ОПРЕДЕЛЕНИЕ№ 489

София, 17.08.2020 г.

В.К.С, Първо търговско отделение, в състав:

Председател: Е. Ч

Членове: Р. Б

В. Х

разгледа в закрито заседание докладваното от съдията Христакиев т. д. 1873 по описа за 2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК.

Образувано е по жалба на ищеца К. Б. срещу въззивно решение на Софийски апелативен съд, с което, след отмяна на първоинстанционното решение, са отхвърлени предявените срещу П. П. искове по чл. 240 вр. чл. 99 ЗЗД и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на главница и лихва за забава по договор за заем, сключен между ответника и трето лице във връзка с договор за цесия между третото лице и ищеца, с изложени оплаквания за неправилност и искане за отмяната му със съответните последици.

Ответникът оспорва жалбата.

I. 1. Въззивният съд е приел за установено, че 23.12.2009 г. между ответника като заемател и третото лице „ГМ Капитал“ ООД като заемодател е бил сключен договор за заем на сумата 50000 евро със срок за връщане до 2013 г. С договор за цесия от 18.06.2012 г. третото лице прехвърлило на ищеца вземането си по договора за заем в размер на 44500 евро вместо изпълнение на парични задължения на третото лице към ищеца в общ размер 125000 лв., без ДДС, представляващи възнаграждения за предоставени правни услуги по три договора за правна помощ.

2. По оплаквания на ищеца в отговора на въззивната жалба, въззивният съд, обсъждайки кръга на предявените от ответника възражения, конкретно възражение за прекратяване на действието на договора за заем, и допустимостта на доказателствата, конкретно представен от ответника писмен анекс от 28.12.2009 г., е приел, че своевременно, с отговора на исковата молба, ответникът е предявил възражение, че сумата, предмет на заема, не й е била предадена, независимо от съдържащото се в самия договор изявление в обратния смисъл.

Установил е, че по направено от ищеца преди първото заседание искане да се задължи ответникът да уточни какво точно основание за нищожност или унищожаемост на договора твърди и какво точно твърди да са действителните отношения между страните, вкл. изрично дали оспорва предаването на заетата сума на 23.12.2009 г., първоинстанционният съд е указал на ответника да вземе становище в първото заседание.

Приел е, че в първото съдебно заседание първоинстанционният съд е допуснал процесуално нарушение, като е дал ход на делото в нарушение на чл. 142, ал. 2 ГПК, независимо, че преди заседанието по делото е била депозирана молба на ответника с изявление за оттегляне на пълномощията на упълномощения до този момент адвокат и искане за отлагане на делото поради внезапно заболяване, във връзка с което към молбата е било представено писмено доказателство – болничен лист с предписан домашно-амбулаторен режим на лечение и отбелязване, че лицето не може да се яви в съда в деня на насроченото заседание. Установил е също, че в това заседание съдът, в отсъствието на ответника и на негов представител, е приел доклад по делото, в който не е посочена правната квалификация на възраженията на ответника и не е разпределена доказателствената тежест. Във второто заседание първоинстанционният съд, като е споделил доводите на ответника за допуснато в първото заседание нарушение по чл. 142 ГПК, е приел, че следва да се повторят извършените процесуални действия. Също така е допълнил доклада, като е указал на страните кои са релевантните за предявените искове факти и е разпределил доказателствената тежест, като за ответника е посочил общо, че същият следва да докаже възраженията си. Последното въззивният съд също е счел за несъдържащо доклад на приетата правна квалификация на възраженията на ответника и релевантните за тях факти и не представлява разпределяне на доказателствената тежест във връзка с тези възражения.

С оглед на тези обстоятелства – допуснатото от първоинстанционния съд процесуално нарушение по чл. 142, ал. 2 ГПК и непълнотата на приетия в първото заседание доклад - въззивният съд е обосновал правен извод, че не е настъпила преклузия за посочване и представяне на анекса от 28.12.2009 г., представен от ответника във второто заседание. Приел е също, че по реда на чл. 176 ГПК в това заседание ответникът е уточнила възражението си за недействителност на договора за заем в смисъл, че независимо от подписването на договора не е получила сумата 50000 евро, поради което с анекса страните прекратили договора и на следващата година сключили нов.

3.1. Във връзка с доказателственото значение на анекса по повод заявените от ищеца оспорване на датата на съставянето му, въззивният съд е приел, че в случая не се прилага разпоредбата на чл. 181, ал. 1 ГПК. Приел е, че тази разпоредба урежда случаите на спор относно датата на частния документ, когато моментът на съставянето му е от значение за конкуренцията на права, черпени от един и същи праводател, и съответно трето лице, спрямо което датата е противопоставима само, ако е достоверна, е единствено това, което претендира права, придобити преди датата на спорния документ. Счел е, че доколкото ответникът не е лице, което да претендира права, придобити от същия праводател, разглежданият случай остава извън хипотезата на чл. 181, ал. 1 ГПК, съответно ищецът не се явява трето лице, спрямо което да е противопоставима единствено достоверната дата, а съобразно общите правила същият, като правоприемник на заемодателя, носи тежестта да обори посочената в документа дата на съставянето му.

3.2. Независимо от тези съображения, въззивният съд е обсъдил и възможното тълкуване, според което трети лица по смисъла на чл. 181, ал. 1 ГПК са изобщо тези, които не са участвали в съставянето на частния документ, черпят права от един от издателите му и биха могли да бъдат увредени от неговото антидатиране. Приел е, че в този случай ищецът се явява трето лице по чл. 181, ал. 1 ГПК с последица липса на достоверна дата на анекса спрямо него, което налага да се обсъдят събраните доказателства относно датата на съставянето му, неговото съдържание (във връзка с въпроса за предаването на заетата сума) и автентичността на подписа, положен от името на заемодателя.

С оглед на това въззивният съд е обсъдил относимите към предаването на заетата сума доказателства, а именно дадените от ответника по реда на чл. 176 ГПК обяснения, годишни данъчни декларации на ответника за периода 2010-2013 г., подадени от съпруга на ответника декларации по реда на ЗПИЛЗВДД за 2009-2010 г., счетоводна експертиза, изготвена въз основа на данъчната декларация на заемодателя за 2009 г. и счетоводни документи на същото дружество (аналитична оборотна ведомост). Въз основа на направения анализ е приел за установено, че сума в размер на 50000 евро е била предадена на ответника на 10.01.2010 г. и е опровергано съдържащото се в договора за заем удостоверително изявление, че същият служи и за разписка за предаването на заетата сума.

4. От правна страна въззивният съд е изложил съображения, че липсата на достоверна дата на анекса (при възприемане на по-широкото понятие за „трето лице“ по смисъла на чл. 181, ал. 1 ГПК) е от значение за представителната власт на управителя на дружеството-заемодател, освободен като такъв, считано от 10.06.2011 г. Приел е, че тази представителна власт е от значение за последиците на диспозитивната част на анекса (отразеното в него съгласие за прекратяване на действието на договора за заем), а по отношение на включеното в документа удостоверително изявление, че сумата по договора за заем не е предадена на заемателя – че представителната власт е от значение само за правната характеристика на това изявление и неговата доказателствена стойност, но не и за верността му (доколкото последната като факт не зависи от представителната власт на автора на изявлението). Приел е по-нататък, че дори и да се приеме за установено, че анексът е съставен след освобождаването на управителя (за целите на процеса съобразно тезата на ищеца), то диспозитивното изявление за прекратяване на договора за заем не би породило последици, а удостоверителното изявление за липса на предаване на сумата по заема би представлявало писмена декларация със значението на начало на писмено доказателство по чл. 165, ал. 2 ГПК и разкриваща възможност за опровергаване със свидетелски показания на направеното от ответника в самия договор писмено признание за получаването на сумата.

Приел е също, че с оглед установената липса на предаване на заетата сума на 23.12.2009 г. и доказаното предаване на сума в този размер на 10.01.2009 г. договорът за заем при сключването си не е породил правно действие, а има характеристиката на предварителен договор за заем. С оглед на това, дори и при извод за липса на прекратяване на този договор (в случай, че изразеното в анекса последващо съгласие в този смисъл не е породило действие), следва да се приеме, че правата на заемодателя са възникнали с предаването на сумата въз основа на окончателния договор за заем. Доколкото обаче не са налице данни този окончателен договор да е бил сключен в изпълнение на предварителния договор (предвид изричното оспорване от страна на ответника), съдът е приел, че възникналото въз основа на него вземане е различно от индивидуализираното в договора за цесия вземане, поради което ищецът не се легитимира като кредитор за предявените с исковете вземания.

II. Допускането на касационно обжалване се обосновава с основания по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

1. Очевидна неправилност като основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК се твърди да се изразява в това, че съдът е отхвърлил исковете въз основа на непредявени с отговора на исковата молба възражения на ответника, че съдът е приложил нормите на чл. 17, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД в техния противоположен смисъл и че е извършил грубо нарушение на правилата на формалната логика при установяване на момента на предаване на заетата сума, като се поддържа, че не е логично лице да подпише документ с признание, че е получило в заем парична сума, без действително да я е получило; че не е логично при подписването на анекса да не е изискано връщането на оригинала на договора, който служи и като разписка за предаването на сумата от страна на заемодателя; че не е логично при получаване на уведомление за цесия длъжникът да не възрази за несъществуване на вземането; че не е логично ответникът да оспорва задължението си при положение, че в продължение на години го е декларирала в данъчните си декларации; че не е логично да не предяви такова възражение и при обжалване на допуснатото обезпечение, че не е логично да не приложи спорния анекс към отговора на исковата молба, че противоречат на формалната логика и анексът и обясненията на ответника относно даденото обяснение за сключването на анекса, а именно липсата на финансова възможност на заемодателя да я предостави; че противоречи на формалната логика и изводът за сключен през 2010 г. друг договор за заем при липсата на доказателства за това, каквито би следвало да са в държане на ответника.

Соченото основание за допускане на касационно обжалване не е налице.

Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК.

В разглеждания случай от мотивите на обжалваното решение, относими към обжалваната част, не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл. Решението нито е явно необосновано при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. Конкретно следва да се посочи, че произнасянето на съда по непредявено своевременно възражение не може да представлява очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл, а единствено процесуално нарушение като касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, което може да обоснове допускане на касационно обжалване само при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Не е налице и прилагане на материалноправна норма в нейния противоположен смисъл, доколкото приложението на чл. 17 ЗЗД изобщо не е било предмет на обсъждане от въззивния съд. Накрая, изложените твърдения за „нелогичност“, основани на конкретни факти, не обосновават нарушение на правилата на формалната логика, доколкото последното понятие няма връзка с изтъкнатата от жалбоподателя „нелогичност“, а се ограничава до правилата на логическото мислене, опитните правила и каузалните връзки между явленията.

2. По основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касационната инстанция прие следното.

2.1. Поставя се въпросът „Поставя се въпросът има ли допуснато нарушение на чл. 142 ГПК от първоинстанционния съд при положение, че той е дал ход на делото, защото не са представени доказателства от страната, поискала отлагане, че е уведомила представителя си за оттегляне на дадено пълномощно и при условие, че от официални документи, приложени по делото, се констатира, че е невярно изявлението на страна, че е оттеглила пълномощното на процесуалния си представител, тъй като той е получил от нейно име съобщения и книжа както преди провеждането, така и след провеждането на заседанието?“

Въпросът се намира във връзка с изложените от въззивния съд мотиви за допуснато от първата инстанция нарушение по чл. 142 ГПК. Не се обосновава обаче противоречие с цитираната от жалбоподателя практика. Поддържа се неправилност на извода за допуснато в първото заседание нарушение по чл. 142, ал. 2 ГПК, тъй като въззивният съд не съобразил липсата на представени от ответника доказателства за оттегляне на пълномощното, както и факта, че че адвокатът е получавал съобщения, адресирани до ответника, както преди, така и след заседанието. Така формулиран, въпросът не държи сметка за установения в чл. 35 ГПК начин за оттегляне на пълномощието, а именно чрез уведомяването на съда. Отпадането на представителната власт на пълномощника настъпва като последица единствено от това уведомяване, като е без значение дали доверителят е уведомил пълномощника за това – извършените до уведомяването на съда действия остават в сила, дори и пълномощникът да е бил уведомен за оттеглянето, като липсата на представителна власт поражда последици единствено във вътрешните отношения на страните, а действията, извършени след уведомяването на съда, не пораждат процесуални последици, дори и пълномощникът да не е бил уведомен за оттеглянето. С оглед на това липсата на други доказателства за оттегляне, извън самата молба от 24.11.2015 г., не може да обоснове извод, че към датата на провеждане на заседанието ответникът е имала пълномощник по смисъла на чл. 142, ал. 2 ГПК. Изводите на въззивния съд в тази насока не противоречат на установената практика и не е налице специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

2.2. Поставя се и въпросът „Допустимо ли е след обявяване на доклада по делото за окончателен да се представя от ответника, документи, които той твърди, че са съществували и са били в негово държание още от преди образуване на делото, съобразно посочената в тях дата, респ. е можел да представи или цитира в подадения отговор, и те да се приемат от съда като писмени доказателства, при условие, че с тях се цели да се установяват фактически обстоятелства, които не са заявени в подадения отговор, респ. не са уточнени и конкретизирани от ответника в процеса на постановяване на доклада?“

Противоречие с практиката на ВКС се твърди да е налице по отношение на извода на въззивния съд, че не е преклудирано процесуалното право за представяне на анекса, въпреки че той е бил представен и приет като доказателство след обявяване за окончателно на допълнението към доклада и с него се цели да се установят незаявени с отговора фактически твърдения.

Не е налице противоречие на този извод на въззивния съд с практиката на ВКС.Птелна е практиката, вкл. в цитираните от жалбоподателя решения, че съгласно чл. 146, ал. 3 ГПК преклузията настъпва едва след приемането на доклада и след като на страните е дадена възможността да предприемат съответните процесуални действия. Доколкото в разглеждания случай анексът е бил представен след допълването на доклада и във връзка с него, изводът на въззивния съд за липса на преклузия е съобразен с установената практика, поради което поставеният въпрос не обосновава основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

2.3. Третият поставен въпрос е „В кой момент се преклудира правото на ответника да направи възраженията си по същество, които се основават на съществуващите и известни нему факти, при условие, че му е връчен надлежно препис от исковата молба и доказателствата към нея, същият е упражнил процесуалното си право да подаде отговор в срока по чл. 131 ГПК и е бил задължен с изрично разпореждане да уточни неясните си и уклончиви твърдения?“

Този въпрос също не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото не съответства в цялост на изложените от въззивния съд правни съображения. Последните съдът е основал не само на посочените във въпроса предпоставки, но и на установеното процесуално нарушение по чл. 142, ал. 2 ГПК, което е възпрепятствало ответника да уточни възражението си за недействителност в проведеното първо заседание.

2.4. На четвърто място се поставя въпросът „В случай, че въззивникът не е релевирал в отговора по чл. 131 ГПК и във въззивната жалба правопогасяващи възражения, които е могъл, но е пропуснал да направи пред първоинстанционния съд, респ. не е поддържал тези възражения в жалбата, следва ли въззивният съд да обосновава и основава решението на тях без да даде възможност на другата страна да изрази становище и ангажира доказателства, с които да ги обори?“

Значението на въпроса се обосновава с твърдението, че въззивният съд е приел, че договорът за заем е симулативен и/или има характер на предварителен договор за сключване на договор за заем, при положение, че в процеса такива възражения от ответника не са въведени.

Въпросът не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК като несъответстващ на изводите на въззивния съд. Съдът изобщо не е разглеждал въпрос за симулативност на договора за заем. Възражението на ответницата, че независимо от отразеното в договора признание, че същият служи като разписка за дадената в заем сума, такава сума не е била предадена, съдът е обсъждал от гледна точка на верността на това изявление, като го е приел за опровергано, макар и непрецизно да е квалифицирал възражението като такова за симулация, доколкото удостоверителното изявление за факт изначално не може да бъде симулативно в същинския смисъл на понятието „симулация“. Що се отнася до извода на съда, че с оглед липсата на предаване на сумата договорът от 23.12.2009 г. представлява предварителен договор за заем, достатъчно е да се отбележи, че този извод представлява квалификация на договора според правната природа и последиците му, която не може да бъде обект на преклузия, поради което в това отношение изводът на съда, че договорът има характера на предварителен, не е формиран в противоречие с установената практика

2.5. Въвежда се и въпросът „В случай, че въззивникът не е релевирал в жалбата възражения за допуснати процесуални нарушения при постановяване на доклада следва ли въззивният съд да извършва служебна проверка за законосъобразност на този акт и при евентуално установяване на пороци задължен ли е да даде указания на страните кои са приетите от него релевантните факти, как се разпределя доказателствената тежест за установяването им и да предостави възможност на страните да ангажират съответни доказателства и доказателствени средства?“

Значението на въпроса се обосновава с доводите, че въззивният съд, при възложена от първата инстанция доказателствена тежест върху ответника да докаже датата на съставяне на процесния анекс и при липсата на оплакване на ответника във въззивната жалба доказателствената тежест да му е неправилно възложена, с решението си е възложил доказателствената тежест върху ищеца и е приел, че предвид липсата на доказателства, опровергаващи датата на документа, следва да се приеме, че същият е съставен на посочената в него дата, без преди това в съдебно заседание да извърши ново разпределение на доказателствената тежест и да даде на страните възможност да предприемат съответните процесуални действия.

Въпросът е относим към правните изводи на въззивния съд, основани на датата на съставяне на процесния анекс, поради което е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. С оглед изложените от жалбоподателя доводи за противоречие на правните изводи на въззивния съд относно разпределението на доказателствената тежест с постановките по т. 2 от ТР № 1/2013 на ВКС-ОСГТК касационно обжалване следва да бъде допуснато за проверка на съответствието на тези правни изводи с цитираната задължителна практика.

2.6. Шестият поставен въпрос

„Задължен ли е въззивният съд да допусне изготвяне на повторна съдебна експертиза, при условие, че в отговора на жалбата е релевирано възражение, че приетото пред първата инстанция заключение е изготвено в противоречие на утвърдената методика за съответната научна дисциплина и е непълно, защото не е даден отговор на част от поставените и допуснати въпроси, с които страната направила искането цели да установи обстоятелства, за които въззивният съд не е дал указания, че са в нейна доказателствена тежест, но в решението изрично посочва, че същата страна следва да ги установи при условията на главно и пълно доказване?“

също не е обосновава допускане на касационно обжалване, тъй като не е налице противоречие с посочената от жалбоподателя практика по т. 3 от ТР № 1/2013, съгласно която задължението за служебно назначаване на експертиза във въззивното производство предпоставя (извън случаите на необходимост да се приложи императивна материална норма, за което въпрос в изложението не се поставя) оплакване във въззивната жалба (респ. отговора) за погрешно установен от първата инстанция релевантен факт. В разглеждания случай в отговора на въззивната жалба ищецът не е изложил оплакване за неправилност на фактическите изводи на съда относно датата на съставяне на анекса (за която е от значение заключението на почерковата експертиза, каквато се твърди, че е следвало да бъде служебно повторно назначена), а е изложил съображения относно доказателствената стойност на експертното заключение.

2.7. Седмият въпрос не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не съответства на изводите на въззивния съд твърдението, че същият не се е произнесъл по направеното в отговора на въззивната жалба възражение за преклузия на анекса и по доказателственото значение на заключението на почерковата експертиза.

2.8. Въпросът „Ограничена ли е свободата на преценка на доказателствата и доказателствените средства на съда при условие, че е установено, че са осъществени презумпционните предпоставки за приложението на оборими и необорими презумпции, както и при преценка на частни писмени документи, изходящи от страна в процеса, които съдържат и/или от които се извеждат неизгодни за нея факти?“,

чието значение се обосновава с доводи за неприлагане от въззивния съд на презумпциите по чл. 109 ЗЗД, като се поддържа, че с процедурата по чл. 183 ГПК в заседанието на 20.04.2016 г. е установено, че договорът за заем не се намира у ответника. Въпросът не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото не съответства на данните по делото, респ. на изводите на въззивния съд – с определение по чл. 183 ГПК в съдебното заседание първоинстанционният съд е задължил ответника да представи оригинала на анекса, а не на договора за заем.

2.9. Деветият въпрос относно задължението на съда да обсъди поотделно и в цялост събраните в хода на производството доказателства също не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото, макар и подробно да са изброени доказателства и факти, които според жалбоподателя да са били игнорирани от въззивния съд, не се обосновава конкретна връзка на тези доказателства с конкретни правни изводи на въззивния съд, а общо се твърди, че при обосноваване на извода, че ответникът е доказала непредявени от нея възражения, без да им е дадена правната им квалификация, нито пред първата, нито пред въззивната инстанции, като изцяло са игнорирани писмени доказателства, ползващи се с материална доказателствена сила.

2.10. Накрая по основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се поставя и въпросът „Възможно ли е при наличието на т. нар. начало на писмено доказателство да се разкрива симулативност на сделка само със свидетелски показания и изходящи от страната или свързано с нея лице частни писмени документи, и при положение, че е допустимо следва ли доказването да е пълно?“

Значението на въпроса се обосновава с довода, че въззивният съд е приел, че от показанията на свид. Д., дадените по реда на чл. 176 ГПК обяснения на ответника и от подадени от нея и от съпруга й декларации се разкрива симулативността на договора за заем. Извод за симулативност на договора за заем въззивният съд не е обосновавал, а, както се посочи по-горе, непрецизно за симулативно е счетено приетото за опровергано удостоверително изявление за получаване на сумата по заема. Въпросът следователно не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК и не обосновава допускане на касационно обжалване.

3. Във връзка с изтъкнатите основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК са формулирани и три процесуални въпроса.

Съобразно разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК основанието „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ предпоставя наличието на едно от следните: 1) създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебна практика следва да бъде създадена или осъвременена.

В разглеждания случай общо се твърди, че по тези въпроси не е налице задължителна съдебна практика, поради което отговорът би бил от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Така направеното общо твърдение не обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се твърди по поставените въпроси да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Поддържа се липса на практика на касационната инстанция (което се свързва с третата форма на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), без обаче да се обосновава наличие и на останалите елементи на тази форма – да е налице непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика. Аргументи в тази насока не са изложени, което е достатъчно основание да се откаже допускане на касационното обжалване.

С оглед изложеното по така поставените въпроси не се обосновава специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поради което по тях касационно обжалване не следва да се допуска.

С тези мотиви съдътОПРЕДЕЛИ:Допуска касационно обжалване на решение № 900/16.04.2019 г. по гр. д. № 5926/2018 г. по описа на Софийски апелативен съд.

Указва на ищеца К.Г.Б. в едноседмичен срок от съобщението да представи документ за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 2087 лв. с посочен в него номер на делото, като при неизпълнение в срок производството ще бъде прекратено.

При представяне на таксата, респ. при изтичане на срока, делото да се докладва за насрочване или прекратяване.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: