О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 620 гр.София, 22.10.2020 г. В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети октомври, две хиляди и двадесета година, в състав:

Председател: БОЙКА СТОИЛОВА

Членове: ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ

ЕРИК ВАСИЛЕВ

като изслуша докладваното от съдия Е. В гр.д.№ 2060 по описа за 2020 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производство по чл.288 ГПК.

Образувано по касационна жалба на ДКЦ „Поликлиника-Казанлък“ ЕООД, представлявано от управителя д-р П.И.Л., чрез адвокат М. Д. от АК отм. а З., срещу решение № 81/06.03.2020 г. по в.гр.д.№ 1373/2019 г. на Окръжен съд С. З, с което се потвърждава решение № 272/25.04.2019 г. по гр.д. № 772/2018 г. на Районен съд Казанлък и е уважен частично предявения иск на Х.Ю.Х., действащ със съгласието на родителите си Ю.Х.Х. и Г.К.Х., против ДКЦ „Поликлиника-Казанлък“ ЕООД, с правно основание чл.49 ЗЗД, за сумата от 10 000 лева, представляваща част от обезщетението на неимуществени вреди в размер на общо 42 000 лева, ведно със законната лихва от 11.08.2016 г. до изплащане на сумата.

В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, а в изложение към нея се поддържа, че е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по следните въпроси: 1.„Как и кой определя какво е съдържанието на принципите в здравната система – своевременност, достатъчност и качество на медицинската помощ, при положение, че не е налице законово определение?“, 2. „Съдържанието на принципите константна величина ли е или се определя във всеки конкретен случай съобразно неговата фактология?“ 3.„С какви доказателства може да се установява спазването им, респективно неспазването им?“. Според касатора, поставените въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с установената съдебна практика на Върховния касационен съд.

Ответникът по касационната жалба Х.Ю.Х., чрез адвокат А. А.-Т. от АК-София е подала в срок писмен отговор, с който оспорва доводите в жалбата и счита, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, като претендира сторените разноски в производството.

От подпомагащата страна М.Й.И. чрез адвокат Ж. И. от АК-Б. също е подаден писмен отговор, в който са изложени съображения в подкрепа на доводите в касационната жалба.

За да уважи претенцията за обезщетение на ищеца, въззивният съд е приел, че е налице основание за ангажиране на отговорността на ответника за непозволено увреждане на основание чл.49 ЗЗД, тъй като негов служител, на когото е възложено да предоставя здравни услуги в лечебното заведение, не е предприел необходимия обем от действия по диагностично уточняване на състоянието на ищеца, с което е допуснал съществено нарушение на добрата медицинска практика. Съдът е установил, че нарушението е констатирано с акт за установяване на административно нарушение, въз основа на който е издадено наказателно постановление срещу д-р М.Й.И., потвърдено от съда и в сила от 01.03.2018 г. Съобразявайки заключението на съдебномедицинската експертиза, съдът е приел също, че недостатъчното и некачествено изпълнение на служебните задължения по време на дежурство в лечебното заведение е възпрепятствало своевременното оперативно лечение на детето, което е довело до загубата на орган. Според мотивите на съда, виновното и противоправно поведение е в пряка причинно-следствена връзка с претърпяната загуба (хемикастрация на десен тестис), поради което предявения частичен иск с правно основание чл.49 ЗЗД за обезщетение на неимуществените вреди е изцяло основателен.

При тези фактически и правни изводи на въззивния съд, не е налице поддържаното основание за „очевидна неправилност“ по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, тъй като липсват нарушения на основните принципи в гражданското право и процес, възприети и утвърдени в съдебната практика на Върховния съд и Върховния касационен съд, във връзка с предпоставките за възникване на отговорността по чл.49 ЗЗД. Не е налице явна необоснованост при тълкуване и прилагане на правните норми, а мотивите на постановеното решение обективират волята на съда по предявения иск за обезщетение поради медицинска грешка, без да се нарушава вида и обема на дължимата защита и съдействие. Ето защо, твърдяната необоснованост на крайните изводи на въззивния съд за наличие на предпоставките за ангажиране на отговорност на лечебното заведение за непозволено увреждане на основание чл.49 ЗЗД не дава основание да се допусне касационно обжалване поради „очевидна неправилност“ по чл.280, ал.2 ГПК.

Не е налице основанието за допускане на касационно обжалване на решението на въззивния съд и поради противоречие с практиката на Върховния съд и Върховния касационен съд по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като касаторът е формулирал въпроси, без да се позовава на конкретни съдебни актове, по отношение на които да е налице релевираното основание за допускане на касационно обжалване. Отделно от това, в съдебната практика на Върховния касационен съд – напр. решение № 130/13.11.2018 г. по гр.д.№ 4807/2017 г., III г.о., решение № 508/18.06.2010 г. по гр.д № 1411/2009 г., III г.о., решение № 250/21.11.2012 г. по гр.д.№ 1504/2011 г., III г.о. и решение № 130/01.03.2010 г. по гр.д.№ 640/2009 г., III г.о., се приема последователно, че медицинската помощ е правно-регламентирана дейност, която се основава на утвърдени по съответния ред медицински стандарти за качество на оказваната помощ и осигуряване на правата на пациента. Поради това, когато се произнася по въпроса дали е осъществен деликт при изпълнението на медицинска дейност, съдът следва не само да посочи действията, които са били или не са били предприети от лекаря, но и доколко той следва да се държи отговорен за конкретното нарушение на съответните медицински стандарти, правила и практики. Съдът постановява своето решение по вътрешно убеждение, при съобразяване на всички факти и връзки между тях, както и на опитните правила и логиката. Изводът дали са спазени принципите на своевременност, достатъчност и качество на медицинската помощ следва да се базира на ангажираните допустими доказателства, така както са предвидени в гл.XIV ГПК. Добрата медицинска практика изисква всеки един пациент да получи адекватно на състоянието му лечение, по време на което да бъдат съблюдавани и съобразени всички гарантирани му от закона права, като при наличие на здравословен проблем, във връзка с който пациент се обръща за помощ към лекар, адекватните очаквания са, че специалистът ще предложи и осъществи лечение, което е съобразено с медицинските стандарти и добрите практики и ще съблюдава всички прокламирани в чл.86 ЗЗ, права на пациента.

Въззивният съд приема в случая, че е нарушена разпоредбата на 81, ал.2, т.1 от ЗЗ (ЗАКОН ЗА ЗДРАВЕТО) и подзаконовите нормативни актове, които възлагат отговорност за всяко виновно неизпълнение на професионалните задължения от лекарите при осъществяването на медицински дейности в противоречие с установените от медицинската наука методи и стандарти, Решаващите изводи на съда за възприетата по делото фактическа обстановка и преценката му за събраните доказателства, в тази връзка, не могат да бъдат проверявани за необоснованост в производството по селектиране на касационните жалби по чл.288 ГПК, а само след евентуално допускане на решението до касационното обжалване по поставен от касатора конкретен правен въпрос, по отношение на който е налице някоя от допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1, 2 и 3 ГПК.

Изводите на съда в обжалваното решение са съобразени с практиката на ВКС, според която нормите на непозволено увреждане се прилагат както за физическите, така и за юридическите лица и се основават на общия принцип да не се вреди другиму, а отговорността за поправяне на вредите от деликт следва да се ангажира не само при нарушаване на конкретни правни норми, но и в случаите на причиняване на вреди чрез засягане на имуществото, правата или телесната цялост на лицето, т.е. при всяка външна проява на общото правило да не се вреди другиму. В случая, съдът е уважил иска за обезщетение от лечебното заведение, в което ищецът е потърсил медицинска помощ, но след като е констатирал противоправно бездействие на негов служител – лекар, който по време на дежурство се е отклонил от утвърдените правила за добра медицинска практика. Мотивите на въззивното решение не противоречат и на практиката на ВС и ВКС, формирана с Постановление № 7/29.12.1958 г. на Пленум на Върховния съд, в което се посочва, че отговорността по чл.49 ЗЗД е за чужди противоправни действия или бездействия и има обезпечително-гаранционна функция, тъй като отговорността не произтича от вината на лицето възложило работа, а от противоправното поведение на лицето, на което е възложена работата. Само ако се установи, че изпълнителят не е причинил никаква вреда или вредата не е причинена при или по повод на възложената му работа, възложителят може да се освободи от отговорността за вреди.

Предвид изложените съображения, поставените от касатора въпроси не са разрешени в противоречие със съдебната практика на Върховния съд и Върховния касационен съд, поради което не е налице соченото допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

От Х.Ю.Х. чрез адвокат А. А.-Т. от АК-София са поискани разноските за адвокатско възнаграждение, които с оглед изхода на делото следва да бъдат присъдени, съгласно представения договор за процесуално представителство от 07.07.2000 г.

Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 81/06.03.2020 г. по в.гр.д. № 1373/2019 г. на Окръжен съд С. З.

ОСЪЖДА ДКЦ „Поликлиника-Казанлък“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], представлявано от управителя д-р П.И.Л., да заплати на Х.Ю.Х., ЕГН [ЕГН], чрез адвокат А. А.-Т. от АК-София, разноските пред касационната инстанция в размер на 500 (петстотин) лева.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.