О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 491

София, 21.08. 2020 г.

Върховният касационен съд на Р. Б, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на двадесет и двадесет и пети март през две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Е. М

ЧЛЕНОВЕ: И. П

Д. Д

при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора …………………………....................., като изслуша докладваното от съдията Е. М т. д. № 2109 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано e по касационната жалба с вх. № 4543 от 4.VІ.2019 г. на едноличния търговец С.М.Б. от [населено място], [община], действаща с фирмата „В. къща - С. Б.” /ЕИК[ЕИК]/, която е била подадена чрез процесуалния й представител по пълномощие от АК-Варна против решение № 71 на Пловдивския апелативен съд, ТК, І-и с-в, от 27.ІІ.2018 г., постановено по т. д. № 719/2018 г., с което – на основание чл. 79, ал. 1 във вр. чл. 240 ЗЗД чл. 86, ал. 1 ЗЗД – настоящата касаторка /ЕТ/ е била осъдена да заплати на ищцовото „Биофуел” ЕООД-гр. Бургас следните три суми: 1./ В размер на 143 170 лв. (сто четиридесет и три хиляди, сто и седемдесет лева), представляваща главница по договор за паричен заем, сключен помежду им на 1.Х.2015 г., както и ведно със законната лихва върху тази главница, считано от завеждане на делото и до окончателното й изплащане; 2./ В размер на 992.35 лв. (деветстотин деветдесет и два лева и тридесет и пет стотинки), представляваща договорна възнаградителна годишна лихва от 3% върху заемната сума за периода от предоставяне на съответната част от главницата до датата на падежа на връщане – 31.ХІІ.2015 г.; 3./ В размер на 2 668.64 лв. (две хиляди, шестстотин шестдесет и осем лева и шестдесет и четири стотинки), представляваща обезщетение в размер на законната лихва за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД върху горепосочената главница за периода от 1.І.2016 г. и до датата на завеждане на делото /6 юли 2016 г./.

Оплакванията на ЕТ касатор са както за недопустимост /произнасяне plus petitum и по непредявени иск/, така и за неправилност на атакуваното въззивно решение: предвид неговата необоснованост и постановяването му в нарушение на материалния закон. Поради това се претендира обезсилването му и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, който да се произнесе по съществото на действително предявените два обективно съединени осъдителни иска или, алтернативно – отменяването на обжалваното въззивно решение и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който двете искови претенции на бургаското дружество срещу ЕТ настоящ касатор да бъдат отхвърлени в предявените по делото техни размери, вкл. и наред с присъждането на всички направени от Б. разноски на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.

В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата подателката й С.М.Б. обосновава приложно поле на касационния контрол освен с твърденията си за вероятна недопустимост и за „очевидна неправилност” на атакуваното въззивно решение /основания по чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро и 3-то ГПК за директен достъп до касационно обжалване/, още и с наличието на предпоставката по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с този свой акт по съществото на спора Пловдивският апелативен съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните седем процесуално- и материалноправни въпроса:

1/ „Представлява ли произнасяне от страна на съда по непредявен спор /свръхпетитум/, случаят, в който ищецът претендира заплащане по един единствен договор, а въззивният съд, без да е направил нов доклад по делото, излага изводи за наличие на множество договори и въз основа на тях потвърждава първоинстанционното решение”?

2/ „Допустимо ле и въззивният съд, след като е установил наличие на множество договори между страните, а не само на един /така, както се твърди в исковата молба/, да се произнася с потвърждаващо решение, след като първоинстанционният съд се е произнесъл по иск, касаещ един договор между страните?”;

3./ „Следва ли въззивният съд, съобразно ТР № 1/9.ХІІ.2013 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/2013 г., при установяване на множество правоотношения между страните, служебно да направи нов доклад по делото, след като първоинстанционният съд се е произнесъл по иск, касаещ един договор между страните, т.е. след като е установил служебно, че доклада на първостепенния съд е неправилен или непълен?”;

4./ „Следва ли въззивният съд, установявайки множество правоотношения между страните, да се произнесе по всяко едно от тях?”;

5./ „Симулативен ли е двустранен договор, страните по който изначално изготвят писмени документи, които препятстват последващото настъпване на правните и фактически последици от договора?”;

6./ „Подписването на договор по чл. 180 ЗЗД едновременно с договора за заем /превеждане на първата част от паричните суми/, представлява ли изначално нежелание да бъдат получени правните последици на един договор по реда на чл. 240 ЗЗД?”;

7./ „Привидна или абсолютна симулация представляват горните действия?”

По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответното по касация „Биофуел” ЕООД-гр. Бургас /ЕИК[ЕИК]/ писмено е възразило чрез своя процесуален представител по пълномощие от АК-Пазарджик както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за недопустимост и за неправилност на атакуваното въззивно решение, претендирайки за потвърждаването му, както и за присъждането на деловодни разноски, но без да са били ангажирани доказателства, че такива реално са били направени. Инвокиран е довод, че в изложението на касаторката Б. по чл. 284, ал. 3 ГПК нямало формулиран правен въпрос, нито било налице твърдяното от нея противоречие между съдебния акт, предмет на жалбата й, „и практиката на съдилищата по аналогични спорове”.

Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в пределите на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред Пловдивския апелативен съд, касационната жалба на ЕТ С.М.Б. от [населено място], [община], действаща с фирмата „В. къща-С. Б.” /ЕИК[ЕИК]/, ще следва да се преценява като процесуално допустима.

Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване са следните:

1. По твърдението на касаторката Б. за наличие на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК, обуславящо директен достъп до касационен контрол::

Не се констатира вероятност постановеното от Пловдивския апелативен съд решение да е процесуално недопустим съдебен акт, тъй като в доклада по делото, обявен на страните по спора в откритото съдебно заседание на 30.І.2019 г., надлежно е било установено, че: „едноличният търговец е осъден да заплати частично поисканите суми”. Отделно от това не е била променяна дадената от Пазарджишкия ОС в Определение № 687/27.ІХ.2016 г. правна квалификация на главния иск: „по чл. 79 вр. чл.240 ЗЗД”, чиято цена е била в размер на 172 170 лв., а не - 150 000 лв. /”сто и петдесет хиляди лева и оо стотинки”/, какъвто е размерът на сумата, посочен в писмения „Договор за паричен заем” от 1.Х.2015 г. Следователно с атакуваното решение въззивната инстанция се е произнесла по съществото на точно тези обективно кумулативно съединени осъдителни искови претенции на бургаското дружество срещу ЕТ настоящ касатор, произтичащи от договорно основание, с които е бил сезиран първостепенния съд.

2. Относно липсата на приложно поле на касационното обжалване в хипотезата по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК:

При потвърждаване на решението на първостепенния съд в атакуваната от ЕТ настоящ касатор негова осъдителна част, въззивната инстанция стриктно е разграничила, че сключеният на 1.Х.2015 г. между търговците, страни по спора, формален /писмен/ договор за заем в размер на сумата от 150 000 лв., представлява всъщност само едно „обещание за заем” (pactum de mutuo dando), изрично уредено с разпоредбата на чл. 241 ЗЗД. Докато претендираната в петитума на исковата молба на бургаското дружество срещу ЕТ Б. по-голяма сума - в размер на 172 170 лв., представляваща главница на задължението на заемателката /ЕТ/, произтичала от реалното получаване от страна на последната на суми по 7 заемни правоотношения помежду им, възникнали последователно на датите 5, 6, 7, 8, 9, 13 и 15 октомври`2015 г. Решаващият правен извод на Пловдивския апелативен съд е бил за недоказаност на защитната теза на ЕТ С. Б. досежно привидността /симулативността/ на тези 7 последователно възникнали заемни правоотношения с ищцовото „Биофуел” ЕООД-гр. Бургас в перида 5-15.Х.`2015 г.,

Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на тълкувателно решение № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Последователно разграничено е в мотивите към тази точка на ТР, че материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на решението, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. На плоскостта на това разграничение в процесния случай по необходимост се налага извод, че първите четири правни въпроса, формулирани в изложението на Б. по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата й се отнасят до правилността на атакуваното с нея въззивно решение, докато останалите три са с изцяло хипотетичен характер. Ето защо, при така установената липса на главното основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол, безпредметно се явява обсъждането налице ли е релевираната от ЕТ допълнителна предпоставка за това - по т. 1 на същия законов текст.

3. По твърдението на касаторката Б. за наличие на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК, обуславящо директен достъп до касационен контрол:

Това твърдение е било въведено с доводи, че въззивният съд бил пропуснал да се произнесе по следните два процесуалноправни въпроса, които били обуславящи за изхода по конкретното дело: а./ „Представлява ли съдебно признание на факти по смисъла на чл. 175 ГПК изразеното в писмените изявления на страните по спора досежно наименованието и характера на представен по делото документ: „договор по чл. 180 ЗЗД”, който и двете страни наричали „обратно писмо” в писмените си заявления, разменени по делото?”; б./ „Следва ли въззивният съд да приложи разпоредбата на чл. 175 ГПК при липса на спор между страните по делото досежно характера и смисъла на представен по делото документ?”

Не може да е обуславящ за изхода по конкретното дело такъв правен въпрос, който не е бил предмет на произнасянето на въззивния съд с атакуваното решение: аргумент за противното от текста на чл. 280, ал. 1 ГПК. Според точния разум на съдопроизводственото правило на чл. 175 ГПК, съдебното признание на факт не обвързва решаващия съд, щом като той е задължен да го прецени „с оглед на всички обстоятелства по делото”. Точно защото е прието, че твърденията за привидност на процесните 7 заемни правоотношения са останали недоказани от страна на ЕТ настоящ касатор, атакуваното решение на Пловдивския апелативен съд не е „очевидно неправилно”: то нито е явно необосновано (да е налице грубо нарушение на правилата на формалната логика), нито е било постановено contra legem (относимият към разрешаване на случая закон да е бил приложен в неговия обратен, противоположен смисъл) или пък – extra legem (Пловдивският апелативен съд да е решил делото въз основана на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма).

Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 71 на Пловдивския апелативен съд, ТК, І-и с-в, от 27.ІІ.2018 г., постановено по т. дело № 719/2018 г.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1

2

Определение на ВКС, търговска колегия, първо отделение, постановено по т. д, № 2109 по описа за 2019 г.