4О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№881

гр. София, 11.12.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

В.К.С, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и пети ноември през две хиляди и двадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА

МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА

като разгледа докладваното от съдията М. Г гражданско дело № 2876 по описа на Върховния касационен съд за 2020 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 119464/02.10.2019 г. на П.С.М., представляван от адв. В. Т., срещу въззивно решение № 5544/19.07.2019 г. постановено по възз. гр. д. № 16655/ 2018 г. на Софийски градски съд в частите, с които: 1) първоинстанционното решение от 06.06.2018 г. по гр.д.№ 30570/2016 г. на Софийския районен съд е обезсилено в частта, с която ответникът Н.Т.Д. е осъден да заплати на П.С.М. на основание чл. 232, ал. 2, пр. 2 ЗЗД разходи за консумативни разноски (потребен природен газ) за разликата над сумата 402.58 лв. до размера на 713.58 лв. и делото е върнато на СРС за ново разглеждане от друг съдебен състав по действително предявените искове за сумата общо 311 лв., от която – 266 лв. разноски за такса за поддържане и хигиенизиране на общите части в сградата; и 45 лв. разноски за потребена вода в наетия имот; 2) отменено е първоинстанционното решение в частта по предявения иск по чл.92 ЗЗД за неустойка за забава за сумата 6 488.60 лв. и вместо това искът е отхвърлен; както и срещу въззивното решение в частта за разноските.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон и е необосновано – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Доколкото изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК е инкорпорирано в жалбата, в същото липсват формулирани от касатора конкретни правни въпроси. Изложени са общи оплаквания за неправилно извършен от съда анализ и оценка на събраните по делото доказателства и за „превратно тълкуване на част от доказателствата”, за необоснованост на правните изводи и за допуснати процесуални нарушения, довели до неправилния краен извод за неоснователност на иска за неустойка.

Ответникът по жалбата Н.Т.Д. не е подал писмен отговор и не е изразил становище.

Върховният касационен съд намира, че касационната жалба е процесуално недопустима за разглеждане в частта, имаща за предмет въззивното решение по исковете по чл. 232, ал. 2, пр. 2 ЗЗД - за заплащане на консумативни разходи за наетия имот, предявени в общ размер на сумата от 716 лв. (л.3, л.125 от делото на СРС). Съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, изключени са от касационно обжалване решенията по въззивни граждански дела с цена на иска до 5 000 лв., освен за посочените в нормата изключения. В случая, цената на облигационните претенции по чл. 232, ал. 2, пр. 2 ЗЗД (разноски за потребен природен газ, вода и такси за поддръжка на общите части в сградата) е под установения в закона минимален праг за достъп до касационно обжалване, поради което в тази си част касационната жалба е процесуално недопустима и следва да се остави без разглеждане.

Касационната жалба в частта й относно произнасянето на въззивния съд за дължимите на и от жалбоподателя разноски за производството не може да бъде разгледана, тъй като съгласно чл.248 ГПК по искането следва да се произнесе първо съдът постановил решението, след което (при наличие на предпоставките за това) на обжалване би подлежало постановеното от този съд определение - чл.248, ал.3 ГПК.

Касационната жалба в частта й, имаща за предмет въззивното решение по иска за неустойка е допустима, но предпоставки за селектирането й не са налице.

За да отхвърли предявения иск за неустойка, въззивният съд е приел, че между страните е бил сключен писмен договор за наем от 13.01.2014 г., по който ищецът - наемодател е предоставил на ответника – наемател ползването на описания в договора недвижим жилищен имот (апартамент) за срок от 1 година, с възможност за удължаване на срока. Наемателят се задължил да заплаща от 1-во до 5-то на текущия месец наемна цена в размер на 730 лв., както и всички разходи, свързани с ползването на имота. В чл. 11 от договора страните уговорили, че за всеки ден закъснение при плащането на наема, наемателят ще дължи на наемодателя 2% допълнително плащане върху месечната наемна вноска, а при закъснение повече от 30 дни, наемодателят ще има право незабавно едностранно да прекрати договора.

Установено е, че ползването на имота е продължило и след изтичането на едногодишния срок - до 01.03.2015 г.; както и че за изследвания период ответникът не е платил наемни вноски общо в размер на сумата 2 880 лв. (които са присъдени с решението и в тази част то е влязло в сила като необжалвано). Разглеждайки клаузата по чл.11 от договора, съдът е приел, че размерът на уговорената неустойка от 2 % върху месечния наем за всеки ден забава не е обвързан от размера на неизпълнението, не цели да обезщети специфични за наемодателя вреди, че същата надвишава 70 пъти размера на законната лихва и се равнява на 720 % годишна лихва. Посочил е, че в договора е предвидено и още едно обезпечение за наемодателя – предоставен му е депозит от 1 000 лв., който той задържа за вредите от неизпълнението на всички задължения на наемателя по договора за наем.

Като се е позовал на разясненията по т. 3 от ТР № 1/2010 г. по т. д. № 1/2009г. на ОСTK на ВКС, въззивният съд е счел, че процесната мораторна неустойка излиза извън присъщите й обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции, тъй като още към момента на сключване на договора за наем създава възможност за несправедливо и неоснователно обогатяване на кредитора, поради което е счел същата за нищожна на основание чл. 26, ал.1, пр. 3-то ЗЗД, като накърняваща добрите нрави. С оглед на така приетото, претенцията на ищеца по чл.92 ЗЗД за заплащане на неустойка за забава в размер на сумата 6 488.60 лв. е отхвърлена като неоснователна.

В изложението на касатора (инкорпорирано в касационната жалба) липсват изведени правни въпроси с характеристиките по чл.280, ал.1 ГПК, които да са били предмет на решаващата дейност на въззивния съд и за които страната да е обосновала наличието на някоя от специалните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Касаторът е изложил единствено доводи за неправилна преценка от страна на въззивния съд на събраните по делото доказателства, за допуснати процесуални нарушения във връзка със задължението на съда да обсъди всички събрани доказателства, доводи и възражения на страните, респ. за необоснованост на направените изводи за неоснователност на предявения иск с правно основание чл.92 ЗЗД. Многократно в практиката си ВКС е разяснявал, че обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл.280, ал.1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл.281 ГПК. Приложените от касатора копия от съдебни решения на състави на ВКС не могат да бъдат съобразявани, тъй като липсва изведен конкретен правен въпрос, в контекста на който разрешенията в тях да бъдат обсъждани.

Извън това следва да се посочи, че приетото от въззивния съд е в съответствие с практиката на ВКС, установена с ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, според която нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като преценката за това се прави за всеки конкретен случай, към момента на сключване на договора, респ. базата, върху която се изчислява размера на неустойката е всяка отделна неплатена изискуема вноска. Прието е още, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат както от нейните функции, така и от принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения.

Примерни критерии, които могат да бъдат използвани са - размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи (поръчителство, залог, ипотека и др.); съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди и др. Преценката за нищожност на неустойката се формира като се вземат предвид конкретните факти и обстоятелства по всеки отделен правен спор.

В случая, критерият използван от въззивния съд при преценка валидността на уговорката за неустойка е обусловен не само от факта, че е уговорена върху целия размер на месечния наем, което включва възможността да се дължи и върху изпълнена част от задължението и противоречи на обезпечителната функция на неустойката, но и от обстоятелството, че се дължи такава в размер на 2 % за всеки просрочен ден, а не за месец, при което набрана по този начин формира неморално висок размер на обезщетението спрямо основното задължение; както и че е уговорено и още едно обезпечение за наемодателя. Нарушен е принципът за справедливост и недопустимост на неоснователното обогатяване с оглед преценката на евентуално причинените на ищеца вреди от неизпълнението, в който смисъл са и приетите правни разрешения в практиката на ВКС.

Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

О П Р Е Д Е Л И:

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на П.С.М. в частта й, имаща за предмет въззивно решение № 5544/19.07.2019 г., постановено по възз. гр. д. № 16655/2018 г. на Софийски градски съд, по предявените искове по чл. 232, ал. 2, пр. 1 и 2 ЗЗД за заплащане на консумативни разноски за наемния обект.

ПРЕКРАТЯВА касационното производство в тази му част.

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 5544/19.07.2019 г., постановено по възз. гр. д. № 16655/2018 г. на Софийски градски съд в останалата му обжалвана част по иска по чл.92 ЗЗД.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО в частта, с която касационната жалба е оставена без разглеждане, подлежи на обжалване в едноседмичен срок от съобщаването му на страната, с частна жалба пред друг тричленен състав на ВКС.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО в останалата му част не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.