чл.248 ГПК за възложените на касатора деловодни разноски за първоинстанционното и присъдените такива за въззивното производство в общ размер на 1 946.76 лв.,сума -формирана от присъдена, на осн. чл.620 ТЗ, държавна такса за въззивното производство от 1931.76 лв., съразмерно отхвърлената част на исковите претенции и 15.00 лева, д.т.за производството по чл.248 ГПК.

В останалата част решението на СГС не е било предмет на въззивно обжалване и е влязло в сила.

С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното въззивно решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.

Основното несъгласие на касатора е с извода на въззивния съд, че сумата от 74 000 лв., безспорно получена в брой от ответника Н.Г. – б.ж. на [населено място], починал в хода на процеса, е недължима от конституирания в хода на делото негов наследник по закон, предвид произхода на същата – получено от НАП плащане, предназначено за ищцовото ТД, по която краен получател е ответникът „АГРО СТАРТ” ЕООД, считайки го за лишен от основание в доказателствения материал и в закона. Оспорва също обосноваността и процесуалната законосъобразност на извода в обжалвания съдебен акт, че банковата сметка с титуляр б.ж. на [населено място] – адвокат Н.Г., по която процесните претендирани суми са преведени, е специална клиентска сметка по см. на чл.39 от ЗАдв (ЗАКОН ЗА АДВОКАТУРАТА). Счита, че при липса на твърдение в тази насока в отговора на исковата молба, отсъствие на възложена с доклада на първостепенния съд доказателствена тежест за установяване на сочено обстоятелство и липса на ангажирани за него доказателства в процеса, решаващият състав на въззивната инстанция произволно е приел, че същата има характер на доверителна специална сметка, независимо, че внесените в нея парични средства от НАП, са от лице, което безспорно не е клиент на ответника, като адвокат.

С касационната жалба е въведено и оплакване за допуснато от въззивната инстанция нарушение на процесуалния закон във вр. с приетата неоснователност на подадената частна жалба срещу постановеното от СГС определение по чл.248 ГПК.

В изложението си към касационната жалба касаторът обосновава приложното поле на касационното обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд,с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на процесуалното и материално право:

1.”Последващо разпореждане от страна на неоснователно обогатилият се с неоснователно полученото благо в полза на трето лице, изключва ли възможността на обеднелия да предяви претенцията си спрямо първия?”; 2.”Следва ли въззивният съд да се произнесе с решението си по възражения, които не са наведени от страните в предвидените в ГПК преклузивни срокове?”; 3.” При липса на доказателства относно наведен по делото факт, следва ли съдът да приложи правилото на чл.154, ал.1 ГПК и да приеме за ненастъпила правна последица, чиито юридически факт не е доказан?”и 4. „Допустимо ли е по банкова сметка по чл.39 ЗА да бъдат внасяни суми от друго лице, освен от клиент на адвоката и в случай, че това бъде сторено, ползват ли се тези суми със специалния статут, предвиден в посочената разпоредба?”

Като израз на твърдяното противоречие с практиката на ВКС по см. на т.1 на чл.280, ал.1 ГПК касаторът сочи по въпрос № 1 – т.11 от ППВС № 1/79 г. и постановеното по реда на чл.290 ГПК решение № 531 от 01.07.2013 г., по гр.д.№ 1350/2010 г. на ІV-то г.о. и казуална практика на ВКС, обективирана в решения по чл.290 ГПК, както следва: по въпрос № 2 – № 429 от 21.06.2010 г., по гр.д.№ 1151 / 2009 г. на І г.о.; № 122 от 06.06.2014 г., по гр.д.№ 6600/2013 г. на І г.о.; № 98 от 21. 03. 2011 г., по гр.д.№ 952/2010 г. на ІV г.о.; по въпрос № 3 – № 112 от 10. 09. 2012 г., по т.д.№ 359 / 2011 г. на ІІ т.о.; № 173 от 25. 06. 2014 г., по гр. д.№ 1025/2014 г. на І г.о.и по въпрос № 4 – определение по чл.288 ГПК № 430 от 13.04.2017 г., по гр.д.№ 4515/2016 г. на ІV г.о.

Насрещната по касационната жалба страна в срока по чл.287, ал.1 ГПК възразява по искането за достъп до касация, излагайки подробни доводи за отсъствие на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК.

Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:

Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността й, е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.3 ГПК, въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.

За да потвърди първоинстанционното решение на СГС в частта му, предмет на подадената касационна жалба, решаващият състав на въззивната инстанция, след самостоятелен анализ на доказателствения материал по делото, доводите и възраженията на страните, е приел за установено, че на 14.06.2010 г. е сключен договор, по силата на който ответникът „АГРО СТАРТ”ЕООД се е задължил да достави на ищеца „БОНИК” ЕООД 4000 т. маслодаен слънчоглед при цена 490 лв./т., без ДДС, която последният е следвало заплати авансово – до 30 дни от подписване на договора. Стоката е следвало да се достави в срок до два месеца след плащане на цената, а в полза на продавача е уговорена и неустойка за забава в размер на 0.5% за всеки ден забава върху неплатената част от дължимата покупна цена, но не повече от 50 % от общата цена по договора. За обезпечаване всички парични задължения на купувача - главница, лихви и неустойки, е сключен и договор за особен залог от 14.06.2010 г., надлежно вписан на 07.07.2010 г. в ЦРОЗ под № 2010070701278. По силата на същия ищцовото търговско дружество е учредил в полза на „АГРО СТАРТ”ЕООД залог върху вземанията си от НАП произтичащи от 5 подробно описани справки - декларации по ЗДДС, вкл. за лихви, в общ размер от 1 716 931.87 лева.

С решение от 19.10.2011 г., по т.д.№ 171/ 2011 г. на СГС, вписано на 09.11.2011 г. в ТР по отношение на „БОНИК” ЕООД е открито производство по несъстоятелност при условията на чл.630, ал.1 ТЗ, като в съответствие с развитието на същото е назначен и постоянния синдик Т.. Същевременно с решение на ВАС № 15062/17.11.2011 г.,по адм. д. № 1445/2011 г. е уважена жалбата на „БОНИК” ЕООД(н) срещу ревизионен акт от 11.09.2009 г., с който за конкретен данъчен период през 2008 г. бил е начислен ДДС от общо 445 353.60 лв., като на ищеца са присъдени и деловодни разноски, възлизащи на 19 700 лева. Въз основа на решение на едноличния собственик на капитала на „БОНИК” ЕООД от 04.10.2011г. и с писмо от 21.11.2011 г. на управителя на ЮЛ- търговец е възложено приживе на ответника Н.Д.Г., б.ж. на [населено място], в качеството му на адвокат и пълномощник на страната по посоченото административно дело, да получи в адвокатската си сметка така присъдените с цитираното по- горе решение на ВАС суми, включващи възстановен данък за 2008 г. от 470 475.10 лв. и съдебно - деловодните разноски. Дадено е и указание, след приспадане на съдебните разноски, адв. Н.Г. да преведе получената сума по сметка на втория ответник „АГРО СТРАТ”ЕООД, в изпълнение на учредения от ищеца особен залог. С пълномощно от 09.01.2012 г. управителят на „БОНИК” ЕООД (н), при отсъствие на дадено от синдика на несъстоятелния търговец съгласие, е упълномощил адв. Н. Г. да подаде искане до НАП за получаване на подлежащите на връщане, съобразно съдебното решение на ВАС, суми, които да получи в адвокатската си сметка в „ПИБ”АД. На 13.01.2012 г. адв. Н.Г. е подал искане до НАП в указания му от доверителя смисъл. В съответствие с отправеното искане, ТДД „Големи данъкоплатци”, с акт за прихващане и възстановяване № 1200426/06.02.2012 г., е постановил възстановяване на сумата 470 474.10 лв. ( за внесен ДДС 312 210.15 лв. и лихви 158 264.95 лв.), на „БОНИК” ЕООД (н), която на 12.02.2012 г. е преведена по адвокатската с/ка на ответника Н. Г.. На 17. 02. 2012 г. адв.Н.Г. е превел част от същата сума - в размер на 396 000 лв. по сметка на ответника „АГРО СТРАТ”ЕООД. С 5 транша, обхващащи периода 20. 02.-14.03.2012 г.,ответникът Г. е изтеглил от същата с/ка в „ПИБ”АД и сумата 74 000 лева, която, съгласно издадени 5 бр. ПКО с вписано в тях основание - „плащане по особен залог № 2010070701278 /14.06.2010 г. и признаване на приход”, и мемориални ордери с отразено основание ”признаване на приход–получена сума от „БОНИК” ЕООД, чрез адв.Н.Г. неустойка по договор ОЗ”, е предал в брой на „АГРО СТРАТ” ЕООД. С решение от 08.02.2013 г., вписано в ТР на 11.02.2013 г., ищецът „БОНИК” ЕООД (н) е обявен в несъстоятелност на основание чл.710 ТЗ. На 02.10.2013 г. заложният кредитор „АГРО СТРАТ” ЕООД е вписал в ЦРОЗ пристъпване към изпълнение по вписания особен залог № 2010070701278 /14.06.2010 г. за изпълняемо вземане в размер на 1 881 524.90 лв. В откритото производство по несъстоятелност спрямо ищцовото търговско дружество кредиторът „АГРО СТРАТ” ЕООД е предявил, в срока по чл.685 ТЗ, вземане за неустойка за забавено плащане цената по договор за доставка от 14. 06. 2010 г. в размер на 1 176 000 лв., която като обезпечена с договор за особен залог от 14.06.2010 г., не е прието от синдика. С определение на СГС от 03.05.2012 г. възражението на кредитора е оставено без уважение. За неприетото му вземане, настоящ ответник „АГРО СТРАТ” ЕООД, като кредитор, е предявил иск по чл.694 ТЗ, който е отхвърлен с влязло в сила решение от 14.10.2014 г., по т.д.№ 3378/2012 г.на СГС.

Със същото е прието, че вземането не е валидно възникнало, поради нищожност на неустоечната клауза, като противоречаща на добрите нрави.

Въз основа на така приетата за установена фактическа обстановка по делото решаващият състав на Софийски апелативен съд е изградил краен правен извод, че ответникът „АГРО СТРАТ” ЕООД безспорно е получил от починалия в хода на процеса адвокат Н. Г., сума в общ размер от 470 000 лева, от които 396 000 лв. по банков път и 74 000 лева в брой, за удовлетворяване на твърдяното вземане за неустойка по процесния сключен между страните договор за продажба на маслодаен слънчоглед от 14.06.2010 г. и която, отречена да е дължима с влязлото в сила решение по т.д.№ 3378/2012 г., се явява получена в цялост от дружеството за дадена при начална липса на основание и подлежи на връщане по правилото на чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД. Счетено е още, че доколкото със сила на пресъдено нещо, формирана от влязлото в сила в тази му част първоинстанционно решение на СГС, е установено, че правоимащ да получи сумата 396 000 лв. е ищецът „БОНИК” ЕООД (н), а задължено да я възстанови лице е ответникът „АГРО СТРАТ” ЕООД, получил същата по банков път при липса на валидно правно задължение за нейното престиране и не следва друг извод и по отношение на останалата част от получената сума от 74 000 лева – заплатена в брой, то е нелогично, предвид твърдяното в исковата молба неоснователно обогатяване за ответното търговско дружество, последната да се претендира и от друго лице, каквото е б.ж. на [населено място], адвокат Н. Г.. Изложени са съображения, че доколкото начинът на плащане - в брой или безкасово не е определящ кому и от кого се дължи връщане на даденото, то в случая задължен е получателят на плащането, а връщането е дължимо на лицето, от чийто патримониум процесната сума е излязла.

Обстоятелството, че банковата сметка на ответника Н.Г. е била такава по чл.39 от ЗАдв (ЗАКОН ЗА АДВОКАТУРАТА), факт, който не е оспорен в хода на процеса и се установява от доказателствения материал по делото, според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, изключва сумите по тази сметка да са част от принадлежащото на адвоката имуществото. Затова и като се е позовал на безспорната принадлежност на сумата от 74 000 лв., на трето лице- клиент на адвоката титуляр на банковата сметка, по която тя е била преведена, както и на крайния й получател - ответника „АГРО СТРАТ” ЕООД, въззивният съд е отрекъл чрез същата неоснователно да се е обогатил ответникът Н.Г., б.ж. на [населено място]. Липсата на елемент от фактическия състав на чл.59, ал.1 ЗЗД е обусловил и отхвърляне на исковата претенция срещу същия, като неоснователна.

Съобразени решаващите мотиви в обжалваното въззивно решение

позволяват да се приеме, че искането за допускане на касационно обжалване следва да се остави без уважение.

Съгласно задължителните постановки в т.1 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС достъпът до касационен контрол по действащия ГПК е предпоставен от произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който включен в предмета на спора е обусловил изхода на конкретното дело и по отношение на който е налице някой от допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т.1-т.3ГПК.Конкретният материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, с който се аргументира общото основание за допускане на касационно обжалване - винаги специфичен за делото, трябва да е от значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

В случая първият от поставените от касатора въпроси отговаря на посочените критерии и като обусловил крайния правен резултат по делото попада в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК.

Неоснователно по отношение на същия е поддържаното селективно основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.

Според задължителните разяснения в т.11 от ППВС № 1/79 г. на които касаторът се позовава, искът по чл.59, ал.1 ЗЗД има субсидиарен характер, поради което намира приложение само в случаите, когато ищецът не разполага с друг иск по отношение на неоснователно обогатилият се. Според посоченото в мотивите на цитираната задължителна съдебна практика създадената от законодателя възможност на неоснователно обеднелият - да се защити спрямо друго лице и с иск на известно основание( непозволено увреждане, договорно отношение и др.) не го лишава от правото да иска от неоснователно обогатилия се връщане на полученото от последния до размера на обедняването. Това означава, че и в разглежданата хипотеза -предявен от обеднелия иск срещу трето лице на различно основание, неоснователно обогатилият нито се е освободил от задължението да върне неоснователно полученото до размера на обедняването на ищеца, нито обеднелият е загубил правото си на иск по чл.59, ал.1 ЗЗД срещу него, т.е. правото на иск по чл.59, ал.1 ЗЗД може да бъде надлежно упражнено от последния.

Съобразено разрешението, възприетото в задължителната практика посочена по- горе, изключва визираното от жалбоподателя противоречие с даденото от Софийски апелативен съд тълкуване на чл.59, ал.1 ЗЗД. Предявеният срещу починалия в хода на процеса ответник Н.Д.Г. иск, с оглед наведените в исковата молба факти и обстоятелства, като основание на същия, безспорно е по чл.59, ал.1 ЗЗД и този иск, съдържащ твърдението на ищеца, че ответникът Г. се е обогатил неоснователно за негова сметка е разгледан от въззивния съд.

Обстоятелството, че решаващият състав на Софийски апелативен съд, анализирайки приетите за установени факти по делото, е отрекъл да са съвкупно осъществени елементите от фактическия състав на чл.59, ал.1 ЗЗД, поради отсъствие на данни за обогатяването на ответника Г., няма за своя правна последица нито лишаване ищеца от правото да иска от неоснователно обогатилия се връщане на полученото до размера на обедняването, нито приемане на заявената от него искова претенция за недопустима, каквато е застъпената от жалбоподателя теза.

Отделно е, че въпрос дали ищцовото търговско дружество е могло или не да предяви срещу този ответник иск на друго известно основание, въобще не е бил обсъждан от въззивната инстанция, тъй като нито е включен в предмета на конкретния правен спор, нито по него Софийски апелативен съд се е произнесъл.

Не обосновава твърдяното противоречие по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК и разрешението, съдържащо се в решение № 531/12 от 01.07.2013 г., по гр.д.№ 1350/ 2010 г.. Със същото е даден отговор на въпроса дали субсидиарният иск по чл.59, ал.1 ЗЗД е приложим, когато правото на строеж на ищец върху отделен обект в сграда с режим на етажна собственост, за който е заплатил СМР, съществува - т.е. когато обектът е изграден, но сградата не е завършена в груб строеж по см. §5, т.46 от ДР на ЗУТ. Такъв въпрос несъмнен не е включен в предмета на възникналия между страните по настоящия правен спор, поради което разрешаването му не е намерило и място в мотивите на обжалваното въззивно решение и твърдяното от касатора противоречие обективно не би било възможно.

Поставените процесуалноправни въпрос, освен че са некоректни, тъй като изрично с отговора на допълнителната искова молба(л.184), депозиран в канцеларията на СГС на 07.03. 2016 г. от починалия в хода на процеса ответник Н.Г., последният изрично се е позовал на задълженията си като адвокат, произтичащи от ЗАдв (ЗАКОН ЗА АДВОКАТУРАТА) да получи процесната сума по клиентската си банкова сметка и да я предаде на трето лице, подчертавайки, че сочената фактология, изложена и от ищеца, се установява от доказателствата по делото, тези въпроси по естеството си съставляват оплакване за допуснато нарушение на процесуалните правила - преклузията по чл.133 ГПК и по чл. 266 ГПК, както и за задължението на съда по чл.146 ГПК, във вр с чл.154 ГПК -да разпредели в доклада си по делото доказателствената тежест на страните по отношение на твърдяните от тях факти и възражения. Поради изложеното дори евентуално основателни поддържаните оплаквания – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК, различни от предпоставките за достъп до касация, независимо от формата под която са заявени в процеса, като явяващи се поставени с оглед становището на страната за процесуална незаконосъобразност на обжалваното въззивно решение и не могат да обосновават общото селективно основание по чл.280, ал.1 ГПК. Липсата на главната предпоставка за допускане на касационното обжалване,според цитираната задължителна съдебна практика, изключва необходимостта от обсъждане поддържаните допълнителни процесуални предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК.

Въпрос № 4 има обуславящо значение за решаващата правна воля на въззивния съд, поради което попада в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК.

Недоказана по отношение на същия е допълнителната процесуална предпоставка за достъп до касация, аргументирана с приетото в определение № 430/13.04.2017 г., по гр. д.№ 4515/16 г. на ІV г.о. на ВКС.

Съгласно задължителните за съдилищата указания в т.2 на ТР №1 /19. 02.2020 г. на ОСГТК на ВКС, извън обхвата на източник за противоречие с практиката на ВКС по см. на чл.280, ал.1 ГПК(ДВ, бр.86/2017 г.) се явяват определенията, постановени по реда на чл.288 ГПК. Застъпеното разбиране е свързано с предмета на производството по селектиране на касационните жалби, който изключва тези определения да са съдебни актове, съдържащи тълкуване на източник на правото - закон или обичай, тъй като съдържа единствено преценката на състава на касационната инстанция за наличието или не на предпоставките на процесуалния закон за достъпа до касационен контрол, уреден по действащия ГПК като факултативен, а не задължителен.

Отделно е, че отговор на поставеният от касатора въпрос № 4 е даден от законодателя, който в разпоредбата на чл.39, ал.3 от ЗАдв (ЗАКОН ЗА АДВОКАТУРАТА), ясно и изрично е изброил за какви цели могат да се превеждат суми по клиентската сметка по ЗАдв (ЗАКОН ЗА АДВОКАТУРАТА), в които са включени и конкретно предвидените с договор между адвоката и клиента, какъвто е и разглежданият случай.

Селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК е аргументирано единствено с възпроизвеждане на законовия му текст и с оглед приетото в т.4 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, не следва да бъде обсъждано.

ІІ.По частната жалба, инкорпорирана в т.3 от съдържанието на касационната жалба:

С обжалваното въззивно определение, разгледано в абз.ІІ от въззивното решение на Софийски апелативен съд, е потвърдено определението на СГС от 07.11.17 г., по т.д.№5820/2015 г. на СГС, с което на основание чл. 248, ал.1 и сл. ГПК е допълнено решението на същия съд от 11. 09. 2017 г., в частта за деловодните разноски – дължимо, съгласно чл.38, ал.2 ЗА адвокатско възнаграждение на адв. С.А.П. в размер на сумата от 3 427.63, отговорността за което е възложено в тежест на ищеца по делото.

При извеждане на крайния си правен извод за неоснователност на подадената частна жалба въззивният съд е съобразил както своевременно заявеното от адв. П. искане да й бъде присъдено адвокатско възнаграждение за осъществената безплатна правна защита и съдействие приживе на ответника Н. Г., така и на липсата на произнасяне в тази насока в първоинстанционен съдебен акт, приемайки че в разглежданата хипотеза отсъствието на представен списък по чл.80 ГПК, на което обстоятелство въззивникът е основал възражението си, е било правно ирелевантно за допустимостта на заявеното искане.

Като неоснователно е преценено и другото въведено от синдика на „БОНИК”ЕООД(н) възражение - за неприложимост на законовото правило на чл.38, ал.2 ЗА, при липса на вписана в процесния договор за правна защита и съдействие със страната конкретна хипотеза на предоставената от пълномощника безплатна адвокатска помощ.

Счетено е, че само по себе си неотразяване в процесния договор за правна защита и съдействие от 16.11.2016 г., на конкретното основание за безплатно предоставената на страната правна помощ по делото, чрез посочване на съответната хипотеза на чл.38, ал.1 ЗА е без значение, доколкото в хода на процеса не е било оспорено нито наличието на предпоставките за такава, нито от данните по делото следва, че между адв. П. и ответникът Г. е било уговорено адвокатско възнаграждение, за безспорно осъщественото надлежно процесуално представителство на последния.

Затова, като се е позовал на качеството на ответника Н.Г. на адвокат, който факт не е бил спорен между страните и на установената от доказателствата по делото безплатно негова защита в процеса от адв.С.А.П.,като пълномощник, решаващият състав на въззивната инстанция е споделил за основан на закона извода на СГС, че всички предпоставки на Закон за присъждане на адвокатско възнаграждение, в съответствие с чл.36, ал.1 ЗА, във вр. с чл.38, ал.1, т.3 ЗА са осъществени.

С оглед решаващите мотиви в обжалваното въззивно определение, настоящият съдебен състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, поради следното:

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК към касационната жалба липсва поставен конкретен правен въпрос от страна на касатора, в качеството му на частен жалбоподател, който да е относим към обжалваното въззивно определение по см. на чл.280, ал.1 ГПК, което е от категорията такива по чл.274, ал.3, т.2 ГПК.

Липсата на общото селективно основание по чл.280, ал.1 ГПК, аргументирането на което законодателят е възложил изцяло в тежест на жалбоподателя, според задължителните постановки в ТР №1/19.02.10 г. на ОСГТК, е достатъчно самостоятелно съображение за недопускане на касационно обжалване, без дори да се обсъждат поддържаните допълнителни процесуални предпоставки.

Насрещната по касационната жалба страна, в срока по чл.287, ал.1 ГПК, е претендирала деловодни разноски, които с оглед изхода на делото и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК следва да й бъдат присъдени в размер на сумата 500 лева – реално заплатено, съгласно приложен договор за правна защита и съдействие, бл.№ 888573/ 06. 01. 2010 г., адвокатско възнаграждение на адв. С.А.П.- САК.

Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на решение на Софийски апелативен съд № 2254 от 16.10.2019 г., по в. т. д. № 2777/2019 г.,по описа на с.с.

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното определение на Софийски апелативен съд, съдържащо се в абз.ІІ от въззивно решение № 2254 от 16.10.2019 г., по в. т. д. № 2777/2019 г., по описа на с.с.

ОСЪЖДА „БОНИК”ЕООД( н), с ЕИК:[ЕИК] и със седалище [населено място] да заплати, на основание чл.620, ал.5 ГПК, по сметна на ВКС държавна такса за касационното производство в размер на сумата 30.00 лв. (тридесет лева) и на Д.Н.Г.,конституирана на мястото на починалия в хода на делото б.ж. на [населено място] Д. Г., сумата 500 лв.( петстотин лева), деловодни разноски за настоящето производство.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване и е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: