О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 323

гр. София, 17.08.2020 г.

В.К.С на Р. Б, ТК, II отделение, в закрито заседание, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ

ГАЛИНА ИВАНОВА

като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№1218 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.274, ал.3, вр. чл.396, ал.2, изр.3 от ГПК.

Образувано е по частната касационна жалба на „В. Б” ЕООД срещу определение №214 от 23.04.2020 г. по в.т.д.№200/2020 г. на АС Варна. С обжалваното определение след отмяна на определение №911 от 24.03.2020 г. по т.д.№424/2020 г. на ОС Варна, е допуснато обезпечение на част от предявения от „Енерго-про продажби” АД срещу „В. Б” ЕООД иск по чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД за сумата от 939 250.34 лв., претендирана като получена без основание цена за произведена от ответника ел.енергия, формирана от разликата между преференциална цена за произведено количество енергия след достигане на нетното специфично производство за съответната година през м.07, 08, 09, 10, 11, 12.2015 г., м.08, 09, 10, 11, 12.2016 г. и м.08, 09 и 10.2017 г. и приложимата цена за излишък на балансиращ пазар, определена от „ЕСО” ЕАД, ведно със законната лихва от предявяване на иска до окончателното изплащане, чрез налагане на запор върху вземания на „В. Б” ЕООД от Фонд „Сигурност на електроенергийната система”, включително и бъдещи вземания, представляващи премии по смисъла на чл.36и, ал.4 от ЗЕ по договор между фонда и производителя за компенсиране с премии, сключен на основание чл.36и от ЗЕ, до размера на сумата от 239 250.34 лв.

В частната касационна жалба са наведени доводи за неправилност на обжалваното определение, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасянето на въззивния съд по следните въпроси: 1. Необходимо ли е съдът да изложи мотиви въз основа на кои от въведените от ищеца твърдения и подкрепящи ги писмени доказателства е направил преценката си за вероятна основателност на иска и кои от представените с исковата молба писмени доказателства могат да се считат за убедителни, за да се счете иска за допустим и вероятно основателен. 2. Налице ли е вероятна основателност на иска, когато за процесния период не съществува административен акт, въз основа на който ищецът обосновава претенцията си за неоснователно обогатяване. 3. Допустимо ли е налагане на обезпечение само поради презюмиране на обезпечителна нужда по висящ осъдителен иск, ако не са изпълнени условията на чл.391, ал.1, т.1 и т.2, вр. чл.391, ал.3 от ГПК. 4. Налице ли е обезпечителна нужда при вече допуснати обезпечения на бъдещ иск. 5. Само посочване на твърдяната договорна връзка между ответника и третото задължено лице, достатъчна ли е за индивидуализиране на вземането на ответника по този договор с третото лице, след като в исковата молба е посочена конкретната електроцентрала, предмет на претенцията, а такава индивидуализация на вземането не е направена в искането за запор на вземания по сочено договорно правоотношение с трето лице. 6. Счита ли се за индивидуализирано вземането на ответника, след като не е посочена изрично и индивидуализирана електроцентралата, за която се отнася твърдяната договорна връзка между ответника и третото лице. 7. Правилно ли е допускане на обезпечение на висящ иск върху вземане на длъжника от трето лице само с посочване на твърдяната договорна връзка между ответника и третото лице, без да са наведени твърдения за съществуване на такова правоотношение и такова вземане в исковата молба. 8. Допустимо ли е налагане на обезпечение по висящ иск, без съдът да изложи мотиви относно установените от него положителни предпоставки по чл.391 и липсата на пречки по чл.393 от ГПК. Изложени са съображения, че първите седем въпроса, са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, а спрямо последния въпрос – че е решен в противоречие с практиката на ВКС, основание, поддържано и по отношение на въпроси първи, втори и трети. Твърди се, че определението е и очевидно неправилно.

Ответникът по частната касационна жалба - „Енерго-про продажби” АД заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и становищата на страните, намира следното:

Частната жалба е подадена от надлежна страна, в преклузивния срок по чл.396 от ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима.

За да постанови обжалваното определение въззивният съд е приел, че по делото са представени доказателства, че за части от предявения иск /за 300 000 лв. и за 400 000 лв./ по реда на чл.390 от ГПК са допуснати обезпечения, но остатъкът от 239 250.34 лв. не е обезпечен. Посочил е, че от приложените към исковата молба доказателства се установява, че предявеният осъдителен иск по чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД е допустим и вероятно основателен, а доколкото се касае за осъдителен иск за парично вземане, обезпечителната нужда се предполага, с оглед целта на обезпечителното производство – запазване в патримониума на ответника на имуществото, което да послужи на ищеца при евентуално уважаване на иска, като без обезпечението, осъществяването на правата по решението ще бъде затруднено. Счел е, че исканата обезпечителна мярка – запор върху вземания на ответника е подходяща, като посочването на договорната връзка с третото лице и основанието на твърдяното правоотношение са достатъчни за индивидуализиране на вземането, като няма забрана да бъде наложен запор и върху бъдещи вземания.

Настоящият състав намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване.

Съгласно разясненията, дадени в т.4 от ТР №1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, визираното основание е налице, когато се прилага неясна, непълна или противоречива законова разпоредба и тълкуването й е наложително, тъй като липсва съдебна практика в тази насока или когато, макар и непротиворечива, създадената по прилагането й съдебна практика се преценява впоследствие като неправилна и следва да бъде изоставена. В случая освен, че не са изложени доводи за значението на първите седем въпроса за точното прилагане на закона и за развитието на правото, разпоредбите на чл.391 от ГПК са ясни, пълни и непротиворечиви, като по приложението им е налице богата и непротиворечива практика на ВКС. Според посочената практика мотивите на определението за допускане на обезпечение следва да съдържат констатациите на съда за това дали са налице всички законови предпоставки за допускане на обезпечение, като проверката за вероятна основателност на иска се прави при преценка на доказателствата от външна страна, без да се извършва проверка за тяхната валидност и истинност /последното предполага да бъдат взети предвид направените от другата страна възражения/ и без да се навлиза в предмета на исковото производство /поради и което в обезпечителното производство не е въведен принципа на главното и пълно доказване, а се изисква само установяване на вероятност на вземането/. Преценката на интереса от обезпечаване е винаги конкретна, с оглед специфичните за делото факти, като при липса на данни, които я опровергават, нуждата се предполага. Липсва законова разпоредба, която да определя както минималните, така и максималните изисквания за индивидуализацията на вземанията на длъжника по обезпечението, респективно по евентуално последващото обезпечително производство, които да бъдат посочени от страната, която иска обезпечение на предявения от нея иск чрез налагането на обезпечителна мярка запор върху вземането на длъжника към трети лица. Поради това молителят следва да определи вземането, върху което иска да бъде наложена обезпечителна мярка запор, било чрез посочването на онези белези, които са му известни и дават възможност за индивидуализация на вземането, било чрез посочване на белезите, който индивидуализират вземането според молителя. Последният не е страна по вземането, върху което иска да бъде наложена обезпечителната мярка, поради което не може да му бъде възложена тежестта да посочи всички елементи на вземането, които да установяват както съществуването му, така и неговия размер. В производството по обезпечение молителят следва да индивидуализира вземането, върху което иска да бъде наложена обезпечителната мярка запор, чрез посочване на тези индивидуализиращо признаци от него, които са му известни и които дават възможност за индивидуализирането му, но не е задължен да посочва всички индивидуализиращи признаци на вземането. Липсва възможност да бъде извършена проверка за съществуването на вземането и за размера на същото преди налагането на обезпечителната мярка. Последната се налага въз основа на твърденията на кредитора-молител в производството по обезпечение, поради което той носи риска, както от несъществуването на вземането, чието запориране е поискано, така и от липсата на признаци, позволяващи индивидуализацията на вземането, което ще доведе до невъзможност за прилагане на обезпечителната мярка. Въпросът на индивидуализацията на вземането е винаги фактически и се преценява от съда с оглед на конкретните данни по делото, поради което е невъзможно определянето на единни правила за такава индивидуализация, които да са приложими за всички вземания.

Тъй като в случая при постановяване на обжалваното определение, въззивният съд се е съобразил изцяло с посочените разрешения, се налага извод за отсъствие на предпоставките за допускане на касационно обжалване както по първите седем /още повече, че с четвърти въпрос се предпоставя допуснато от въззивния съд обезпечение на вече обезпечен иск, а както бе посочено по отношение на исковата сума от 239 250.34 лв. обезпечение на иск не е било допуснато преди произнасяне на съда с обжалваното определение/, така и по последния от формулираните от касатора въпроси.

С оглед изложеното и тъй като при постановяване на обжалваното определение не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, не се установява и твърдяната очевидна неправилност. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение №214 от 23.04.2020 г. по в.т.д.№200/2020 г. на АС Варна.

Определението не може да се обжалва.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.