О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 477

гр. София, 11.12.2020 г.

В.К.С, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и седми ноември през две хиляди и двадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

ЛЮБКА АНДОНОВА

като разгледа, докладваното от съдия Б. Ц, частно гр. дело № 3461 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК.

Образувано е частна касационна жалба на ищеца по делото С.Т.Н.-Б. срещу определение № 1760/06.08.2020 г., постановено по ч. гр. дело № 2493/2020 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно определение е потвърдено определение от 29.06.2020 г. по гр. дело № 9607/2017 г. на Софийския градски съд (СГС), с което е оставена без уважение молба на жалбоподателя за освобождаване от разноски по делото.

Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивния съд. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на въззивното определение.

В изложението към частната касационна жалба, като общо основание по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е формулиран следният правен въпрос: следва ли съдът да преценява дали страната разполага с достатъчно средства към момента на искането за освобождаване от внасяне на разноски по делото и допустимо ли е съдът да откаже освобождаване, мотивирайки се с наличието на евентуални предположения за доходи. Жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, като поддържа, че този правен въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с трайната практика на ВКС и в тази връзка сочи седем определения на ВКС.

За да постанови обжалваното въззивно определение, апелативният съд е установил следното: Жалбоподателят е предявил по делото осъдителни искове по чл. 240 и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за сумите 97 000 лв. – главница и 23 782.22 лв. – лихва за забава, като първоинстанционният съд е оставил исковата молба без движение с указания към касатора-ищец да внесе съгласно чл. 47, ал. 6 от ГПК разноски за възнаграждение в размер 3 945.64 лв. с оглед назначаване на особен представител на ответницата. Предвид това жалбоподателя-ищец е подновил искането си за освобождаване от разноски по делото – с влязло в сила определение от 08.12.2017 г. първоинстанционният съд го е освободил от заплащането на държавна такса по исковата молба за разликата над 127 лв. до 4 831.28 лв. и е отхвърлил молбата му за освобождаване от внасяне на държавна такса в размер 127 лв. и от внасяне на разноски по делото. Във връзка с новото си искане ищецът е представил декларация за имущественото си състояние, с която е декларирал, че е на 78 години; страда от хронично заболяване – отоневрологичен синдром; разведен е; живее в [населено място] и притежава там имот от ... кв.м. с къща на ... кв.м.; притежава и около ... дка земеделски земи, отдадени под аренда, за което получава 600 лв. годишно; получава и месечна пенсия в размер 409 лв. При извършени служебни справки първоинстанционният съд е установил, че актуалният размер на пенсията на жалбоподателя-ищец е 431.14 лв., той притежава още и идеална част от апартамент с площ ... кв.м. в [населено място], както и множество земеделски имоти в землището на [населено място], като на 04.09.2019 г. заедно със свой съсобственик е продал нива с площ ... кв.м. При така установените обстоятелства САС е споделил решаващия извод на СГС, че не са налице предпоставките за освобождаване на ищеца от внасянето на разноски по делото, като е приел, че в случая не се касае до лице, което няма достатъчно средства да заплати дължимите разноски, и в частност – разноските за възнаграждение в размер 3 945.64 лв. с оглед назначаването на особен представител на ответницата, съгласно чл. 47, ал. 6 от ГПК. В тази връзка въззивният съд е изложил съображения, че освен месечната си пенсия от 431.14 лв. жалбоподателят има постоянен годишен доход в размер 600 лв. от арендни плащания, както и че на 04.09.2019 г. е продал земеделския имот, без данни за получената от него цена по договора; приел е също, че за ищеца не съществува пречка да реализира и доходи от разпореждане и с другите му земеделски имоти и идеалната част от жилището в [населено място], както вече той е направил това с продажбата на нивата, и с тях да заплати разноските по делото.

Настоящият състав на ВКС намира, че при установените по делото обстоятелства и при така изложените мотиви към обжалваното въззивно решение, формулираният от страна на жалбоподателя правен въпрос не е обуславящ решаващите правни изводи на въззивния съд и е без значение за изхода на настоящото частно производство, поради което този въпрос не съставлява общо основание по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното определение (в този смисъл е и т. 1 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Това е така, защото след първоначалното произнасяне на първоинстанционния съд по реда на чл. 83, ал. 2 от ГПК с определението от 08.12.2017 г., е настъпила промяна в обстоятелствата относно имущественото състояние на жалбоподателя-ищец, а именно – извършената от него на 04.09.2019 г. продажба на земеделския имот, което е следвало да бъде взето предвид от съда при произнасянето по новото искане по чл. 83, ал. 2 от ГПК за освобождаване от разноски по делото на жалбоподателя (в този смисъл са и разясненията, дадени в мотивите към т. 12 от тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС). Касаторът-ищец обаче не е декларирал пред първата инстанция реализирания от него доход от тази продажба, а дори и след служебното установяване на същата от СГС и отказът на последния да го освободи от разноски с определението от 29.06.2020 г., с частната си жалба до САС, макар да е изложил оплакване, че по делото не е установен размерът на продажната цена, която той сам е получил, не е представил доказателства за това, като дори не е изложил твърдения за размера на този свой доход; такива твърдения не са изложени и в частната му касационна жалба пред настоящата инстанция. По този начин жалбоподателят сам е осуетил извършването от съда на цялостна преценка за това дали има достатъчно средства да заплати разноските по делото, поради което формулираният от негова страна правен въпрос по приложението на чл. 83, ал. 2 от ГПК, както вече беше посочено, не е от значение за изхода на настоящото частно производство.

В заключение, касационното обжалване на въззивното определение не следва да се допуска, тъй като не е налице наведеното от страна на жалбоподателя основание за това по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК. Настоящият съдебен състав не намира основание и за служебно допускане на касационното обжалване в някоя от хипотезите по чл. 280, ал. 2, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на определение № 1760/06.08.2020 г., постановено по частно гр. дело № 2493/2020 г. на Софийския апелативен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: