О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 636

гр. София, 11.12.2020 г.

В.К.С на Р. Б, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на двадесет и трети ноември две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА

МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА

като разгледа докладваното от съдия Желева т. д. № 115 по описа за 2020 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В.Г.К. срещу въззивно решение № 2224 от 20. 08. 2018 г., поправено с решение № 2245 от 15. 10. 2019 г., по в. гр. д. № 722/2017 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 10 състав, с което след частична отмяна на решение от 13. 07. 2016 г. по гр. д. № 17998/2017 г. на Софийски градски съд, I ГО, 13 състав са отхвърлени предявените от В.Г.К. срещу „К.Жне“ АД, регистрирано в Р. Ф, действащо чрез клона „К.Жне, клон България“ КЧТ – [населено място], иск по чл. 242, ал. 1 вр. чл. 238, ал. 5 КЗ отм. за заплащане на сумата 31 474, 88 лв., представляваща дължимо застрахователно плащане по договор за застраховка „Кредитна протекция“ № 17/2008 г., заедно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба, и акцесорен иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 9 777, 83 лв., съставляваща мораторни лихви върху главница от 31 474, 88 лв. за периода от 25. 05. 2009 г. до 25. 10. 2014 г. от падежа на всяка погасителна вноска до датата на завеждане на исковата молба – 11. 11. 2014 г.

Касационният жалбоподател поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Оспорва като несъответстващо на уговорките на страните по застрахователния договор изразеното от съда становище, основано на тълкуване на чл. 3 т. 3.15 от общите условия, че за настъпването на твърдяния покрит от застрахователния договор риск е необходимо не само установяване на наличието на трайно намалена работоспособност над 70 %, но и медицинско удостоверяване на неспособността на застрахованото лице да упражнява обичайната си или друга дейност, чрез полагане на подобни умствени или физически усилия, за осигуряване на доход. Релевира оплаквания, че изводът на въззивния съд, че в случая не е настъпило застрахователно събитие, тъй като за исковия период не се установява ищецът да не е могъл да полага обичайния за него труд като управител на търговско дружество, не съответства на събраните по делото доказателства, като при формирането на този извод съдът не e обсъдил всички събрани доказателства. Касаторът прави искане за отмяна на обжалваното решение. Моли да му бъдат присъдени направените по делото разноски.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени следните въпроси: „1. При наличие на приета и неоспорена от страните съдебномедицинска експертиза, установяваща неспособността на изследваното лице да извършва трудова дейност в обследвания период, както и при изрично изявление от страна на вещото лице, че в комисията на ТЕЛК липсва специалист по „Трудова медицина“, допустимо ли е съдът да тълкува други писмени доказателства – решения на ТЕЛК, че лицето може да полага труд при липса на изрично произнасяне от ТЕЛК по тези въпроси?; 2. Допустимо ли е при наличие на триинстанционно разглеждане на същия правен спор, приключило с обезсилване на решенията и указание на ВКС спорът да бъде заведен след заплащане вноските по кредита, едва при повторното му разглеждане в изпълнение на указанията на ВКС, съдът да разглежда нововъведени възражения, отхвърлени от ВКС?; 3. Допустимо ли е съдът да прави собствено тълкуване на разпоредби от общи условия, при наличие на индивидуално определени ясни и недвусмислени условия в индивидуалния договор? 4. Длъжен ли е въззивният съд при формиране на своите фактически и правни изводи да обсъди всички събрани по делото относими и необходими доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност?; 5. Длъжен ли е съдът да основе решението си на събраните по делото доказателства и приетите за установени обстоятелства?“ Касаторът сочи общо, че въззивният съд се е произнесъл по формулираните въпроси, които са решавани противоречиво от съдилищата, по които липсва задължителна съдебна практика и същите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Същевременно твърди, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС, като се позовава на постановени по реда на чл. 290 ГПК решения относно задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства, а именно: решение № 331 от 4. 07. 2011 г. по гр. д. № 1649/2010 г., IV г. о., решение № 24 от 28. 01. 2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г., I г. о., решение № 149 от 3. 07. 2012 г. по гр. д. № 1084/2011 г., III г. о., решение № 223 от 19. 06. 2013 г. по гр. д. № 1006/2012 г., ІV г. о., решение № 411 от 27. 10. 2011 г. по гр. д. № 1857/2010 г., ІV г. о. и решение № 326 от 20. 12. 2012 г. по гр. д. № 177/2012 г., ІІІ г. о. Касаторът поддържа и наличието на основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Ответникът по жалбата изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, респективно – за неоснователност на касационната жалба. Прави искане за присъждане на направените разноски за адвокатско възнаграждение.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване, приема следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да отмени първоинстанционното решение в обжалваната част и да отхвърли предявените искове, въззивният съд е приел за безспорно, че между ищеца и „У. Б“ АД е сключен договор за банков кредит, като едновременно с това кредитополучателят се е присъединил като застрахован по сключения между банката и ответното застрахователно дружество групов застрахователен договор по застраховка „Кредитна протекция“. На 8. 09. 2008 г. на ищеца била нанесена огнестрелна рана на главата, вследствие на която трайно било увредено здравето му, като видно от представените ЕР на ТЕЛК за периода от 18. 09. 2009 г. и към момента на постановяване на въззивното решение на ищеца била призната трайно намалена работоспособност, като процентът на същата варирал за различните периоди от 72 % до 78 %. Въззивният съд е установил, че за периода от май 2009 г. до октомври 2014 г. ищецът е заплатил по договора за банков кредит вноски по погасителния план в общ размер от 34 210, 87 лв.

По основния спорен въпрос дали претърпяното увреждане на здравето на ищеца, довело до трайната му неработоспособност – над 70 % за процесния период, за който са заплатени анюитетните вноски по договора за кредит, съставлява покрит застрахователен риск по договора за групова застраховка, към застрахователното правоотношение по която ищецът се е присъединил, въззивният съд е съобразил, че покритите рискове по застраховката, включват трайно намалена или загубена работоспособност в резултат на злополука или заболяване над 70 %. Тълкувайки клаузата на чл. 3 т. 3.15 от общите условия във връзка с уговорките по застрахователния договор, решаващият състав е приел, че трайно намалена или загубена работоспособност по смисъла на договора е налице, когато са кумулативно изпълнени следните две предпоставки: медицински удостоверена постоянна неспособност или неспособност за определен период от време на застрахованото лице да упражнява обичайната си или друга дейност, чрез полагане на подобни умствени или физически усилия, за осигуряване на доход и удостоверен по съответния ред процент на неработоспособност над 70 %. Посочил е, че за да е налице този покрит застрахователен риск настъпването на здравословното състояние, което не позволява упражняването на обичайната трудова дейност на застрахования, която да му осигурява доходи, следва да бъде удостоверено съобразно изискванията на чл. 101 от ЗЗ (ЗАКОН ЗА ЗДРАВЕТО) и чл. 61 от Наредба за медицинската експертиза. В случая от експертните решения на ТЕЛК, издадени на застрахования за исковия период, е установено, че за периода, в който е извършил дължимите към банката по договора за кредит плащания, ищецът е бил с намалена работоспособност над 70 %, надлежно удостоверена от компетентните медицински органи. Съдът е приел обаче, че решенията на тези органи не удостоверяват ищецът да не е могъл да упражнява обичайния си труд като управител на търговско дружество /за периода от май 2009 г. до септември 2013 г. ищецът е имал възможност да работи по производствена характеристика и да изпълнява длъжността управител, а след 30. 09. 2013 г. – липсва оценка на органите по експертиза на работоспособността на способността му да работи като управител на търговско дружество/.

Настоящият съдебен състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.

Съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС материалноправният и/или процесуалноправният въпрос, с който се аргументира допускането на касационно обжалване, трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В решението е разяснено, че основанията за допускане на касационно обжалване са различни от основанията за неправилност на въззивното решение /чл. 281, т. 3 ГПК/. Подчертано е, че в стадия по селекцията на касационните жалби, касационният съд не може да се произнася относно правилността на обжалваното въззивно решение, тъй като тази проверка се извършва едва след допускане на съдебния акт до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба /чл. 290, ал. 1 ГПК/.

Първият въпрос в изложението на касатора, така както е формулиран, съставлява оплакване за допуснати нарушения на съдопроизводствените правила при обсъждането и преценката на доказателствата по делото от въззивния съд, съответно основание за касиране на въззивния акт като неправилен /чл. 281, т. 3 ГПК/, но не и основание за допускане на касационен контрол на решението. С този въпрос, при позоваване на конкретни доказателства по делото и тяхното съдържание /заключението на съдебномедицинската експертиза/, се оспорва направения във въззивното решение при съобразяване на съдържанието на експертните решения на ТЕЛК извод, че за исковия период ищецът е бил способен да упражнява дейност като управител на търговско дружество, каквато е извършвал преди настъпване на злополуката, поставен в основата на формираното заключение, че спорното материално право на ищеца не е възникнало. Поради това поставеният въпрос не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Вторият въпрос също не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е некоректно поставен и не е обсъждан по въззивния съд, съответно не би могло да се приеме, че е обусловил правната воля на решаващия състав. С влязло в сила /касационната жалба срещу това решение е оставена без разглеждане с определение по т. д. № 4324/2013 г. на ВКС/ въззивно решение по гр. д. № 8891/2012 г. на Софийски градски съд е обезсилено решението по гр. д. № 44432/2010 г. на Софийски районен съд, с което по предявения от В.Г.К. иск по чл. 242 КЗ „К.Жне“ АД е осъдено да заплати на „У. Б“ АД сумата 6 132, 72 лв., представляваща застрахователно обезщетение за настъпил застрахователен риск по групов договор за застраховка „Кредитна протекция“ № 2/24. 10. 2007 при общи условия, което обезщетение се изразява в равностойността на дължимите на банката от ищеца погасителни вноски за периода месец май 2009 г. – месец април 2010 г. по договор за банков кредит. Следователно позоваването във въпроса на триинстанционно разглеждане на същия спор, съответно указания на ВКС и отхвърляне на възраженията на ответника от ВКС не съответства на данните по делото. С оглед поставянето на въпроса във връзка с доводи за недопустимост на възраженията на ответника за ненастъпило застрахователно събитие, представляващо покрит по застрахователния договор риск, следва да се изтъкне, че силата на пресъдено нещо по отношение на правопораждащите факти, съответно преклудиращото й действие досежно правоизключващи възражения са присъщи на влязло в сила решение, което установява съществуването на вземане с договорно основание.

При формулирането на третият въпрос на касатора „Допустимо ли е съдът да прави собствено тълкуване на разпоредби от общи условия, при наличие на индивидуално определени ясни и недвусмислени условия в индивидуалния договор?“ не се държи сметка за установените факти и обстоятелства по делото, а именно за присъединяване на касатора в качеството му на кредитополучател по договор за банков кредит, сключен с „У. Б“ АД, към групов застрахователен договор по застраховка „Кредитна протекция“ № 2/2007 г. при общи условия, страни по който са банката и ответното застрахователно дружество. Въпросът е въведен във връзка с извършеното от въззивния съд тълкуване на клаузата на чл. 3 т. 3.15 от общите условия към застрахователния договор, поставено в основата на решаващия извод за ненастъпване на застрахователно събитие, съставляващо покрит застрахователен риск, поради липсата на кумулативно изискуемата съобразно клаузата неспособност на застрахованото лице да упражнява обичайната за него трудова дейност, която да му осигурява доходи, удостоверена от компетентните медицински органи. Проверката на дейността на въззивния съд по тълкуване на договорните клаузи е извън правомощията на касационната инстанция в производството по чл. 288 ГПК, освен ако не е поставен въпрос във връзка с критериите за тълкуване по чл. 20 ЗЗД, какъвто касаторът не формулира. Следва да се подчертае, че в случая основният спор по делото, определен от доводите и възраженията на страните, включително въззивните доводи е бил именно за приложението и тълкуването на тази клауза от общите условия, на които с оглед пораждане на правото му да получи застрахователната сума се е позовавал и ищецът.

По отношение на първите три въпроса не е обосновано и допълнително основание за достъп до касация. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касационният жалбоподател не се позовава на противоречие с конкретен акт по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК на разрешението по тези въпроси /в изложението се цитира само практика, относима към последните два процесуалноправни въпроса/, не аргументира съобразно изискванията на т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. на ОСГТК на ВКС значението на въпросите за точното приложение на закона и за развитието на правото, а въведеното основание - решаване на поставените въпрос противоречиво от съдилищата не съществува след изменението на чл. 280 ГПК, прието с ДВ, бр. 86 от 2017 г.

Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в Тълкувателно решение № 1 от 9. 12. 2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. По поставените четвърти и пети процесуалноправни въпроси са постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, цитираните от касатора, както и служебно известните на съда – решение № 388 от 17. 10. 2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 94 от 28. 03. 2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV г. о., решение № 55 от 3. 04. 2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 63 от 17. 07. 2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 111 от 3. 11. 2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II т. о. и др. Съгласно тази практика въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си. Въззивният съд не се е отклонил от тази практика, поради което не е налице твърдяното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. В мотивите на обжалваното решение са обсъдени събраните по делото доказателства във връзка с твърденията на ищеца и направените от ответника възражения, съответно въззивни доводи, за да формира решаващият състав собствени изводи досежно съществуването на спорното материално право на ищеца по чл. 242 КЗ отм. , Въпросите са въведени във връзка с доводите, че съдът не е обсъдил заключението на съдебномедицинската експертиза и свидетелските показания, установяващи, че вследствие телесните увреждания в резултат на прострелването и последиците им ищецът не е могъл да извършва обичайната си трудова дейност. Действително в мотивите на въззивното решение изводите на съда досежно настъпването на застрахователното събитие са основани само на експертни решения на ТЕЛК, съответно на обективираното в същите становище досежно способността на застрахования да работи като управител на търговско дружество. Това обаче е следствие не от игнориране на събраните по делото доказателства /включително посочените от касатора съдебномедицинска експертиза и свидетелски показания/, а от становището на съда, че съобразно изискванията на договора и установения в ЗЗ (ЗАКОН ЗА ЗДРАВЕТО) и Наредба за медицинската експертиза нормативен ред трайно намалената или загубена работоспособност следва да бъде констатирана и удостоверена с експертно решение на ТЕЛК, което съдържа и определяне на трудоспособността на лицето за работното му място. Правилността на това разбиране на въззивния съд, както и на извършената от него интерпретация на съдържанието на експертните решения на ТЕЛК не би могла да бъде контролирана в настоящото производство по чл. 288 ГПК.

Не е налице и сочената предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Очевидната неправилност не е тъждествена с касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция въз основа на мотивите към акта, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Съдебната практика приема, че това са случаите на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното решение не разкрива никой от изброените по-горе пороци. Решението нито е явно необосновано при грубо нарушение на правилата на формалната логика, нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. Същото следва и от самите доводи на касатора, доколкото при аргументиране на тезата за очевидна неправилност на въззивното решение касационният жалбоподател възпроизвежда оплакванията, изложени в касационната жалба, че в случая с оглед индивидуална уговорка на страните по делото не е съществувало основание за тълкуване на клаузата на чл. 3 т. 3.15 от общите условия, както и за неправилност на изводите досежно покрития застрахователен риск, основани на това тълкуване. Проверката на тези доводи е относима към преценката за неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, съответно може да бъде извършена само след допускане на касационно обжалване.

При този изход на настоящото производство на ответника по касацията, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, следва да се присъдят направените разноски за адвокатско възнаграждение с ДДС в размер на 4 200 лв., заплатени на упълномощеното адвокатско дружество „К. и П.“, представлявало ответника в настоящото производство чрез адвокат К., чието уговаряне и заплащане е удостоверено с договор за правна помощ и съдействие от 30. 10. 2018 г., фактура и преводно нареждане от 13. 11. 2018 г.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2224 от 20. 08. 2018 г., в което е допусната поправка на очевидна фактическа грешка с решение № 2245 от 15. 10. 2019 г., по в. гр. д. № 722/2017 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 10 състав.

ОСЪЖДА В.Г.К., ЕГН [ЕГН], с адрес [населено място], [улица], вх. 1, ап. 4 да заплати на „К.Жне“ АД, регистрирано в Р. Ф, чрез „К.Жне, клон България“ КЧТ, ЕИК[ЕИК] със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], вх. А, ап. 1-3, сумата 4 200 лв. /четири хиляди и двеста лева/ разноски.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: