О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 635

гр. София, 11.12.2020 г.

В.К.С на Р. Б, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на двадесет и шести октомври две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА

МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА

като разгледа докладваното от съдия Желева т. д. № 1490 по описа за 2020 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Електроразпределение Юг“ ЕАД – [населено място] срещу решение № 152 от 4. 06. 2020 г. по в. т. д. № 158/2020 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 49 от 29. 01. 2020 г. по т. д. № 312/2019 г. на Пловдивски окръжен съд, с което „Електроразпределение Юг“ ЕАД е осъдено да заплати на „Ипо“ ООД – [населено място], по предявените искове по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, сумата 72 842, 33 лв., формирана като сбор от сумите 45 944, 24 лв., представляваща заплатена от ищеца цена за пренос през разпределителната мрежа и сумата 26 898, 09 лв., представляваща заплатена от ищеца цена за достъп до разпределителната мрежа, за периода от 1. 05. 2017 г. до 31. 01. 2019 г., по издадени за същия период от ответното дружество 21 бр. фактури.

Касационният жалбоподател поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Твърди, че в противоречие с решение от 17. 10. 2019 г. по дело С-31/18 на Съда на Европейския съюз в обжалваното решение е прието, че разграничението между преносна и разпределителна мрежа, съответно между пренос и разпределение на електрическа енергия следва да се извърши въз основа на собствеността върху съоръженията, към които е присъединен обектът на клиента и то без да се изследва въпросът за функционалната принадлежност на уредбата, чрез която обектите на ищеца са присъединени към съответната мрежа – разпределителна или преносна. В тази връзка излага, че по делото не е изследван въпросът дали процесните уредби действително са част от електрическата подстанция, която е част от електропреносната мрежа или представляват външен за нея елемент, който е част от електроразпределителната мрежа. Моли да бъде отменено обжалваното въззивно решение. Прави искане за присъждане на разноски.

Допускането на касационното обжалване основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въвежда следните въпроси, по отношение на които поддържа, че са обусловили изхода на делото и са решени в противоречие с решение С-31/18 на СЕС: „1. Какъв е критерият за разграничаване между разпределителната мрежа и преносната мрежа с оглед дължимостта на цена за пренос през електроразпределителната мрежа и цена за достъп и в тази връзка процесната уредба е ли или не е част от електрическата подстанция, която е част от електропреносната мрежа и следователно не представлява ли външен за нея елемент, който е част от електроразпределителната мрежа?; 2. Как следва да бъдат тълкувани дефинициите за „пренос“ на електрическа енергия по смисъла на чл. 2, т. 3 и т. 5 от Директива 2009/72/ЕО с цел да се прецени съответствието на § 1, т. 44 вр. т. 20 и „разпределение“ на електрическа енергия по § 1, т. 49 вр. т. 22 от ДР на ЗЕ (ЗАКОН ЗА ЕНЕРГЕТИКАТА) с тях?“.

Ответникът по касационната жалба „Ипо“ ООД изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба. Поддържа искане за присъждане на разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, приема следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че електроразпределителната мрежа, захранваща предприятието на „Ипо“ ООД се състои от въздушен електропровод и присъединен към него трафопост чрез въздушно отклонение, като сред тези съоръжения няма собствени на ответника. Обектът на ищеца е присъединен на ниво на средно напрежение и е потребител на енергията, посочена във фактурите за процесния период, издадени от ответното дружество, като за същия период е заплатил и фактурираните в същите документи от ответника сума 45 944, 24 лв. за пренос през разпределителната мрежа и 26 898, 09 лв. за достъп до разпределителната мрежа, общо 72 842, 33 лв.

Изводът за заплащането на посочените суми от ищеца без основание въззивният съд е формирал като е изходил от § 1, т. 22 от ДР към ЗЕ, съгласно който „електроразпределителната мрежа“ е съвкупност от електропроводи и електрически уредби с високо, средно и ниско напрежение, която служи за разпределение на електрическа енергия и от разпоредбата на чл. 88, ал. 1 ЗЕ. Приел е, че ищецът е собственик на електроразпределителната мрежа, включваща електропровод и електрическа уредба със средно напрежение, която служи за разпределение на електрическа енергия, като собствеността му не е изкупена от лицензираното електроразпределително предприятие съобразно изискванията на ЗЕ. Въззивният съд е направил заключение, че след като не притежава право на собственост върху електроразпределителната мрежа, то ответното дружество няма как да предостави услугите „достъп до електроразпределителната мрежа“ и „пренос на електроенергия“, като в случая този достъп се предоставя от оператора „НЕК“ ЕАД чрез собствената му подстанция 110/20 кV Карлово – 1, а преносът на електрическа енергия по електропреносната мрежа се осъществява чрез съоръжения на „ЕСО“ ЕАД и „НЕК“ ЕАД до посочената подстанция, откъдето тя се пренася чрез собствения на ищеца електропровод до предприятието му. С оглед споделяне на крайния извод на въззивния съд за липсата на основание за заплащане на процесните суми на ответника, въззивният съд е препратил на основание чл. 272 ГПК към мотивите в първоинстанционното решение по доводите и възраженията на страните. В тях е посочено, че основание за дължимостта на сумите по издадените фактури за услугите не може да бъде сключеният между страните договор за достъп и пренос на електрическа енергия през електроразпределителната мрежа, а предоставените услуги достъп и пренос, което не се установява в случая. Договорът е преценен като нищожен, тъй като противоречи на чл. 88 ЗЕ с оглед липсата на реално предоставяне на услугите по сделката от ответника, доколкото той не е собственик на нито един от елементите на електроразпределителната мрежа.

Настоящият състав на ВКС, ТК, Първо отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Според разясненията по т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е значим за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Въведените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК втори въпрос и частта от първи въпрос относно критерия за разграничаване между разпределителната мрежа и преносната мрежа с оглед дължимостта на цена за пренос през електроразпределителната мрежа и цена за достъп не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не са обусловили решаващите изводи на въззивния съд. За да уважи предявения иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за връщане на заплатени без основание на ответника суми за услугите достъп до и пренос през електроразпределителната мрежа, въззивният съд е приел, че ответното дружество не е собственик на нито един елемент от процесната електроразпределителна мрежа, поради което за исковия период не е предоставил реално на ищеца тези услуги. Формирането на изводите на съда се основава не на разграничението между електроразпределителна и електропреносна мрежа, съответно на използваните за това разграничение критерии, а на обстоятелството, че ответникът изобщо не предоставя на ищеца услугите по достъп до и пренос през собствена електроразпределителна мрежа. Поради това не би могло да се приеме, че правната воля на съда е обусловена от въпросите за значението на понятията „пренос“ и „разпределение“ в ЗЕ и Директива 2009/72, както и относно критерия за разграничението между разпределителната мрежа и преносната мрежа. Останалата част от първи въпрос дали процесната уредба е част от електрическата подстанция, която е част от електропреносната мрежа представлява фактически въпрос и като такъв не е свързан с приложението на относима към конкретния спор материалноправна или процесуалноправна норма, поради което също не удовлетворява общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Независимо от изложеното, не се установява и противоречие на въззивния акт с решение по дело С-31/18 на СЕС, съответно осъществяването на твърдяната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Съгласно решението чл. 2, т. 3 и 5 от Директива 2009/72 трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба като тази в главното производство, а именно в българското законодателство, която предвижда, че трансформирането на напрежението на електроенергията, за да се позволи преминаването от високо към средно напрежение, попада в обхвата на дейността на електропреносна мрежа, но не допуска такава уредба, която определя понятията за електропреносна и за електроразпределителна мрежа, като се основава не само на критерия за нивото на напрежение, но и на критерия за собствеността върху активите, използвани за осъществяване на дейности, свързани съответно с пренос и разпределение. Същевременно е дадено разрешението, че това тълкуване не засяга правото на държавите членки да налагат на оператора на разпределителната мрежа задължението да е собственик на тази мрежа, доколкото посоченото условие не засяга постигането на преследваните от същата директива цели, по-специално като допуска да се избегне задължението такава мрежа да е в съответствие с правилата, които съгласно директивата са приложими към нея. Касае се до произнасяне на СЕС по преюдициално запитване относно съответствието на чл. 88, ал. 1 ЗЕ с чл. 2 от Директива 2009/72. Разпоредбата на чл. 88, ал. 1 ЗЕ, предвиждаща, че разпределението на електрическа енергия и експлоатацията на електроразпределителните мрежи се осъществяват от оператори на електроразпределителни мрежи - собственици на такива мрежи на обособена територия, лицензирани за извършване на разпределение на електрическа енергия за съответната територия, е поставена в основата на решаващите изводи на въззивния съд в обжалваното решение. От тази норма, преценена в решението на СЕС като допустима с оглед тълкуваното общностно право, апелативният съд е извел значението на правото на собственост върху електроразпределителната мрежа като основание за предоставяне на услугите по достъп до и пренос през елекроразпределителната мрежа, съответно за заплащане на цена за достъп и пренос. Даденото тълкуване на общностното право в останалите части на решението, включително в т. 87 – 90 от мотивите, на които се позовава касационният жалбоподател, е свързано с въпроса трябва ли потребител, присъединен към електрическата мрежа на ниво средно напрежение, непременно да се счита за клиент на оператора на електроразпределителната мрежа или може да бъде клиент на електропреносната мрежа, и не е относимо към решаващите мотиви на въззивния съд.

По изложените съображения не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивски апелативен съд.

На основание чл. 78, ал. 3 ГПК, с оглед този изход на производството, на ответното по касация дружество следва да бъдат присъдени направените разноски за адвокатско възнаграждение с ДДС в размер на 4440 лв., чието уговаряне и плащане се установява от сключения с пълномощника му адвокат Б. договор за правна помощ и съдействие от 17. 07. 2020 г. и фактура от същата дата.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 152 от 4. 06. 2020 г. по в. т. д. № 158/2020 г. на Пловдивски апелативен съд.

ОСЪЖДА „Електроразпределение ЮГ“ ЕАД, ЕИК[ЕИК] със седалище и адрес на управление [населено място], [улица] да заплати на „Ипо“ ООД, ЕИК[ЕИК] със седалище и адрес на управление [населено място], ж. к. Х. Д., [улица], ет. 5 сумата 4440 лв. /четири хиляди четиристотин и четиридесет лева/ разноски.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: