№ 403

[населено място], 23.10.2020г.

В.К.С,ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, първо отделение, в закрито заседание на шестнадесети октомври, през две хиляди и двадесета година, в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА

ВАСИЛ ХРИСТАКИЕВ

като разгледа докладваното от съдия Божилова ч.т.д. № 1794/2020 год. и за да се произнесе съобрази следното :

Производството е по чл.274 ал.3 ГПК.

Образувано е по частна жалба на С.Т.С. против определение №133/10.08.2020 г. по т.д. № 214/2020 г. на Великотърновски апелативен съд, с което е потвърдено определение от 30.06.2020 г. по т.д.№ 232/2019 г. на Окръжен съд Плевен, с което е спряно производството по делото до приключване на наказателното производство, съществуващо на фаза досъдебно производство - ДП № Д–218/2018 г. на Окръжна прокуратура Плевен. Частният жалбоподател оспорва правилността на въззивното определение, с довода, че първоинстанционният съд е постановил спиране предходно на разглеждане на делото в противоречие с буквалната редакция на чл.229 ал.1 т.5 ГПК. Поради това необоснован страната намира извода за предпоставките на приложената норма, доколкото не са били събрани доказателства, въз основа на които да се установят престъпни обстоятелства и значението им за делото. Позовава се и на обстоятелството, че досъдебното производство не е образувано срещу конкретно лице, респ. срещу делинквента, твърдян в гражданското съдопроизводство, от чиято гражданска отговорност е функционално обусловена отговорността на застрахователното дружество” Бул инс „ АД. Страната акцентира на наличието на констативен протокол за ПТП и на чл.496 ал.3 т.1 от КЗ, според която разпоредба застрахователят не може да откаже да се произнесе по основателността на претенцията при наличие на такъв. Оттук и на по-голямо основание извежда същото задължение за съда. От значение за произнасяне по предпоставките на чл.229 ал.1 т.5 ГПК жалбоподателят намира обстоятелството, че никоя от страните не е поискала спирането, както и че не е предоставена възможност на ответника да заяви становището си и дали въобще ще оспорва иска, както и че понятието за вина не е идентично в гражданското и в наказателното право, тъй като деянието, подлежащо на доказване в исковия процес, както и противоправността му, съгласно чл. 45 ЗЗД не във всички случаи представлява престъпление по смисъла на НК, а вината при деликтната отговорност се предполага, Следва, според страната, да се съобразява и принципа за разглеждане на делата в разумен срок, съгласно ЕКПЧОС с който спирането конфронтира.

Ответната страна „Б. И„АД оспорва частната жалба и наличието на основания за допускане на касационното обжалване. Според нея се касае за престъпление, факта на което не може да се установява самостоятелно от гражданския съд, Позовава се и на определение на състав на ВКС, с което, определение за потвърждаване на идентично спиране на гражданското производство, по искове предявени от други наследници на същата пострадала, чийто наследник е и настоящият ищец, за вреди от смъртта й, в причинна връзка със същото ПТП, не е било допуснато до касационно обжалване / опр.№ 160 по ч.т.д.№ 396/2020 г. на ІІ т.о. на ВКС /.

Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.275 ал.1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на обжалване съдебен акт .

В изложението по чл.284 ал.3 ГПК жалбоподателят формулира следните въпроси, първите четири от които, обобщими до следния : 1/ На кой етап от гражданското производство може да се прецени наличието на предпоставките за спирането му, на основание чл.225 ал.1 т.5 ГПК и конкретно възможно ли е преди даване ход на делото, изслушване на страните и събирането на доказателства ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, поради противоречие с определения по т.д.№ 2242/17 г. на І т.о. и ч.гр.д.№ 5301/2013 г. на ІV г.о. на ВКС, както и алтернативно с цитиране на чл.280 ал.1 т.3 ГПК; 2/Трябва ли всяко спиране да е категорично обосновано и с доказана необходимост или съдът може да спре производството по висящо гражданско дело при всяко предположение за наличие на предпоставките на чл.229 ал.1 т.5 ГПК ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК – противоречие с определение по ч.гр.д.№ 529/2014 г, на І г.о.; в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.2 ГПК – противоречие с решения на Съда по правата на човека в Страсбург по делата Finger срещу България и Д. / Х. срещу България, както и в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, с позоваване на необходимостта да не се допуска неоправдано забавяне на дела ; 3/Трябва ли да се спре гражданското производство до приключване на досъдебното производство, респ. наказателно дело, при положение, че понятието за вина не е тъждествено в наказателното и в гражданското право, присъдата или решението се отнася до осъждане или оправдаване само за конкретни текстове по ЗДвП, във връзка с чл.343 НК, но те могат да са различни от установените в гражданското производство нарушения на правилата за движение,а за последните нарушения присъдата няма действие ? – въпросът обосноваван поради противоречие с решение № 25 по т.д.№ 211/ 2009 г. на ІІ т.о. на ВКС; 4/ Трябва ли да е установена идентичност на обвиняем / подсъдим и конкретни нарушения по наказателното дело с тези по висящото гражданско дело, за да се спре производството по чл. 229 ал.1 т.5 ГПК ? – въпросът обосноваван поради противоречие с определение по т.д.№ 1732/2014 г. на І т.о. на ВКС, както и с формално цитиране на чл.280 ал.1 т.3 ГПК; 5/Трябва ли да се спре гражданското производство до приключване на наказателното дело, при положение че по делото е приложен констативен протокол за ПТП и съгласно чл. 496 ал.3 т.1 КЗ е предвидено, че застрахователят не може да откаже да се произнесе по основателността на претенцията за обезщетение? След като застрахователят е длъжен да се произнесе по претенцията за компенсиране на вредите, може ли съдът да се освободи от това задължение и да не дължи произнасяне при наличие на много по-голям обем доказателства от тези, с които разполага застрахователя ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, с цитиране на нормата ; 6/ Има ли законово основание за спиране на гражданското дело, при предявена претенция за компенсиране на морални вреди от ищец, в резултат на деликт на конкретно лице, ако наказателното производство, образувано във връзка със същия деликт се води срещу неизвестен извършител ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, поради противоречие с ТР № 5/05.04.2006 г. по т.д.№ 5/2005 г. на ОСГТК и отново формално цитиране на чл.280 ал.1 т.3 ГПК; 7/ Спирането на гражданско дело до приключване на наказателното не води ли до грубо нарушаване на принципа за справедливост, постигането на който е основната цел по тези дела,като се отчете твърде продължителното водене на наказателни дела в определени случаи и последващото водене на гражданското дело с години и до риск за изтичане на установената 5-годишна давност ? Това спиране не води ли до грубо нарушаване правата и законните интереси на увредените лица, търсещи компенсация на вреди от деликт и не противоречи ли това на смисъла и логиката на ЗЗД и КЗ, установени в интерес на увредените лица / както с презумпцията за вина, така и с прекия иск по КЗ / ? Трябва ли да се спира гражданско дело до приключване на наказателното и увредените да са принуден ида получат реална компенсация 6-7 години след увреждането, обосновано ли е подобно спиране и съответства ли на принципа за справедливост ? -въпросите обосновавани в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК.

Първият от въпросите изхожда от тезата на страната, че под „ разглеждане на делото” законодателят визира единствено процесуални действия, осъществявани с участие на страните, след даване ход в открито заседание. Дори да се приеме за удовлетворен общия селективен критерий, не се явява обоснован допълнителния такъв. Определение по т.д.№ 2242/2017 г. на І т.о. на ВКС не съставлява съдебна практика по смисъла на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК, тъй като не формира сила на пресъдено нещо, а в определението по ч.гр.д.№ 5301/2013 г. на ІV г.о. на ВКС не е даден отговор на така поставения въпрос. Дори в казуалната му част, определението изхожда от невъзможността от доказателствата, представени с исковата молба и с отговора на същата, а не предвид липсата на становища на страните, да се обоснове установяването на престъпно обстоятелство от самия решаващ съд, което обстоятелство да е от значение за изхода на спора. Не е мотивиран отговор, че единствено и след даване ход на делото е процесуално допустимо установяването на такова обстоятелство. Доколкото не се сочи противоречива съдебна практика по тълкуване на чл. 229 ал.1 т. 5 ГПК, досежно формулировката „разглеждане на делото„, не се явява обоснован и допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, съгласно задължителните указания в ТР № 1/2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

Вторият от въпросите, в първата му част – за задължението да се мотивира необходимост от спиране по чл.229 ал.1 т.5 ГПК – удовлетворява изискването за правен въпрос. Въззивният съд не се е позовал на предположение за „престъпно обстоятелство„, а на доказателство за такова, за каквото е въприел образуваното досъдебно производство срещу неизвестен извършител.Поради това, именно мотивирането на тази преценка, респ. липсата й в атакуваното определение, обуславя правния характер на въпроса. Не се обосновава допълнителния селективен критерий с цитираните към въпроса актове / опр. по ч.гр.д. № 529/2014 г. на І г.о. не разрешава правен въпрос, след допускане на касационното обжалване, а останалите актове – на Съда по правата на човека в Страсбург – са неотносими към процесуалното задължение на съда, въведено в същината на въпроса – същите не са постановени в смисъл на превес на бързината на производството пред законосъобразността на извършваните процесуални действия, а спирането на производството е разпоредено от законодателя при спазване на определени предпоставки /.

Третият от въпросите е нелогично формулиран, тъй като изхожда от предпоставки, каквито не са налице в настоящия случай – неидентичност на деянието, сочено като деликт в гражданското производство и разглеждано като осъществяващо фактически състав на престъпление. Такова различие в случая не се установява. Вината е елемент от фактическия състав и на гражданската и на наказателната отговорност, като се презумира в гражданския процес, противно на презумпцията за невинност на подсъдимия. Сама по себе си, обаче, тази разлика не рефлектира върху допустимостта на спирането на едно гражданско производство, до приключването на наказателно, ако са налице предпоставките за това и постановената присъда ще обвърже съда относно извършването на деянието, неговата противоправност и вината на дееца, По начало въпросът е относим в частта, касаеща спиране при висящо досъдебно производство, в хипотеза на чл.229 ал.1 т.5, а не т.4 ГПК, поради което и посоченото решение по т.д.№ 211/2009 г. на ІІ т.о. на ВКС е неотносимо. При това, въззивният съд не е приемал, че спирането по чл.229 ал.1 т.5 ГПК е допустимо и при липса на идентичност между деянието, предявено в гражданското производство и това в Наказателен процес, респ. разследваното в досъдебното производство.

Четвъртият въпрос, чието допълнение съставлява шестия от въпросите и конкретизиран спрямо „досъдебно наказателно производство„, удовлетворява общия селективен критерий. Решаващият съд не е съобразил, че досъдебното производство се води срещу неизвестен извършител, а гражданският иск визира конкретен делинквент. Необоснован се явява отново допълнителния селективен критерий. ТР № 5/ 2006 г. по тълк.дело № 5/2005 г. на ОСГТК на ВКС е постановено по съвършено различен въпрос: за началния момент на погасителната давност по иск за обезщетение за деликт и спира ли теченето й при образувано единствено наказателно производство, без предявен граждански иск в същото или без предявен такъв пред гражданския съд. Част от мотивите на ТР дори оборват тезата на жалбоподателите, на което се е позовал съставът по цитираното от ответната страна ч.т.д.№ 396/2020 г. на ІІ т.о. на ВКС. Определение № 616 по ч.т.д.№ 1732/2014 г. на І т.о. на ВКС е произнесено в различна от настоящата хипотеза - за спиране, на основание чл.229 ал.1 т.4 ГПК, при образувано и висящо съдебно наказателно производство. По въпроса за задължителната идентичност на деянието и дееца в гражданския и съответно в Наказателен процес, респ. по приложението на чл.225 ал.1 т.5 ГПК има богата и непротиворечива съдебна практика, което изключва хипотезата на чл. 280 ал.1 т.3 ГПК.

Петият от въпросите възпроизвежда довод на жалбоподателите, по който въззивният съд не е изложил мотиви. Въпросът, обаче, е нелогичен, тъй като от задължението на застрахователя да се произнесе по преписката при определени обстоятелства / чл.496 ал.3 т.1 КЗ /, жалбоподателите се опитват да обосноват невъзможност на съда да спира разглеждането на спора, независимо че самият законодател го урежда при определени предпоставки. Двете производства са независими едно от друго и нормите на чл.496 ал.3 КЗ, респ. чл.229 ал.1 т.5 ГПК преследват напълно различни цели, поради което ползването на едната като аргумент за приложението на другата е немислимо. Отделно от това, необоснован е допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, тъй като не е посочена правната норма, приложима за отговор на въпроса – непълна, неясна или противоречива, по чието тълкуване е създадена противоречива съдебна практика, нито пък са обосновани предпоставки за преодоляване на иначе правилна такава, с оглед промяна в обществените условия или изменение на законодателството.

Седмата група въпроси изхождат от собствената преценка на жалбоподателя, че атакуваното определение е неправилно и са относими към съдържанието на евентуалните последици на едно евентуално неправилно определение за спиране. Въпросите не са зададени във връзка с решаващ извод на въззивния съд, за наличие на предпоставките за спирането по чл.229 ал.1 т.5 ГПК. Като неудовлетворяващи изискването за правни въпроси, те не обосновават общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване.

Очевидна неправилност на въззивния акт, по смисъла на чл.280 ал.2 предл. трето ГПК не е въведена с изложението, а за нея съдът не следи служебно.

Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение №133/10.08.2020 г. по т.д. № 214/2020 г. на Великотърновски апелативен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: