О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

N. 879

гр. София, 11.12.2020 година

Върховният касационен съд на Р. Б, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на дванадесети ноември две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:СИМЕОН ЧАНАЧЕВ

ЧЛЕНОВЕ: АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ

ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ

изслуша докладваното от съдия СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело N 2330 по описа за 2020 година.

Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационни жалби на Софийска апелативна прокуратура и на И.С.Б. против решение № 627 от 10.03.2020 г. по гр. дело № 4895/2019 г. на САС /Софийски апелативен съд/, гражданско отделение, 1 състав.

ВКС /Върховен касационен съд/, гражданска колегия, състав на трето отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Касационната жалба на Софийска апелативна прокуратура е процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, при наличие на правен интерес, от страна по делото и срещу съдебен акт, подлежащ на инстанционен контрол.

Искането за разглеждане на жалбата по същество е неоснователно поради неустановяване на поддържаните основания за допускане на касационен контрол.

Предмет на касационната жалба е цитираното въззивно решение, с което е потвърдено решение № 5913 от 05.08.2019 г. по гр. дело № 13056/2017 г. на СГС /Софийски градски съд/, І ГО, 7 състав в частта, с която е уважен иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, предявен от И.С.Б. против Прокуратура на Р. Б за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди до размер на сумата 12000 лв. със законните последици – лихва и разноски.

По чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е изложено, че САС се е произнесъл по процесуалноправен въпрос „…за определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 от ЗЗД, в който смисъл е задължителната съдебна практика на Върховния съд в т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г.“. Страната поддържа, че по този въпрос, решението противоречи на практиката на /ВС/ Върховния съд – ППВС № 4/23.12.1968 г., както и на т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. В изложението си, касаторът поддържа още, че жалбата следва да се разгледа и с оглед на материално - правен въпрос, формулиран така: „Материално – правният въпрос е свързан с определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 от ЗОДОВ“. Според касатора, този въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС. Изброени са решения на състави на ВКС – решение № 223/12.01.2017 г., решение № 166/08.06.2017 г., решение № 267/30.11.2016 г.

Първият въпрос не удовлетворява изискванията за общо основание. Освен, че е общ, относим към всяко дело по този иск, въвеждането му не е обосновано с мотивирането на противоречия между обжалваното решение и практиката, на която се позовава страната. Съгласно разясненията в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, за да е релевантен, правният въпрос следва да има значение за селектиране на касационната жалба, т. е. да обективира правно разрешение на състава, обусловило изхода на делото. В случая във въпроса не са отразени „всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 от ЗЗД“, които съдът не е обсъдил, поради което не е направил необходимата, съгласно посочената практика преценка. Освен това, не са мотивирани доводите на касатора за противоречие на въззивното решение с ППВС № 4/23.12.1968 г., както и за противоречие с изискванията на т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС относно възмездяването на неимуществени вреди, част от които не са според него пряка и непосредствена последица от увреждането. Не е обосновавано твърдението на страната, затова че съставът не бил мотивирал наличието на причинно – следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди, във връзка с което се поддържа, че решението на САС е в противоречие с т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС.

В решението са разгледани доказателствата за привличането на ищеца като обвиняем на 27.08.2002 г. по ДП № VІ-17/2002 г. на ВОП – [населено място] за престъпление по чл. 387, ал. 3 НК, както и за наложените мерки за неотклонение, тяхната продължителност. Обсъдени са процесуалните действия на ответника по иска, включително броя на внасяне на обвинителен акт в съда, постановените първоначално, преди крайния съдебен акт осъдителни присъди. Разгледани са още и други обвинения по същия текст на НК, образуваните досъдебни производства – ДП № ХVІІІ – 9/2001 г. и ДП № ХV – П/2004 г., предявените във връзка със същите искове по чл. 2б, ал. 1 и чл. 2, ал. 3 ЗОДОВ пред СГС. Обсъдени са показанията на свидетелите Б. Б., И. П., като е прието, че същите могат да се ценят като доказателствен материал с изключение на частта, в която представляват преразказ на казаното от самия ищец, а не факти, възприети лично от тях. Разгледани са публикации във вестници – вестник „Струма“, вестник „24 часа“ от 29.08.2002 г. Въз основа на доказателствата в решението са аргументирани съображения за доказаност на фактическия състав на чл. 2, т. 3 ЗОДОВ. По – конкретно е прието, че обвинението по чл. 387, ал. 2 и ал. 3 НК е приключило с оправдаване на ищеца – на 23.10.2015 г., което обуславя имуществената отговорност на Прокуратурата на Р. Б, съответно доказаност на иска по основание. Прието е, че ищецът има право на обезщетение, съгласно разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ.

При определяне размера на обезщетението, съставът е обосновал правни разрешения относно обстоятелствата, които И. Б. трябва да установи по отношение на твърденията за претърпени неимуществени вреди, като е приел, че не е в негова тежест да доказва всяко негативно изживяване, причинено с установеното нарушение, но следва да докаже вредите, които е претърпял над обичайните размери. Констатирано е, че такива вреди, ищецът е претърпял и те засягат психическите, физически и емоционалните му увреждания от незаконосъобразното обвинение. В тази връзка са обсъдени релевантни за претендираните вреди факти - възрастта на Б., към момента на повдигане на обвинението – 43 години, продължителността на наказателното производство – 13 години и два месеца, тежестта на деянието, за което е повдигнато обвинение на страната – чл. 387, ал. 2 и ал. 3 НК, за което се предвижда наказание до 8 години лишаване от свобода. Развити са съображения, обосноваващи разбирането на въззивната инстанция за размер на обезщетението, обусловен не от „бавно правосъдие“, а от по – дългия период на търпене на незаконосъобразно повдигнатото обвинение и последиците от него. Посочени са като релевантни за определяне на претърпените неимуществени вреди наложените мерки за неотклонение, последиците от публикуването на материали в средствата за масова информация, трудностите за ищеца да се намери работа в продължителен период от време. Разгледани и обсъдени са както обстоятелствата, имащи правно значение за по – големия интензитет, продължителност и обем на болките и страданията, така и обстоятелствата, обуславящи по – малък интензитет, продължителност и обем на болките и страданията от повдигането и поддържането на незаконосъобразното обвинение. В последния случай, съдът е съобразил, че срещу ищеца са били водени множество производства по различни обвинения по същото време, като всички те, а не само процесното обвинение са му причинили неудобство и стрес, както и е съобразил, че неправомерното обвинение не е засегнало семейните отношения и не е предизвикало здравословни проблеми. По тези мотиви, релевантни за постановения правен резултат, касаторът не е поставил конкретни правни въпроси, поради което не е обосновал приложно поле на предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК, което е достатъчно основание за недопускане на касационен контрол, без да се разглеждат сочените за това допълнителни предпоставки /в този смисъл са разясненията в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС/.

Изложеното е относимо и към следващия въпрос, квалифициран от страната като „Материално- правният въпрос“. Подобно на предходния и разглеждания материалноправен въпрос е общ, относим към всяко дело по този иск, тъй като не е обвързан с конкретно правно разрешение измежду изложените по – горе, засягащи основанието и размера на претенцията, респективно прилагането на критерия по чл. 52 ЗЗД. И в тази част от изложението липсва обосноваване на твърдението за противоречие между решаващите изводи на въззивния съд и дадените разрешения по идентични въпроси в актовете на състави на ВКС, изброени като практика. Поради това следва да се приеме, че страната не е обосновала приложно поле на предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК, което е достатъчно основание за недопускане на касационен контрол, без да се разглеждат сочените за това допълнителни предпоставки.

При така депозираното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, настоящата инстанция намира, че не са установени основания за допускане на касационен контрол, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част.

Касационната жалба на И.С.Б. е процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, при наличие на правен интерес, от страна по делото и срещу съдебен акт, подлежащ на инстанционен контрол.

Искането за разглеждане на жалбата по същество е неоснователно поради неустановяване на поддържаните основания за допускане на касационен контрол.

Предмет на касационната жалба е цитираното въззивно решение, с което, САС е отхвърлил иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, предявен от И.С.Б. против Прокуратурата на Р. Б за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата между 12000 лв. и 20000 лв., след като е отменил решение № 5913 от 05.08.2019 г. по гр. дело № 13056/2017 г. на Софийски градски съд, І ГО, 7 състав в тази част, както и е отхвърлил посочения иск за разликата между 20000 лв. и 250000 лв., след като е потвърдил първоинстанционния акт в тази част.

Първият поставен въпрос, квалифициран от страната като процесуалноправен е „…за определяне размера на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обстоятелства, обективно съществуващи по делото обстоятелства, установени по надлежния ред, за точното прилагане на принципа на справедливост по чл. 52 от ЗЗД, в който смисъл е задължителната съдебна практика на Върховния съд в т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г.“. В изложението е отразено, че обжалваното решение противоречи на решение № 267/26.06.2014 г. на ВКС, ІV г.о., както и на решение № 50/14.03.2018 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 25/01.03.2019 г. на ВКС, ІV г.о. Касаторът поддържа още, че жалбата следва да се разгледа и с оглед на материално - правен въпрос, формулиран така: „Материално – правният въпрос е свързан с определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице в качеството му на военно длъжностно лице от сержантския състав на министерство на вътрешните работи“. Посочено е, че наказателното производство е повдигнато и разпространено публично пред обществеността в [населено място], изложени са и други обстоятелства, относими към внасянето на обвинителния акт, наложените мерки за неотклонение, които според жалбоподателя обуславят по – висок размер на обезщетение. Поставен е въпросът: „…следвало ли е съдът да обоснове правните и фактическите си изводи на всички събрани по делото доказателства обосноваващи преценката му за дължимия размер на обезщетение на ищеца от ответника за причинените му неимуществени вреди, вследствие незаконното обвинение“. Твърди се от касатора, че този въпрос е разрешен в противоречие с практиката на Върховния съд и ВКС, като са посочени ППВС № 5/1964 г., решения на състави на ВКС - решение № 16/02.02.2011г. на ІІІ г.о., решение № 3/13.02.2012 г. на ІІІ г.о., решение№ 55/11.03.2013 г. на ІV г.о., решение № 480/23.04.2013 г. на ІV г.о. Посочено е още, че е налице практика на ВКС, съгласно която „от значение за определяне на размера на обезщетението е факта на незаконно обвинение за умишлено престъпление в област, която е професионалната реализация на обвиняемия, какъвто и настоящия случай“. Страната се позовава на решение № 267/26.06.2014 г. на ВКС, ІV г.о., както и на посочените по – горе решения - решение № 50/14.03.2018 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 25/01.03.2019 г. на ВКС, ІV г.о.

Първият въпрос не удовлетворява изискванията за общо основание, съгласно разясненията в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС относно изискванията, на които следва да отговаря правния въпрос, за да има значение за селектиране на касационната жалба. Въпросът е общ, относим към всяко дело по спор, образуван по иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Не са отразени обстоятелствата, които съставът не е обсъдил, поради което няма връзка между поставения въпрос и конкретен мотив на съда. Не са мотивирани противоречия между обжалваното решение и практиката, на която се позовава страната. Поради това с цитирания въпрос не е обосновано приложно поле на предпоставки за допускане на касационно обжалване.

Вторият въпрос, определен от касатора като материалноправен е формиран от становище на страната, че обстоятелствата относно развитието на наказателното производство, наложените мерки за неотклонение, положението на ищеца, като военно длъжностно лице, отражението на процеса върху увреждането му определят по – висок размер на обезщетението. Въпросът не притежава характеристиките на общо основание, тъй като произтича от становище на касатора. С него не се обосновават твърденията му за противоречие на въззивното решение с приложената практика.

Същият характер има и третият поставен въпрос, третиращ мотивирането на правни и фактически изводи на съда, основани на преценката на всички обстоятелства, включително изброените по - горе които според страната обуславят по – висок размер на обезщетението. И в двата въпроса, страната не е аргументирала с кои разрешения, въззивният съд се е отклонил от посочената практика. Изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 ГПК в тази част съдържа доводи, изразяващи несъгласието на касатора с изводи на въззивния съд относно присъдения размер на обезщетението, които не формират съображения за отклонение на състава от практиката на ВС и ВКС, а съставляват доводи за нарушения по чл. 281, т. 3 ГПК, чието обсъждане в тази фаза на касационното производство е недопустимо.

При така депозираното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, настоящата инстанция намира, че не са установени основания за допускане на касационен контрол, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част.

По тези съображения, Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 627 от 10.03.2020 г. по гр. дело № 4895/2019 г. на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, 1 състав в обжалваните части по касационните жалби на Софийска апелативна прокуратура и на И.С.Б..

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: