ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 632

гр. София, 23.10.2020 г.

В.К.С, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди и двадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

ЛЮБКА АНДОНОВА

като разгледа, докладваното от съдия Л. А гр. дело № 1241 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на К. /К./ П. от [населено място], Р. С., подадена чрез процесуалния й представител адв.Т. Д. от САК срещу решение № 2778/13.12.2019 г, постановено по гр.дело № 6278/18 г на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 10 състав, с което е отменено решение от 24.1.2017 г по гр.дело № 5231/14 г в частта, с която са отхвърлени исковете по чл.240 ал.1 ЗЗД и чл.86 ал.1 ЗЗД и вместо него е постановено друго, с което К. П. е осъдена да заплати на С.Т.С. на основание чл.240 ал.1 ЗЗД сумата 70 000 евро, както и сумата 30 000 евро на основание чл.86 ал.1 ЗЗД-лихва за забава за периода 11.4.2011 г-11.4.2014 г.

В касационната жалба се подържа, че въззивното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, постановено е при съществено нарущение на процесуалните правила и е необосновано.

Ответницата по касационната жалба С.Т.С. от [населено място] оспорва същата по съображения, изложени в писмен отговор, депозиран чрез процесуалния й представител адв.Ч. Д..Счита, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол.Претендира разноски.

Третото лице-помагач на страната на ищцата- Е.Л.К. не взема становище по касационната жалба.

Касационната жалба е подадена в законоустановения срок, от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

От данните по делото се установява следното :

Предявените искове са с правно основание чл.240 ал.1 ЗЗД и чл.86 ал.1 ЗЗД. С решение № 511 от 24.1.2017 г, постановено по гр.дело № 5231/14 г на СГС, ГО, I-20 състав исковете са отхвърлени като неоснователни.Същото е отменено с решение № 2208/30.10.2017 г по гр.дело № 1978/2017 г на САС, ГО, 12 състав в частта, с която са отхвърлени исковете по чл.240 ал.1 ЗЗД и чл.86 ал.1 ЗЗД и вместо него е постановено друго, с което П. е осъдена да заплати на С.Т.С. на основание чл.240 ал.1 ЗЗД сумата 70 000 евро, както и сумата 30 000 евро на основание чл.86 ал.1 ЗЗД-лихва за забава за периода 11.4.2011 г-11.4.2014 г.С решение № 182/13.2.2018 г, постановено по гр.дело № 657/2018 г по реда на чл.290 ГПК, ВКС, ГК, Четвърто ГО е отменил решението на САС в частта, с която исковете са уважени и е върнал делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд, като е приел наличие на съществено процесуално нарушение, изразяващо се в това, че съдът не се е произнесъл по възражението на ответницата, че не владее български език, което рефлектира върху валидността на волеизявлението й по съглашенията : основното от 29.11.2010 г и анекса към него, така и по възражението й за изтекла погасителна давност на вземането.

При новото разглеждане на делото, с решението си въззивният съд е приел следното :

Ищцата е представила споразумение от 29.11.2010 г, сключено между нея като заемодател и ответницата като заемател, в което е вписано, че на 20.11.2008 г заемателят е получил от заемодателя в брой сумата 302 300 евро и споразумението служи като разписка, относно факта на получаване на сумата.Тъй като до датата на споразумението сумата не е върната, страните са уговорили, че заемателят се задължава да я върне до 28.2.2011 г, заедно с лихвата, считано от 1.12.2008 г до 29.11.2010 г в размер на 69 652, 44 евро.С анекс от 29.2.2011 г страните са определили нов срок за изпълнение на задължението, а именно 31.3.2011 г, в който също не е постъпило плащане от длъжника, поради което кредиторът е предявил настоящите осъдителни искове.Представените с исковата молба споразумение и анекс са подписани от ответницата и удостоверяват факта, че е получила сумата.Извършено е нотариално удостоверяване на подписите на страните по споразумението, което в тази част представлява официален документ и означава, че подписът, който нотариусът е удостоверил, изхожда от посоченото лице, тъй като нотариусът е проверил самоличността му.Тази проверка включва и задължението на нотариуса да изясни дали явилите се пред него лица разбират български език.Ако езикът е непознат за явилото се лице, нотариусът назначава преводач-чл.582 ГПК, което е условие за валидност на нотариалното удостоверяване.За ползването на преводач се прави записване върху самия документ, който се заверява.В случая такъв не е ползван и по аргумент на противното е прието, че преводач не е бил необходим.Видно е и от самото споразумение, че под саморъчния подпис са изписани на български език имената на ответницата.Същата лично тя е подписала документа и е написала имената си на български език, което означава, че го разбира в достатъчна степен, както и естеството на действията, които извършва включително и знание относно съдържанието на документа.Индиция в тази насока са и пълномощните, които П. е подписала за упълномощаване на адвокати, които също са написани само на български език.При тези данни, съдът е приел, че сключеното между страните споразумение не е нищожно, поради липса на съгласие и не е унищожаемо на основание чл.29 ЗЗД, поради липса на доказателства за извършена измама.Нотариалното действие не е нищожно и поради нарушение на нормата на чл.582 ГПК.В споразумението от 29.11.2010 г се съдържа волеизявление, според което заемателят К.П. е получила на 20.11.2008 г заем от 302 300 евро от С. С., която сума й е предадена в брой.Това е частен документ, в който се съдържа извънсъдебно признание за неизгоден за ответницата факт, поради което той има доказателствена сила срещу нея като издател.От съдържанието на документа може да се направи еднозначен извод, че ответницата е получила от ищцата паричен заем в посочения размер.Анексът също е автентичен, тъй като не са събрани доказателства, оборващи неговото авторство и съдържание.От тълкуването на клаузите на споразумението и анекса, съобразно нормата на чл.20 ЗЗД се налага изводът, че между страните е сключен валиден договор за заем, за посочената в него сума, която реално е получена.Тя е следвало да се върне на 31.3.2011 г, когато е уговорен падежът на задължението.Неоснователно е възражението, че задълженията за главница и отчасти за лихви са погасени по давност.Първото се погасява с изтичането на общата петгодишна давност по чл.110 ЗЗД, която започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо-това в случая е 31.3.2011 г, а исковата молба е предявена на 11.4.2014 г, следователно в рамките на законоустановения срок, поради което вземането на главница не е погасено по давност.Поради което искът по чл.240 ал.1 ЗЗД, предявен за главницата в размер на 70 000 евро е приет за основателен, като частичен от 302 300 евро и е уважен.Прието е, че длъжникът е изпаднал в забава на 1.4.11 г, а давностният срок за вземане на лихва по чл.111 б.“в“ ГПК е тригодишен, поради което за периода 1.4.11 г-10.4.11 вземането за лихва е погасено по давност.Решението на СГС е потвърдено в частта, с която искът по чл.86 ал.1 ЗЗД е отхвърлен за периода 1.4.11 г-10.4.11 г, а в останалата част е отменено и искът е уважен.

В изложението по чл.284 ал.3 ГПК е посочено касационното основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК.

Формулирани са следните въпроси :

1/ Кои са критериите по чл.20 ЗЗД, въз основа на които съдът следва да изясни точния смисъл на договорните клаузи, при наличие на спор за тях между страните.

Сочи се противоречие на въззивното решение с решение № 136/6.11.2015 г на ВКС по т.д. № 2483/14 г на Второ ТО, решение № 504/26.7.2010 г на ВКС по т.дело № 420/2009 г на ВКС, Четвърто ГО, и решение № 16/28.2.13 г по т.д. № 218/12 г на ВКС, Второ ТО, с които е прието, че когато е налице съмнение, неяснота и двусмисленост в договорните клаузи или е налице спор между страните по определени клаузи, съдът установява действителната воля чрез тълкуване, законността на което е обусловена от прилагането на въведените в чл.20 ЗЗД критерии-търси се действителната воля, отделните уговорки се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от целия договор и при съобразяване на целта на същия, обичаите в практиката и добросъвестността.

2/ Какви са стойността и значението на направеното от едната страна извънсъдебно признание на неизгоден за нея факт.Може ли съдът да обоснове решението си само с такова признание, игнорирайки всички останали доказателства по делото.

Посочено е противоречие със следните съдебни актове : решение № 70/29.5.2013 г по гр.дело № 579/12 г на Второ ГО, решение № 117/8.7.2011 г по т.д.№ 1076/2010 г на ВКС, Второ ТО, решение № 79/16.7.2015 г по т.дело № 1535/14 г на Първо ТО на ВКС, решение № 527/15.3.12 г по гр.дело № 943/10 г на ВКС, Четвърто ГО, решение № 159/10.8.15 г по гр.дело № 4124/14 г на ВКС, Четвърто ГО, с които е прието, че признанието на неизгоден за страната факт е доказателствено средство, което не освобождава противната страна от задължението да докаже факта, съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест, освен ако този факт не е обявен за ненуждаещ се от доказване.Признанието в процеса се преценява от съда, съобразно всички обстоятелства по делото.

Поставените от касатора два въпроса в настоящото производство са идентични на въпросите, предмет на разглеждане от ВКС при първото касационно обжалване.Идентична е и приложената съдебна практика, с която се твърди наличие на противоречие. Даденият от състава на Трето ГО на ВКС отговор е, че не е налице отклонение от разрешенията, дадени с посочената съдебна практика.Налице е сключен договор за заем между страните въз основа на споразумение от 29.11.2010 г, което съдържа извънсъдебно признание за получена от ответницата в заем конкретна сума, заплатена в брой на посочената дата, както и съгласието й споразумението да служи като разписка.Признаването на всички изброени факти е обосновало правен извод, че е осъществен пълния фактически състав на заемния договор като реален договор.В никое от посочените решения не е застъпено становището на касатора, че не е налице признание, когато то се отнася до обстоятелства, възникнали назад във времето.Не може да бъде споделена и позицията, че са нарушени принципите за тълкуване на това споразумение, посочени в чл.20 ЗЗД.Констатациите, съдържащи се в т.А и В от споразумението са напълно ясни, несъмнени и категорични.Не е налице възможност да се направят изводи, различни от тези, които е направил въззивния съд.

Съгласно ТР № 2/28.09.2011 г. по тълк. д. № 2/10 г. на ОСГТК на ВКС второто касационно обжалване не може де се допусне по същите правни въпроси, по които ВКС се е произнесъл при първата касация.

При новото разглеждане на делото, въззивният съд е достигнал до същите правни изводи, като приетото се споделя изцяло от настоящият състав на ВКС.Не е налице твърдяното противоречие, доколкото спорът е разрешен според точния смисъл на договорените от страните клаузи и при тълкуване на волята на страните.Действителната воля е преценена от въззивния съд в контекста на всички уговорки, с оглед характера на задължението и всички обстоятелства, имащи отношение към произхода на задължението и правната му характеристика.В съответствие с приложената съдебна практика, въззивният съд е тълкувал само изявената от страните действителна воля, а не предполагаемата такава, която се подържа от касатора.Отделно от това, съдът е тълкувал признанието на неизгодните за заемателката факти, с оглед всички обстоятелства и доказателства по делото.Направените от П. оспорвания не се подкрепят от нито едно доказателство по делото, поради което възраженията й са приети за недоказани и неоснователни.Представеният договор за заем доказва, че сумата е предоставена на заемателката и служи като разписка за получаването й. Извършено е нотариално удостоверяване на подписите на страните по споразумението, което в тази част представлява официален документ означава, че подписът, който нотариусът е удостоверил, изхожда от посоченото лице, тъй като нотариусът е проверил самоличността му, както и обстоятелството, че то владее езика.

Поради това не следва да бъде допуснато касационно обжалване на основание чл.280 ал.1 т.1 ГПК по така формулираните два въпроса.

3/Длъжен ли е съдът да обсъди всички обстоятелства по делото и събраните по ГПК доказателства, заедно и поотделно и да отговори на всички доводи и възражения на страните.Може ли да обоснове изводите си на избрани от него доказателства, без до обсъжда останалите.

По този въпрос се сочи противоречие с решение № 527/15.3.12 г по гр.дело №943/2010 г на ВКС, Четвърто ГО, решение № 166/15.7.13 г по гр.дело № 1285/12 на ВКС, Трето ГО, решение № 283/14.11.2014 г по гр.дело № 1609/14 г на ВКС, Четвърто ГО и решение № 194/18.6.2013 г по гр.дело № 1100/12 г на ВКС, Четвърто ГО.

Поставеният от касатора въпрос е бланкетен и не сочи на конкретни обстоятелства или доказателства, които да са останали необсъдени в мотивите на въззивното решение.Изхождайки от това, настоящият състав на ВКС намира, че соченото нарушение с практиката на ВКС не е налице.Съставът на Софийски апелативен съд е изпълнил задължителните указания на ВКС, дадени при първото разглеждане на делото, а правните му изводи са мотивирани и обосновани.Фактическият и доказателствен материал по делото е подложен на самостоятелна преценка, също и възраженията на страните, които се основават на установените факти, обсъдени са и доводите, които имат значение за решението по делото.

4/Относно въпросите „съобразен с хипотезата на чл.266 ал.3 от ГПК ли е отказът на въззивния съд да допусне доказателства, които са своевременно поискани пред първата инстанция и са от съществено значение за спора и следва ли съдът служебно да назначи експертиза, когато за изясняване на възникнали по делото въпроси са необходими специални знание“, настоящият състав на ВКС намира, че не е налице касационното основание по чл.280 ал.1 ГПК по следните съображения.

В проведеното на 14.6.19 г открито съдебно заседание пред САС, процесуалния представител на ответницата е направила искане да събиране на доказателства, които не са събрани от първоинстанционния съд-данъчните декларации на ищцата за периода 2006-2008 г, с цел да се установи дали е имала достатъчно средства, за да предостави такъв по размер заем.Доказателственото искане е оставено от съда без уважение като неотносимо.Страната не е заявила искане за допускане на експертиза на съдебно-икономическа експертиза в горния смисъл, но в изложението към касационната жалба е пояснила, че това е следвало да бъде сторено служебно от съда.

В изложението към касационната жалба са посочени съдебни актове на състави на ВКС, като се подържа, че мотивите на въззивния съд са постановени в противоречие с приетото в тези решения.

Настоящият състав на ВКС намира, че соченото противоречие не е налице.Съдът не е допуснал съществено процесуално нарушение недопускайки исканите доказателства, тъй като същите не са от съществено значение за предмета на повдигнатия правен спор и предмета на доказване.Поради това не може да се приеме, че делото е останало непопълнено с доказателства, предвид нарушение на нормата на чл.266 ал.3 ГПК.

Представените от касатора съдебни решения на ВКС относно задължението на съда служебно да допусне експертиза са неотносими към настоящия спор-същите сочат изпълнение на процесуални задължения на съда относно установяване идентичността на спорния имот и установяване по размер на установен по основание иск, както и установяване на стойността на стоката-хипотези различни от настоящата.

Следователно въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационен контрол.

Воден от гореизложените мотиви, Върховният касационен съд, Четвърто ГО

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване решение № 2778/13.12.2019 г, постановено по гр.дело № 6278/18 г на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 10 състав.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ :1.

2.